Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Древния Египет (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Warlock, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
artdido (2014)

Издание:

Уилбър Смит. Чародей

Английска. Първо издание

ИК „Venus press“, София, 2003

ISBN: 954-780-010-8

История

  1. — Добавяне

36

На сутринта Апепи и Наджа провеждат последна среща на борда на хиксосийския царски кораб. Там са всичките девет сина на царя, както и седналата малко встрани Минтака. Откак галерата с Нефер замина снощи, Апепи я държи изкъсо. Той познава от дълъг опит вироглавството на дъщеря си и не може да се довери нито на здравия й разум, нито на синовното й чувство, след като си е навила нещо на пръста.

Прощалната церемония се провежда на борда на неговия кораб и присъстващите стават свидетели на многословни излияния, в израз на взаимно доверие и преданост към клаузите на мира.

— Да пребъде хиляда години! — пожелава Наджа, като окачва на Апепи Златото на вечността — отличие, специално учредено от него за този изключителен случай.

— Хиляда пъти по хиляда години! — отвръща Апепи не по-малко тържествено, докато тежката златна верига, украсена със скъпоценни и полускъпоценни камъни висва на раменете му. След това регент и цар крепко се прегръщат с братска любов и Наджа се връща на галерата си. Докато двете флотилии се разделят — едната нагоре срещу течението, към Тива, а другата по течението, към Мемфис и Аварис, — екипажите си разменят приветствени викове. Хвърляните от един кораб към друг венци и гирлянди от палмови листа и цветя, покриват водната повърхност.

Цар Апепи бърза, но не чак толкова, че да плава в безлунната нощ и флотът му хвърля котва край Баласфура, точно срещу храма на Хапи — полухипопотам, бог-хермафродит, владетел на Нил. Царят и семейството му слизат на брега, за да принесат в жертва на бога чисто бял вол. Първожрецът разпаря животното и докато то още диша разглежда вътрешностите му, за да прозре бъдещето на царя. Той установява с ужас, че те гъмжат от вонящи бели червеи, които се сипят по плочите на светилището. Жрецът прави опит да скрие с плаща си това страховито предзнаменование и дудне някакви нескопосни лъжи, но Апепи го блъска встрани и вперва поглед в отвратителната гледка. Царят е видимо поразен и за пръв път го виждат потиснат, когато напуска храма, за да се върне на брега, където Трок и офицерите му са приготвили пиршество в негова чест.

Свещените черни петлета отказват да кълват вътрешностите на жертвеното животно. Жреците ги хвърлят в храмовия огън, но вместо да ги изгори, огънят, пламтял в храма от дълбока древност, загасва. Не би могло да има по-неблагоприятно предзнаменование, но първожрецът нарежда да се заровят вътрешностите и да се запали отново огънят.

— Никога не съм виждал толкава злощастен знак — казва той на послушниците. — Такъв знак от страна на бог Хапи може да означава само голямо бедствие — война или смърт на фараон. Трябва цяла нощ да се молим за изцелението на фараон Нефер Сети.

На брега Благородният Трок е опънал шатри, украсени със завеси в ярки цветове, за да посрещне царското семейство. Цели бикове се пекат на шиш, а в реката се изстудяват амфори най-скъпо вино. Роби прегъват гръб под тежестта им, докато ги мъкнат обратно към брега, където Апепи реве за още.

Лошото настроение на царя отстъпва пред реките вино и скоро той кара синовете си да пеят заедно с него мръсни войнишки песни. Някои от тях са толкова вулгарни, че Минтака моли да бъде извинена и заедно с робините си се оттегля на борда на царския кораб. Иска да прибере и най-малкия брат Киан, но Апепи не се съгласява. Хубавото вино му помага да забрави нещастията, вещани от бога на Нил.

— Остави момчето ми на мястото му, малка лисицо! Той трябва да се учи да цени добрата музика. — Апепи прегръща момчето в изблик на чувства и поднася към устните му купа вино. — Пийни глътка! Така ще пееш още по-сладко, принцчето ми!

Киан боготвори баща си и такива публични изяви на дружба го довеждат до екстаз. Макар да се дави, той изпива купата до дъно и компанията, с Благородния Трок начело, го поздравява шумно, като да е поразил в битка първия си враг.

Минтака се колебае. Изпитва почти майчина загриженост за братчето си, но си дава сметка, че баща им е загубил разсъдък. Тя повежда с достойнство свитата си по брега и под ироничните пиянски подвиквания на компанията се качва на борда.

Минтака ляга в постелята си и слуша гуляйджийската врява. Опитва се да заспи, но Нефер е непрестанно в съзнанието й. Усещането за загуба, което цял ден държи далеч от себе си, както и тревогата за раните на момчето, нахлуват с пълна сила и макар да се мъчи да ги удържи, по страните й потичат сълзи. Заравя лице във възглавницата.

Накрая потъва в тежък сън, без сънища, от който се събужда с мъка. Пила е съвсем малко от виното, но се чувства замаяна и главата й ще се пръсне. Пита се, какво ли я е събудило. После чува груби гласове и корабът се разлюлява под тежките стъпки на много мъже. Разнася се пиянски смях и тропот от крака над главата й. От разговора става ясно, че носят баща й и братята й. За мъжете от нейното семейство това състояние не е нещо изключително — тревожи я мисълта за Киан.

Измъква се от леглото и започва да се облича, но изпитва някаква необичайна слабост и световъртеж. Изкачва се на палубата със залитане.

Първият човек, на когото се натъква, е Благородният Трок. Напътства мъжете, които носят баща й. Шест души мъкнат огромното безжизнено туловище. Братята й не са в по-добро състояние. Срамува се заради тях.

След това вижда Киан, носен от един войник и тича натам. Ето, направиха и Киан като тях, мисли с горчивина момичето. Няма да мирясат, докато не стане същия пияница.

Кара войника да го занесе долу, на леглото на баща им, където го съблича и насила сипва билкова отвара между зъбите му. Настойката е универсално средство, дадено от Таита и като че ли помага. Киан отваря очи и мърмори нещо, след което потъва в здрав сън. Повече нищо не може да направи, нека се наспи хубаво. А и тя самата се чувства като парцал и главата я боли непоносимо. Връща се в кабината и без да сваля дрехи, се тръшва на леглото и потъва в сън. Когато се събужда отново, решава, че сънува кошмар: чуват се пронизителни писъци, а гърлото й гори от гъст дим. Преди да се окопити напълно, някой я събаря от леглото, завива я в кожен вързоп и я изнася на палубата. Съпротивлява се, но е безпомощна като повито бебе.

Безлунната нощ е осветена от бушуващи пламъци. Те излизат с рев през предния люк на палубата, катерят се по мачтата и такелажа[1] като пуснат от ада оранжев вулкан. Никога не е виждала как гори дървен кораб. Бързината и мащабите на опустошението я смайват.

Не може да гледа дълго, защото бързо я прехвърлят в чакаща край борда лодка. Започва диво да крещи:

— Братята ми! Киан! Къде са?

Лодката отблъсква по течението и тя се бори с всички сили, но могъщите ръце са като клещи. Успява да се обърне и да погледне лицето на похитителя си.

— Трок! — Тя е вбесена от неговата дързост, от начина по който я е хванал, без да обръща внимание на виковете й.

— Пусни ме! Заповядвам ти!

Той не отговаря. Държи я без усилие, а лицето му е извърнато към горящия кораб с напълно спокоен, далечен израз.

— Върни се! — пищи тя. — Семейството ми! Върни се за тях!

Единственият отговор е къса заповед:

— Суши! — Гребците задържат веслата хоризонтално и лодката се люлее по течението. Екипажът гледа пожара като омагьосан. От вътрешността на кораба се разнасят болезнени викове. Внезапно част от кърмовата надстройка рухва в облак искри и пламъци. Котвените въжета прегарят и галерата бавно се извръща, за да поеме по течението.

— Моля те! — Минтака сменя тона. — Моля те, Трок, семейството ми! Не ги оставяй да изгорят живи!

Агонизиращите гласове са заглъхнали, отстъпили място на огнения рев. Сълзи се стичат по бузите на Минтака и капят от брадичката й, но тя все още не може да помръдне.

Внезапно централният люк на горящия кораб отхвръква и екипажът на лодката ахва от ужас при вида на появилата се фигура. Ръцете на Благородния Трок се сключват около Минтака с такава сила, че всеки миг ще натрошат ребрата й.

— Не може да бъде! — грачи той.

През пламък и дим той прилича на видение от подземния свят. Гол и космат, с огромен корем, Апепи залита към борда. Носи тялото на най-малкия син в ръце и отваря като риба уста за въздух в огнения ад.

— Не ще да умре това чудовище! — Гневът на Трок е примесен със страх. Въпреки собствената си беда, Минтака проумява станалото.

— Ти ли, Трок? — шепне тя. — Ти си им сторил това! — Трок оставя обвинението без внимание. Космите по тялото на Апепи се подпалват и изчезват в миг, оставили кожата гола и черна. След това тя започва да се напуква и да пада на парцали. Рошавата му брада и гъста коса пламват като напоена в смола факла. Вече не крачи, а застанал на място с широко разкрачени крака, вдига Киан високо над главата си. Момчето е обгорено колкото него и на местата, където кожата е паднала, лъщи червено живо месо. Може би Апепи се опитва да хвърли момчето през борда, за да го спаси от пламъците, но силите му най-накрая го напускат и той стои прав като колос, с глава в пламъци, неспособен да събере остатъците от своята мощ, за да запрати сина си в мътната прохлада на Нил.

Минтака не може да мръдне, онемяла от ужаса на тази гледка. Струва й се, че това трае цяла вечност, докато изведнъж палубата пропада под краката на Апепи. Двамата със сина му падат в недрата на ада, а на мястото им се издига стълб от пламък, пушек и искри.

— Свърши се! — Гласът на Трок е безизразен и далечен. Пуска Минтака така внезапно, че тя пада в дъното на лодката. Поглежда втрещения екипаж. — Карайте към моята галера! — нарежда той.

— Ти стори това на моето семейство — повтаря Минтака, легнала в краката му. — Ще си платиш! Заклевам се, ще си платиш!

Чувства тялото си натъртено и ожулено, сякаш бито с възлест кожен бич. Баща й го няма вече. Няма я тази монументална фигура в нейния живот, която е мразила малко и много обичала. Няма го цялото й семейство, всички братя, даже и малкият Киан, който й е бил повече син, отколкото брат. Изгоря пред очите й. Цял живот няма да забрави тази гледка.

Лодката долепя борд до галерата и тя не прави опит да се противи, когато Трок я измъква като някаква кукла и я отнася в каютата си. Полага я на леглото с неописуема нежност.

— Робините ти са невредими. Ще ти ги изпратя — казва той и излиза. Тя чува как вратата се запоства отвън, а после стъпките му нагоре, по стълбата и по палубата над главата й.

— Значи съм затворничка — шепне тя, но това няма никакво значение, на фона на видяното преди малко. Заравя лице в смърдящата на застояла пот възглавница и ридае до пълно изтощение. После заспива.

Бележки

[1] такелаж — съвкупността от всички въжета и платна от снаряжението на ветроходен съд.