Уилбър Смит
Чародей (14)

13

Когато на другата сутрин фараон Сети напусна голямата шатра, от малкия прашен и вонящ нехранимайко, който влезе в нея предишния ден, не бе останал и помен.

С царствен гняв, който слиса членовете на свитата му, той отхвърли опитите да се обръсне главата му. Тъмните му кичури бяха мити и разресвани, докато заискриха в ранната утринна светлина с кафеникав блясък. Върху тях положиха ауреуса — златна диадема, символизираща хищната богиня Некбет и Наджа, кобрата. Образите им бяха вплетени над челото с очи от червено и синьо стъкло. На брадата носеше изкуствена брада, символизираща властта на самодържец. Гримът му бе положен много майсторски, за да подчертае природната му красота, така че тълпата пред шатрата ахна от възторг и благоговение, преди да падне на колене, за да изрази преклонението си пред новия фараон. На пръстите имаше маникюр от ковано злато, а на нозете — златни сандали. На гърдите носеше една от най-големите ценности на египетското царско съкровище: изработен от скъпоценни камъни медальон, изобразяващ бога — сокол Хор. Движеше се с неочаквана за възрастта му величествена походка, притиснал жезъл и скиптър до сърцето си. Гледаше тържествено право напред, докато улови с крайчеца на окото си застаналия в първата редица на тълпата Таита. Хвърли му страдалчески поглед и направи палава гримаса на примирение.

Обгърнат от облак парфюмени пари, Благородният Наджа пристъпя на крачка отзад, потънал във великолепието на скъпоценни камъни и изпълнен с чувство за власт. На хълбока му виси синята сабя, а над десния лакът е прикрепен държавният ястребов печат.

След него вървят принцесите, накичени със златните пера на богинята Изис, със златни пръстени по пръстите на ръцете и краката. Вече не са сковани в огромните твърди поли от предния ден. От шията до петите ги обгръщат дълги роби, направени от толкова тънка материя, че слънцето прозира през тях, както през утринна речна мъгла. Краката на Мерикара са тънки, а гърдите й като на момче. Тялото на Хесерет е изваяно в прелъстителни извивки, зърната на гърдите стърчат като розови пъпки през прозирния плат на роклята, а в основата на корема, между бедрата, личи тъмния триъгълник на нейната женственост.

Фараонът се качи в парадната каляска и зае място върху извисения трон. Благородният Наджа застана прав от дясната му страна, а сестрите седнаха в краката му.

Цели тълпи жреци от всичките петдесет храма на Тива се строиха от двете страни на пътя и задрънкаха лири^[1], заудряха барабани, разтръскаха систруми^[2], надуха рогове, запяха и заскандираха молитви към боговете.

После стражниците на Асмор заеха местата си в кортежа, а зад тях се наредиха бойните колесници на Хилто, лъснати до блясък и цели окичени с вимпели и цветя. Тимарили бяха конете, докато косъмът им лъсне като скъпоценен метал, а в гривите им вплетоха разноцветни панделки. Воловете, впрегнати в царската каляска, бяха до един чисто бели, а масивните им чела — окичени с водни лилии. Широко разперените рога и дори копитата бяха завити в златно фолио.

Водеха ги чисто голи, яки нубийски роби. Всяко косъмче от главите и телата им бе отскубнато, което открояваше ярко огромните им гениталии. Намазани бяха обилно, от глава до пети, с благовонни масла, за да блестят на слънцето, черни като очите на Сет, в контраст с белотата на животните. Подкараха впряговете и воловете заровиха копита в праха. Хиляда фатийски гвардейци потеглиха в строй отзад и разцепиха въздуха с приветствен възглас. Жителите на Тива бяха отворили гостоприемно главната порта и бяха окичили крепостните стени на града. Целия път на влизане в града бе застлан с палмови клонки, сено и цветя.

Стените, кулите и къщите в града бяха изградени от печени на слънце тухли — камъните пазеха за храмове и гробници. В Нилската долина почти нямаше валежи, така че кирпичените постройки не се разваляха. Всички бяха прясно белосани и украсени с флагове на династията Тамоз. Процесията навлезе в града. Тълпите подскачаха, пееха и плачеха от радост, пълнеха тесните улици, а царската каляска напредваше със скоростта на гигантска костенурка. Тя спираше тържествено пред всеки срещнат храм и фараонът слизаше, мълчалив и тържествен, за да принесе жертва на обитаващия го бог.

Когато стигат пристана, вече е късен следобед. Тук чака царската баржа, за да прехвърли височайшата процесия на западния бряг, където се намира палатът на Мемнон. Щом се настаняват на борда, двеста гребци натискат веслата като един. Под ритъма на тъпан, те загребват и изваждат веслата, които блестят, мокри като крила на огромна чапла.

Заобиколени от цяла флотилия галери^[3], фелуки^[4] и други неголеми съдове, те прекосяват реката, под лъчите на късното следобедно слънце. Царските задължения за този първи ден не са изчерпани, дори когато стигат противоположния бряг. Друга кола го откарва до погребалния храм, където ще се извърши прощалната церемония за неговия баща, фараон Тамоз.

Изкачват наклонената централна алея на храма по тъмно. От двете страни са разположени огньове, а градските тълпи са пили през целия ден за сметка на хазната. Ревът е оглушителен, фараонът слиза от колесницата, за да тръгне по каменно стълбище между редици гранитни фигури, изобразяващи баща му, както и неговия закрилник бог Хор във всяко от стоте му божествени превъплъщения — Хор като детето Харпократ, с букла и пръст в устата, или на гръдта на Изис, или клекнал в лотосов лист, или с глава на сокол или под формата на крилат слънчев диск. Цар и бог са се превърнали в едно.

Благородният Наджа и жреците въвеждат момчето — фараон през високи двери в Залата на скръбта, свещеното място, където мумията на Тамоз лежи върху балсамьорската маса, направена от черен диорит^[5]. В специална ниша на стената, охранявана от черна статуя на бога на гробниците Анубис, са подредени алабастрови съдове, които съхраняват сърцето, белите дробове и вътрешностите на фараона.

От другата страна на масата, до стената, е положен покрит със злато саркофаг, готов да приеме царското тяло. Върху капака е отлят от злато образът на фараона, така жив и реалистичен, че сърцето на Нефер се свива от болка, а очите му се наливат със сълзи. Той мига често-често, за да ги прогони и следва жреците към средата на помещението, където лежи тялото на баща му.

Благородният Наджа застава срещу момчето, от другата страна на диоритовата плоча, а главният жрец заема място при главата на покойния цар. Когато всичко за церемонията по Отваряне Устата на мъртвия владетел е готово, двама жреци свалят платното, което покрива тялото му и Нефер се дръпва инстинктивно назад, щом го вижда.

През цялото време, докато те се скитат из пустинята с Таита, балсамьори работят върху трупа. Най-напред те бъркат с малка сребърна лъжица с дълга дръжка през ноздрите и без да оставят видими следи върху външната част на черепа, изгребват меката пихтия на мозъка. После отстраняват очите, които се разлагат много бързо и пълнят орбитите им със сол и уханни билки. После потапят тялото в силно наситен разтвор от различни соли и го оставят да се пропие с течността, като в разстояние на тридесет дни я сменят всекидневно. Всички тлъстини се стопяват, а кожата се отделя. Непокътнати остават само косите и кожата по черепа.

Когато най-накрая изваждат тялото от солената баня, то бива положено върху диоритовата плоча и в него се втриват масла и билкови настойки. В празната стомашна кухина се натъпкват просмукани със смоли и восък ленени тампони. Оставеният от стрелата отвор на гърдите е зашит и прикрит с амулети от злато и скъпоценни камъни. Счупената стрела е отстранена от балсамьорите. След като е разгледана от членовете на държавния съвет, тя е обкована в злато и ще придружи фараона в гробницата, в качеството си на могъщо средство срещу по-сетнешни беди, които биха го сполетели по дългия път към подземното царство.

През следващите четиридесет дни на балсамиране тялото се оставя да изсъхне добре под действието на нахлуващия през всички отвори на храма сух и горещ пустинен вятър.

Когато изсъхне като подпалка, то може да се повие. Ленените повои се наслагват един връз друг по особен начин, под непрестанните напеви на жреците. Под превръзките се оставят още скъпоценни амулети, а всеки пласт се намазва със смола, която изсъхва и добива металическа твърдост и лъскавина. Главата се оставя открита и през последната седмица преди Отваряне на Устата, четирима от най-даровитите балсамьори възстановяват естествения й вид с помощта на восъци и грим.

Липсващите очни ябълки се заместват с точни копия, изработени от планински кристал и обсидиан. Бялото на очите блести, ирисите и зениците имат цвета на бащините. Стъклените сфери изглеждат дарени с живот и разум. Нефер ги гледа със страхопочитание, очакващ всеки миг клепачите да трепнат, а зениците да се разширят. Устните, оформени и начервени, могат да се усмихнат всеки миг, а боядисаната кожа изглежда мека и топла, като че под нея продължава да струи кръв. Косите са измити и подредени в тъмните къдри, които момчето така добре помни.

Благородният Наджа и главният жрец, придружени от хора на останалите, напяват молитва против повторна смърт, но Нефер не може да отлепи поглед от лицето на баща си.

„Той е отражение, а не огледало.

Той е музика, а не лира.

Той е камък, а не длето.

Той ще живее вечно.“

Върховният жрец идва при момчето и му подава златна лъжица. То е репетирало ритуала, но когато поставя лъжицата в устата на баща си, ръката му потръпва.

— Отварям устата ти, та да получи пак способност да говори. — Докосва с лъжицата носа на мъртвия и казва: — Отварям ноздрите ти, та да задишаш отново. — Докосва по отделно всяко от двете прекрасни очи. — Отварям очите ти, за да съзреш пак красотите на този свят, както и на оня, в който отиваш.

Когато всичко това е сторено, царската свита остава да чака, докато балсамьорите повиват и главата в просмукани с ароматни смоли бинтове. Полагат върху лицето златната маска и то отново светва с божествена красота. Противно на обичая и практиката, за фараон Тамоз има само един саркофаг и една златна маска. Собственият му баща си бе отишъл от тоя свят със седем маски и седем вложени един в друг саркофага — всеки следващ по-голям и по-красив от предишния.

Нефер прекара остатъка от нощта в бдение край саркофага. Той горя тамян и се моли безспир, боговете да приемат баща му при себе си, като го настанят по средата на пантеона. Призори излезе с главния жрец на терасата, където чакаше главният соколар на баща му. Върху облечената в ръкавица ръка беше кацнал царският сокол.

— Нефертем — прошепна момчето името на птицата. — Лотус. — Пое великолепната птица от ръката на соколаря и я вдигна високо над главата си, за да могат хората хубаво да я видят. На десния си крак тя носеше малка златна табелка с царския монограм, привързана със златна верижка.

— Това е царската птица на фараон Тамоз Мамоз. Това е духът на моя баща. — Нефер млъкна, за да овладее напиращите сълзи. След това продължи: — Пускам на свобода царската птица на баща си. — Смъкна кожената качулка от главата на сокола. Свирепите очи блеснаха в светлината на утринното слънце и птицата заоправя перата си. Нефер откопча ремъчката от крака на сокола и птицата разпери криле. — Лети, дух божествен! Вдигни се високо заради мен и моя баща!

Подхвърли сокола нагоре, той улови утринния бриз и бързо набра височина. Направи два широки кръга, а после нададе див писък и пое над реката.

— Царската птица полетя на запад! — възкликна главният жрец. И последният от присъстващите знаеше, че това е най-злокобно предзнаменование.

Нефер бе така изтощен физически и духовно, че се олюля, докато гледаше след отлетялата птица. Таита го задържа на крака и го отведе със себе си.

Когато се върнаха в спалнята на Нефер в двореца Мемнон, Таита приготви някаква отвара и коленичи до леглото, за да му я даде. Нефер пое дълга глътка, а после остави купата и попита:

— Защо баща ми си отива само с един малък ковчег, след като ти си ми разказвал, как дядо ми е имал седем тежки саркофага и за превозването им са били необходими двадесет яки бивола?

— Твоят дядо, Нефер, получи най-пищното погребение в историята на Египет — съгласи се Таита. — Той взе със себе си в подземния свят огромно количество вещи. Но тези седем саркофага струваха тридесет лаки чисто злато и доведоха народа почти до просяшка тояга.

Нефер погледна замислен купата, изпи остатъка от настойката и каза:

— И баща ми заслужава такова богато погребение, защото беше велик мъж.

— Дядо ти мислеше преди всичко за живота си отвъд — обясни търпеливо Таита. — Баща ти мислеше на първо място за живота на хората в този свят, тук, в нашия Египет.

Нефер помисли върху това, после въздъхна и се отпусна със затворени очи върху застланата с овча кожа постеля. След малко погледна отново и каза просто:

— Гордея се с моя баща.

Таита докосна за благослов челото на момчето и прошепна:

— Сигурен съм, че един ден баща ти ще има всички основания да бъде горд с теб.