Уилбър Смит
Чародей (126)

126

В мига, в който храмовите двери се затварят зад гърба им, Минтака и Мерикара захвърлят невинните маски.

— Всичко ли направи, света майко? — пита нетърпеливо Минтака.

— Не се безпокой, дъще! Всичко е готово! — кафявите очи на първожрицата блестят от задоволство, тази лудория явно й допада — малко разнообразие в скучното всекидневие на храма. — Позволих си да сложа съвсем малко приспивателно във виното на евнуха. — Тя се кикоти. — Надявам се да ме простите и да не останете с впечатлението, че съм превишила правата си.

Минтака я целува по гладката, бледа буза.

— Сигурна съм, че Хатор ще бъде горда с теб, както съм и аз!

Жрицата ги отвежда в една стая, където е наредено всичко, поискано от Минтака. Преобличат се бързо в груби селски дрехи и покриват глави с грозни шалове. Метнали на гръб кожени торби, те следват първожрицата през лабиринт от коридори. Храмът опира в Нил и те все по-ясно долавят нежния плисък на водни талази в храмовите стени. Най-накрая излизат през ниска врата на слънчева светлина и виждат пред себе си голяма джонка, вързана за дървен кей.

— Капитанът получи част от златото, което ми дадохте и знае къде да кара. Всичко останало, което поискахте, е в кабината на борда.

— Знаеш, какво да кажеш на Цуга — обажда се Минтака и старицата се кикоти отново.

— Сигурна съм, че Хатор ще ми прости една толкова незначителна лъжа, на фона на голямата кауза.

Щом двете стъпват на палубата, заспалите на сянка членове на екипажа скачат и се втурват да опънат триъгълното платно. Без да чака нареждания, капитанът насочва корабчето по течението на реката към делтата. До края на деня, Минтака и Мерикара остават в кабината, без да рискуват да бъдат разпознати от брега или от някоя минаваща лодка. Късно следобед, джонката спира за миг на източния бряг, за да вземе двама въоръжени мъже, с тежки чували на рамо. Веднага след качването им, платното отново се издува и плаването продължава в предишната посока. Двамата въоръжени влизат в кабината и се просват в краката на Минтака.

— Да бъде вечна любовта на боговете към теб, царице! — казва по-едрият, брадат хиксос, с огромен нос и волеви черти. — Ние сме твои верни кучета — дойдохме веднага, щом ни повика.

— Лок! — Минтака се смее, доволна да види отново познатото лице, а после се обръща към другия мъж. — А това ще да е синът ти, Лока. — Синът изглежда огромен и сърцат като баща си. — Добре сте дошли и двамата! Ти, Лок, беше верен слуга на баща ми. Ще служите ли двама със сина си също така вярно на мен? — пита ги тя на хиксосийски.

— Дори с цената на живота си, господарке!

— Имам тежка задача за вас, когато слезем на брега, но дотогава можете да почивате.

Капитанът на джонката избира един от многобройните ръкави на делтата, който се вие между блата и лагуни, с безброй водни птици из тях. Нощта се спуска, преди да стигнат морето, но капитанът продължава да води безпогрешно корабчето около плитчини и скрити пясъчни коси, докато най-накрая застоялата миризма на блатата отстъпва място на чистия солен въздух на Средиземно море. Двете момичета излизат на палубата.

— Вероятно в тоя момент Цуга научава, че сме се измъкнали — усмихва се Минтака на Мерикара. — Чудя се, какво ли ще каже на Нефер. Че сме заключени в храма, под сигурното крило на първожрицата? Дано да е това!

Луната е изминала половината път до зенита си, когато лодката напуска делтата и всички усещат диханието на откритото море под краката си. Щом преценява, че се е отдалечил достатъчно от брега, капитанът нарежда курс на изток и корабчето поема покрай брега.

Рано призори, двете момичета стоят на носа, увити в шаловете си. Вперили са погледи на юг, към неясните очертания на пустинния бряг.

— Като си помисля, че Нефер е само на няколко левги оттук — шепне Минтака. — Струва ми се, че мога да протегна ръка и да го докосна.

— И Мерен е там, само че още малко на изток. Колко ли биха се изненадали, ако разберат, че сме толкова близо.

— Сърцето ми плаче за Нефер. Всеки миг се моля на Хор и Хатор да го пазят.

— Значи, вече не го мразиш? — пита Мерикара.

— Никога не съм го мразила! — разгорещено заявява Минтака, а после уточнява — Е, може би съвсем мъничко и за много кратко.

— Знам какво чувстваш — уверява я Мерикара. — Понякога са толкова вироглави и упорити и… — търси най-точната дума — … толкова мъжествени.

— Да! — съгласява се Минтака. — Точно така е. Като децата. Мисля, че трябва да им се прощава, защото е по-силно от тях.

През остатъка от деня и цялата нощ, лодката продължава все на изток, покрай брега и дълга редица островчета. На втората сутрин джонката стига брега на Ел Ариш и щом водата става дълбока до кръста, двамата мъже пренасят момичетата до брега, а после се връщат за багажа. Малката група гледа от брега, как моряците гребат към открито море, после вдигат платното и се насочват назад, към делтата и Египет.

— Ето че го направихме — промълвя неуверено Мерикара. Въпреки присъствието на Минтака, тя се чувства слаба и уязвима. — А сега какво ще правим? — пита тя почти през сълзи.

— Ще изпратя Лок да намери превоз — отвръща Минтака и за да й внуши малко вяра и сигурност, продължава да говори — Нефер може и да ни попречи да тръгнем на юг за среща с моя чичо Тонка, но ние все пак го надхитрихме. — Тя се усмихва с по-голяма увереност, отколкото изпитва, защото много по-добре от Мерикара си дава сметка за незавидното им положение. — Помисли си само, как ще побеснеят Нефер и Мерен, ако разберат истината! — двете се смеят, а Минтака продължава — Сега сме в тила на армията на Наджа, а пътят от Беершеба за Исмаиля лежи само на няколко левги оттук. След като Лок ни намери кола или фургон, можем да се присъединим към опашката на обоза, да се смесим с лагерните придружители и да изчакаме удобен момент, за да се доберем до щаба на чичо Тонка.

Да се намери транспорт не беше толкова проста работа, колкото я представя Минтака. Квартириерите на Наджа са минали преди тях и са обрали животни и возила, фураж и храна от местното население. Накрая се налага да се примирят с пет мършави магарета, за които плащат безумната цена от два златни и два сребърни пръстена. Животинките едва се справят с теглото на двете жени, да не говорим за огромните им придружители, поради което по-голямата част от неравния път е измината пеша. На третия ден след акостирането, прехвърлят поредния хребет и виждат в краката си опашката на предългата колона на фараон Наджа. Тази огромна опашка изпълва целия път, докъдето поглед стига и в двете посоки, а вдигнатият от нея облак прах засенчва небето като дим от горски пожар.

Спускат се по склона, за да се присъединят и се виждат увлечени от обоза. Нареждат се в дългата колона фургони и товарни животни. Минтака и Мерикара са с постоянно увити глави и лица, а парцаливите им одеяния не привличат ничие око. Лок и Лока се движат плътно до тях и не допускат близостта на останалите. Колоната едва пъпли, така че даже с окаяните си магарета, те могат да вървят по-бързо от нея и като парчетии на повърхността на могъща река, се движат по-бързо от основното течение. Докато напредват покрай колоната, попадат на най-разнообразна паплач: просяци и сводници, търговци и водоносци, бръснари, ковачи и дърводелци, трубадури и жонгльори. Минават разкошно облечени офицери в бойни колесници и с Веригата на доблестта на гърди, които гонят ядовито с бичове от пътя си куци и сакати, армейски жени с деца на гърдите и други хванати за полите.

Минтака и Мерикара бързат, колкото им позволяват окаяните магарета и прекарват първата си нощ под звездите, сред хиляди лагерни огньове и ропота и миризмите на това огромно човешко стълпотворение.

В ранни зори, щом успяват да видят пътя под краката си, те отново поемат напред, за да настигнат ариергарда на армията преди пладне. Пред тях крачат пехотинци и стрелци, свалили тетивата от лъковете си, отряди прашкари, запели дивашки песни на варварските си езици от западните острови. После отминават дългите конски редици на една резервна част. Конете са навързани по двадесет редом и вървят след колите с фураж и вода. Минтака се диви на бройката — не може да повярва, че в Египет има толкова много коне.

Войниците съзират двете жени. Неугледното им облекло и огромни шалове не са в състояние да скрият тяхната младост и грация от толкова опитни погледи. Отправят им неприлични предложения и похотливи покани, но военната дисциплина, както и убедителното присъствие на Лок и Лока не позволяват нещо повече.

Същата вечер продължават похода си и след като спира армейската колона, за да стигнат след малко до голям лагер, ограден с колове и бодливи клони. Той е издигнат в удобно за отбрана място, сред ниски хълмове, а входът му се охранява строго. Там кипи оживление: влизат и излизат вестоносци, кръстосват стражници, пристигат и заминават колесници с пищно облечени офицери. Над портата се вее флаг с изображение, което Минтака разпознава начаса: отрязана глиганска глава, с виснал между стиснати бивни език.

— Това е човекът, когото търсим — шепне Минтака на Мерикара.

— Ами как ще проникнем до него? — пита тя със съмнение и с отправен към охраната поглед.

Издигат малко встрани собствения си импровизиран лагер, но така че портата на главната квартира на центурион Прен, командващ ариергарда на фараонската армия, да бъде пред очите им.

Минтака изважда от едната кожена торба скъпоценна маслена лампа, опазена до този момент и в нейната светлина пише бележка на парче папирус. Адресира я до „Чичо Мечо“ и я подписва с „Твоето малко щурче“.

Двете жени измиват праха от лицата си, сресват се една друга и оправят гънките на хитоните си. След това, хванати за ръка, за да си дават кураж, те се приближават портала на оградата. Началникът на стражата ги забелязва и пристъпя напред, за да ги отпрати.

— Хайде, хайде, хрускави парченца! Няма ли къде другаде да си развявате цепките? Разкарайте се оттук!

— Изглеждаш добър човек — обажда се превзето Минтака. — Би ли позволил на някой негодяй да говори по този начин на дъщерите ти?

Началникът хлъцва и зяпва в нея. Тя говори на изискания хиксосийски, използван от аристокрацията. Вдига фенера и ги разглежда внимателно. Дрехите им са прости, но чертите на лицата им го карат да учести дишането си. Ясно е, че са млади жени с високо положение. Всъщност, чертите им са смущаващо познати, макар в момента да не може да ги назове с име.

— Простете ме, благородни господарки — дудне войникът. — Взех ви погрешно за… — той млъква и Минтака се усмихва благо.

— Разбира се, че ти прощаваме. Ще занесеш ли една бележка на центурион Прен? — тя подава свитъчето.

Началникът се колебае за миг, преди да го вземе.

— Съжалявам, но ще трябва да почакате тук, докато получа разпорежданията му.

Връща се много бързо, при това тичешком.

— Страшно съжалявам, че ви накарах да чакате, благородни господарки! Моля, следвайте ме!

Завежда ги до голяма палатка от боядисано ленено платно, където следва още едно кратко забавяне, докато си шушукат с младшия офицер, на пост пред входа. След това ги въвеждат вътре. Мебелировката е оскъдна, а подът — застлан с кожи от дива коза, зебра и леопард. Върху тях седи някакъв мъж, заобиколен от карти и ръкописи, а в скута си държи табла с парче просеник и купчина печени на скара ребра. Когато момичетата влизат, той вдига глава. Лицето му е изпито, бузите — хлътнали и дори цветните панделки вплетени в брадата му не могат да скрият, че тя е по-скоро сива, отколкото черна. Едното му око е покрито с кожена лента. Другото ги гледа смръщено.

— Чичо Тонка! — Минтака стъпва в кръга светлина и сваля шала си. Мъжът бавно се изправя и я гледа втренчено. После внезапна усмивка озарява лицето му, а в единственото око светва радост.

— Не вярвах, че е възможно! — той я прегръща и повдига от земята. — Чух, че си ни напуснала и си преминала на страната на неприятеля.

Когато най-после я пуска на земята и тя се съвзема донякъде от тая проява на привързаност, Минтака казва едва поела дъх:

— Дошла съм да поговорим точно за това, чичо Тонка.

— Коя е тази с теб? — дой я разглежда и примигва с единственото си око. — В името на Сет, познавам те отнякъде.

— Това е принцеса Мерикара — казва Минтака.

— Избягалата жена на Наджа! Той ще се радва да те види отново. — Прен се усмихва. — Яли ли сте нещо, вие двете? — без да дочака отговор, вика на слугите да донесат още месо, хляб и вино. Двете момичета отново покриват глави, но след като слугите си излизат, Минтака сяда до Прен и понижава глас, за да не бъде разбрана от нечие ухо, близко до външната страна на палатката.

Той я изслушва мълчаливо, но изразът на лицето му се променя, когато тя разказва за оная страховита нощ, в която братята и баща й загинаха в огнения ад до Баласфура. На Минтака се струва, че забелязва сълза да блещука в ъгъла на окото му, но ясно си дава сметка, че такава проява на слабост не може да се очаква от един центурион. Прен извръща глава, а когато я поглежда отново, в окото му няма сълза и тя вижда, че е сгрешила.

Когато най-накрая свършва, Прен промълвя:

— Аз обичах твоя баща, почти толкова, колкото обичам теб, малко щурче, но онова, което предлагаш, е държавна измяна. — Помълчава известно време и допълва — Ще трябва отново да обмисля всичко. Но междувременно не бива да оставате там, откъдето сте дошли. Прекалено рисковано е. Ще останете под моите грижи, докато се разреши тая работа.

Когато се опитват да възразят, той ги прекъсва безцеремонно:

— Това не е молба, а заповед! — замисля се за миг. — Ще трябва да ви облека като двама от моите красавци. Това няма да изненада никого — широко известно е, че харесвам както филе, така и трътка.

— Мога ли поне да изпратя съобщение до Нефер Сети? — моли Минтака.

— Това също е свързано с голям риск. Имай търпение! Няма да трае дълго. Наджа е в хълмовете при Хатмия. След броени дни, ще започне поход към Исмаиля. Битката ще се реши преди пълната луна на Озирис да намалее — гласът му стихва съвсем. — А аз ще трябва да взема решение.