Уилбър Смит
Чародей (54)

53

Таита ги води под светлината на луна, която е само на дни от пълния кръг. Краят на тоягата почуква по каменистата пътека, а сянката се е проснала пред него като чудовищен черен прилеп. Останалите трябва доста да бързат, за да не го изпуснат от поглед.

След полунощ Минтака забавя ход. Тя куца и изостава. Нефер скъсява крачка, за да върви с нея. Не го е очаквал от нея: по-силна е от повечето момчета, които познава. Окуражава я с глас достатъчно тих, за да не бъде доловен от Таита. Не иска магът да разбере за нейната слабост, нито да я засрамва пред останалите.

— Вече не сме далеч — казва й Нефер и я хваща за ръка. — Бай ни чака с готови коне. — Остатъкът от пътя до Вавилон ще изминем, както подобава на царе. — Тя се смее, но гласът й е измъчен и пълен с болка. Едва сега Нефер разбира, че нещо не е наред.

— Какво те боли? — пита той.

— Нищо — отвръща Минтака. — От много време съм затворена в двореца. Краката ми са отвикнали да вървят.

Той не може да приеме такова обяснение. Принуждава я да седне на крайпътен камък, хваща едното й стъпало и го вдига. Сваля сандала и ахва:

— Велики Хор! Как си успяла да направиш и една крачка? — Грубият, не по мярка сандал е охлузил кожата до кръв. Тя блести черна под лунната светлина. Вдига другия крак и внимателно го освобождава от сандала. Заедно с него се отпарят кожа и парченца плът.

— Съжалявам, но не се притеснявай — мога да продължа и боса.

Вбесен, той запраща сандала срещу скалите.

— Трябваше да ми кажеш по-рано! — Изправя се, обръща й гръб и се привежда, за да поеме тялото й. — Хвани се за шията и скачай отгоре. — После хуква след останалите, които са се превърнали в неясни тъмни сенки далеч напред.

Устата й е до ухото на Нефер и тя му шепне насърчително. Разправя му, колко й е липсвал и как, научила за мнимата му смърт, не виждала повече причини да живее.

— Исках да умра, за да бъдем отново двамата. — После му разправя за първожрицата на Хатор и как й донесла змията в кошница. Нефер е толкова уплашен, че я пуска на земята и ядосано крещи:

— Това е било глупост! — В яда си той грубо я разтърсва. — Да не ти е минало такова нещо през ума занапред, каквото и да става.

— Представа нямаш, колко те обичам, скъпи мой. Не знаеш, какво страшно опустошително чувство ме обзе, когато помислих, че оставам сама на този свят.

— Дай да се разберем! От днес нататък живеем един за друг. Никога повече няма да мислим за смъртта, преди тя неканена да ни посети. Закълни се!

— Заклевам се! От днес нататък ще живея само за теб — казва тя и го целува, за да скрепи договора. Той я вдига пак и продължава напред.

С всяка следваща стъпка теглото й се увеличава. Когато почвата под краката му става мека и песъчлива, той я отпуска на земята и тя куцука върху наранените стъпала, като се опира о него. Стане ли отново груба и камениста, той пак я качва на гръб. Тя му разказва, как й се явил Таита, за да я предпази от смъртта.

— Беше необикновено преживяване. Все едно, че стои до мен и ми говори с ясен, силен глас. Каза ми, че си жив. Колко далеч бяхте тогава?

— Намирахме се в Гебел Нагара, на юг, на петнадесет дни път от Аварис.

— Може да ми се яви чак оттам? — пита Минтака. — Нямат ли граница способностите му?

Спират пак да отдъхнат в тъмнината и тя се опира на рамото му. Шепне:

— Искам да ти кажа нещо за… брачната ми нощ с Трок…

— Не! — вика той уплашен. — Не искам нищо да чувам. Мислиш ли, че не съм се мъчил ден и нощ с тая мисъл?

— Трябва да ме изслушаш, сърце мое. Не съм му станала жена. Макар да се опита да ме насили, аз му се противопоставих. Любовта към теб ми даде сили да се справя.

— Чух, че прострял окървавената овча кожа на балкона. — Думите му причиняват болка и той извръща глава.

— Да, кръвта беше моя — отвръща тя и Нефер се мъчи да се изтръгне от прегръдката й, но тя го държи здраво. — Не беше кръвта на моята девственост, а от носа и устата, които разби, докато се мъчеше да ме насили. Кълна ти се в името на богинята, която обичам, както и в надеждата да ти родя синове, че съм девствена и ще остана такава, докато приемеш девството ми като доказателство за моята любов.

Нефер я взема в обятия, целува я и хлипа от радост и облекчение.

След малко се изправя и я взема отново на гръб. Чутото му дава нови сили и той поема по-бързо от преди.

Минава полунощ, когато другите разбират, че нещо се е случило и се връщат да ги търсят. Таита превързва краката й, а Хилто и Мерен се включват по ред в носенето. Тръгват по-бързо, но когато стигат оазиса с Бай и конете, звездите вече бледнеят, а зората наднича иззад хоризонта.

Всички са изтощени, но Таита не им дава да отдъхнат. Напояват конете за последен път и пълнят до край водните мехове, които лъсват издути, покрити с капчици вода.

Докато се занимават с това, Таита изважда ведро вода от кладенеца, разтваря нещо в него и отмива боята от косата си, докато среброто й лъсва с нова сила.

— Защо ли си мие косата в такъв момент? — чуди се на глас Мерен.

— Може би, когато е боядисана, губи част от способностите си — казва Минтака и никой не възразява.

Когато са напълно готови, Таита ги кара да се напият хубаво с вода, да погълнат толкова, колкото са способни, без да повърнат. Докато го правят, Таита пита тихичко Бай:

— Усещаш ли?

Бай се смръщва и отговаря:

— Изпълнило е въздуха и го усещам чак до петите си. Идват.

Въпреки надвисналата опасност, Таита отделя време, за да прегледа още един път краката на Минтака. Той маже с мехлем охлузванията и прави нови чисти превръзки. И най-после старият маг нарежда да се качват.

Таита взема Мерен в първата колесница за копиеносец. Следва Нефер с Минтака, вкопчена в щита, за да облекчи краката си. Хилто и Бай са в последната колесница.

Асирийският търговец, от когото купиха килимите, наблюдава товаренето на колите и конете си. Извръща се, когато минават край него и казва „сбогом“ на Таита. Интересът му се изостря, когато съзира момиче във втората колесница. Чорлавата коса и мръсните дрехи не могат да скрият поразителната й външност. Продължава да гледа подире им, докато изчезват на изток в пустинята по керванджийския път, който стига чак до Червено море.