Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Древния Египет (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Warlock, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
artdido (2014)

Издание:

Уилбър Смит. Чародей

Английска. Първо издание

ИК „Venus press“, София, 2003

ISBN: 954-780-010-8

История

  1. — Добавяне

21

Изчакаха падането на нощта скрити в уади. Смазаха с овча лой главините на колесниците, за да не скърцат, обуха кожени чорапи на конете, омотаха в парцали всички дрънкащи и тропащи оръжия и снаряжения и поеха навътре във вражеската територия, водени от Гил.

Копиеносецът явно познаваше отлично местността и макар да не каза нищо, Таита си зададе въпроса, колко пъти е идвал тук с господаря си.

Вече стъпваха по наносната почва на нилската долина. На два пъти се налагаше да отбиват от пътя и да изчакват отминаването на групи въоръжени мъже, оставащи анонимни в тъмата. След полунощ стигнаха изоставен храм на някой забравен бог, изкопан в глинестия склон на един хълм. Кухината беше достатъчно голяма, за да събере целия отряд — колесници, коне и хора. От пръв поглед личеше, че пещерата е била вече използвана за подобна цел: имаше лампи и амфора със зехтин, скрити зад олтара, а в светилището бяха складирани бали сено.

След като разпрегнаха конете и ги нахраниха, войниците изядоха собствените си дажби, налягаха върху сеното и захъркаха. През това време, Гил смени военните си одеяния с прости селски дрехи.

— Не мога да взема кон — обясни той на Таита. — Привлича вниманието. Пеша стигам лагера при Бубасти за половин ден. Не ме чакай по-рано от утре вечер. — Момъкът се измъкна от пещерата и изчезна в нощта.

Тоя Гил не е такъв прост войник, на какъвто се прави, помисли Таита и зачака отговора, който приятелите на Благородния Наджа ще изпратят по него.

Щом съмна, изпрати пост на билото на хълма, където излизаше вентилационната шахта на подземния храм. Малко преди пладне, тихо изсвирване в нея предупреди за опасност и Таита се изкачи бързо при постовия. Керван тежко натоварени магарета приближаваше от изток, тръгнал право към входа на храма и Таита предположи, че именно тези търговци използват изоставеното светилище вместо кервансарай. Почти със сигурност са оставили и фуража. Спусна се надолу по хълма, като се стремеше да не попадне в полезрението на хората от кервана. Нареди фигурка от бели камъчета по средата на пътя, като непрекъснато напяваше три стиха от Асирийската книга на Злата планина. След това зачака пристигането на кервана.

Първото магаре пристъпяше на петдесетина крачки преди останалите. Животното явно знаеше за мястото, както и за вкусните неща скрити в него, защото се движеше в тръс, без подкана от страна на керванджията. Щом стигна белите кварцови камъчета, дребното животно се метна встрани с такава сила, че товарът му мина под корема. Втурна се в галоп надалеч от храма, като хвърляше къчове и копитата му се мятаха във всички посоки. Прегракналият му рев се отрази на колоната и скоро всички животни започнаха да се изправят на задни крака и заопъват шии, като се мъчеха да се освободят от поводите, ритаха и се дърпаха, сякаш нападнати от ято диви пчели.

На керванджиите им трябваше половин ден, за да изловят бегълците, да успокоят и подредят побърканите от страх животни и да насочат колоната отново към храма. Този път солидната и пищно облечена фигура на главния керванджия се виждаше най-отпред — теглеше неохотно следващото го животно с дълъг повод. Забеляза камъчетата по средата на пътя и спря. Колоната се скупчи зад гърба му, а останалите керванджии заприиждаха при началника си. Проведоха импровизирано съвещание на висок глас и с размахано оръжие. Думите им долитаха до скрития сред маслинови дръвчета Таита.

Най-накрая, началникът остави другите и продължи по пътя сам. Отначало стъпките му бяха бързи и уверени, после се забавиха, докато накрая спряха. Човекът беше напълно объркан и разглеждаше камъчетата от разстояние. После плюна към фигурката и бързо отскочи, сякаш очакваше тя да отговори на обидата. Най-накрая направи знак срещу уроки и пъргаво заприпка назад към хората си, като отдалеч им махаше да се връщат. Те не чакаха дълго. Скоро целият керван тръгна обратно по пътя, по който дойде. Таита отиде при фигурката и пръсна камъчетата, за да освободи енергията им и да отвори пътя за други посетители, които очакваше с нетърпение.

Пристигнаха в късната лятна привечер, двадесет забързани конника, водени от Гил, яхнал чужд жребец. Минаха сред пръснатите камъчета и се изкачиха до входа на храма, където слязоха от конете, с подрънкване на оръжие. Водеше ги едър широкоплещ мъжага, с дебели нависнали вежди и месест гърбав нос. Гъсти черни мустаци се спускаха към гърдите му, а в брадата бяха вплетени разноцветни панделки.

— Ти си чародеят. Да? — попита той със силен акцент.

Таита не сметна за уместно да ги информира, че говори езика им не по-зле от тях, затова отвърна скромно на египетски, без да признава или отрича свръхестествените си способности:

— Казвам се Таита, слуга на великия бог Хор. Нека той ви благослови! Виждам, че си могъщ човек, но не знам името ти.

— Казвам се Трок, Върховен вожд на племето на Леопарда и командващ северните войски в армията на цар Апепи. Носиш ли ми талисман, чародей?

Таита отвори длан и показа парче син глазиран порцелан — горната част от малка оброчна статуетка на бог Севт. Трок му хвърли бегъл поглед, извади друго парче и внимателно го наложи към първото. Двете парчета съвпаднаха идеално и мъжът доволно изсумтя.

— Ела с мен, чародей!

Трок излиза в сгъстяващия се мрак, а Таита го следва по петите. Мълчаливо изкачват хълма и клякат един срещу друг, на звездната светлина. Трок държи канията на сабята между коленете си, а ръката му е върху ефеса на кривото тежко острие. По-скоро по навик, отколкото от недоверие, мисли си Таита. Все пак, вождът не е човек, който може да бъде пренебрегнат.

— Носиш новини от юга — казва Трок като констатация, а не въпрос.

— Чул ли си за смъртта на фараон Тамоз, Благородни? — Знаем за смъртта на тиванския претендент от военнопленници, взети при падането на Абнуб. — Трок внимава да не изпусне дума, с която да признае властта на египетския фараон, за всички хиксоси Апепи е единствен владетел и в двете царства.

— Научихме също, че някакво дете претендира на свой ред за трона на Горен Египет.

— Фараон Нефер Сети е само четиринадесетгодишен — потвърждава Таита, като също внимава да не пропусне да спомене титлата на владетеля. — Остават му още няколко години до пълнолетие. През това време и от негово име ще управлява регентът Наджа.

Трок се навежда напред, с внезапно пламнал интерес. Таита се усмихва вътрешно. Разузнаването на хиксосите наистина нищо не струва, щом дори това не знаят за нещата в Горен Египет. После си спомня за кампанията срещу хиксосийската шпионска мрежа, която проведоха двамата с фараона в Тива, малко преди неговата смърт. Проследиха и заловиха петдесетина. Избиха ги до крак, след разпити с мъчения. Таита изпита задоволство при мисълта, че действията им са били толкова ефикасни.

— Значи, идваш от името на регента на юга. — Таита долови лека нотка самодоволство, когато Трок попита: — Какви новини носиш от Наджа?

— Благородният Наджа желае да занеса предложенията му лично на Апепи — извъртя нещата магът. Не му се щеше да дава на Трок повече информация, отколкото беше безусловно необходимо.

Трок видимо се засегна.

— Наджа ми е братовчед — заяви хладно той. — Волята му е да чуя всяка дума от неговото послание. — Таита владееше чувствата си до такава степен, че с нищо не показа изненада от грубата недискретност, проявена от хиксосиеца. Подозренията му за произхода на регента се потвърждаваха, но гласът на мага остана равен и спокоен:

— Да, Благородни, известно ми е. Все пак, онова, което трябва да съобщя на Апепи е от такова…

— Подценяваш ме, чародей! Аз се радвам на пълното доверие на вашия регент. — Гласът на Трок преграква от силно раздразнение. — Много добре ми е известно, че идваш с поръка да предложиш на Апепи примирие и преговори за на траен мир.

— Нищо повече не мога да ти съобщя, Благородни. — Този Трок може да е добър войн, но не е никакъв конспиратор, мисли си Таита, но в гласа и държанието му няма ни най-малка промяна, когато казва:

— Мога да предам съобщението единствено и лично на Главния Овчар Апепи. — Така наричаха хиксосийския управник в Горен Египет. — Можеш ли да ме заведеш при него?

— Както искаш, чародей. Дръж си устата затворена, щом така предпочиташ, макар да няма никакъв смисъл. — Трок се изправи разгневен. — Цар Апепи е в Бубасти. Тръгваме веднага!

Двамата се спуснаха по хълма в хладно мълчание. Таита извика Гил и началника на ескорта.

— Свършихте добре работата си — каза им той, — а сега трябва да се върнете в Тива, колкото е възможно по-незабелязано.

— Ти ще дойдеш ли с нас? — попита Гил разтревожен. Явно се безпокоеше за съдбата на стареца.

— Не. Аз оставам. Съобщи на регента, че съм отишъл на среща с Апепи.

Впрегнаха конете в колесниците под мъждивата светлина на маслените лампи и скоро колоната беше готова за път. Гил донесе от колесницата кожените дисаги на Таита и му ги подаде. След това го приветства с дълбоко уважение.

— Беше голяма чест да пътувам с теб, Благородни. Когато бях дете, баща ми разказваше много твои приключения. Служил е при теб в похода срещу Асиут. Командвал е левия фланг.

— Как се казва? — попита Таита.

— Ласро, Благородни.

— Да. — Таита кимна. — Помня го добре. Загуби лявото си око в тази битка.

Гил го изгледа с почуда и страхопочитание.

— Това е станало преди четиридесет години, а ти го помниш.

— Преди тридесет и седем — поправи го магът. — Остани със здраве, Гил. Снощи ти правих хороскоп. Животът ти ще бъде дълъг и пълен с почести.

Копиеносецът хвана юздите и тръгна в нощта, неспособен да продума от гордост и благодарност.

Отрядът на Трок също беше готов за път. Дадоха на Таита коня, с който Гил се бе върнал до храма. Старецът прехвърли дисагите през врата му и се метна зад тях. Хиксосите не страдаха от египетските скрупули, относно яхането на кон. Те бързо възседнаха и поеха на запад, точно в обратна на поетата от колоната колесници посока.

Таита язди в средата на групата тежковъоръжени хиксоси. Трок е начело, но не кани Таита при себе си. След отказа да получи направо съобщението, той се държи хладно и резервирано. Таита е доволен от това пренебрежение, защото има твърде много материал за размисъл. Смесената кръв на регента, която беше така ясно доказана, разкрива куп интересни възможности.

Отрядът напредва в нощта, поел на запад към реката и главната военна база на врага, разположена при Бубасти. Макар да е нощ, пътят се оживява все повече и повече. Започват да настигат кервани коли и каруци, тежко натоварени с военно снаряжение и припаси, тръгнали в тяхната посока. Обратно към Аварис се движат други кервани от празни коли и каруци, оставили товара си в базата.

Когато приближиха реката, Таита забеляза лагерните огньове на хиксосийски войски, разположени край Бубасти. Те образуваха цял килим от блещукащи светлини, проснат на много мили в двете посоки покрай реката, огромно струпване на хора и животни, невидими в мрака.

Нищо на тоя свят не може да се сравни с миризмата на един военен лагер. Тя става все по-силна с приближаването им, докато накрая завладява всичко. Това е смес от много миризми: конска пот, фъшкии и огън запален от тях, кожа и плесенясало зърно. Над всичко това се откроява вонята от некъпани мъжки тела, забрали рани, кухня и ферментация на бира, незаровени отпадъци, амонячна смрад от отходни ями и купчини прясна тор и още по-неприятната воня от разложени непогребани трупове.

В целия букет миризми, Таита долавя един отвратителен оттенък. Той е почти уверен в причината за него, но едва когато един от страдалците залита пиянски пред коня му и той е принуден рязко да спре, пред очите му лъсват розови петна върху бледа кожа и магът е вече сигурен. Сега разбира защо Апепи не бърза да се възползва от победата при Абнуб и още не изпраща колесниците си към Тива, където разбитата египетска войска разчита на милостта му. Таита се изравнява с Трок и пита:

— Кога дойде чумата при вас, Велики?

Трок спира така рязко, че конят заиграва под него.

— Кой ти каза, чародей? И тази проклета болест ли е в твоя власт? Ти ли ни навлече тая епидемия? — Хиксосът се отдалечава вбесен, без да дочака възражението. Магът го следва на дискретно разстояние, а погледът му не пропуска и най-дребната подробност от ставащото наоколо.

Вече се разсъмва и едно слабо, мътно слънце плахо наднича през дебел слой мъгла и пушек, завил лагера и скрил утринното небе от човешки поглед. Всичко това придава на гледката неестествен, неземен вид, като сцена от подземния свят. Хора и животни изглеждат като демони в тая призрачна светлина, а наносната кал под копитата на конете е черна и лепкава.

Минават покрай първата погребална кола и мъжете около Таита прикриват с плащове уста и нос, за да се предпазят от ужасната воня и зловредните пари, виснали над купчините голи, подути тела, струпани на нея. Трок пришпорва коня, за да отмине по-бързо печалната каруца, но след нея има още много със същия товар. След малко минават през едно от местата за кремация, където други коли се освобождават от зловещия си товар. Дървата за огрев са скъпа стока в тази страна и пламъците не са достатъчно силни, за да се справят с купищата мъртви тела. Те пращят и припукват, когато отгоре им прокапе мазнина от полуразложена плът, а въздухът се изпълва с облаци черен пушек, който полепва по устата и гърлото на дишащите го хора.

Колцина от мъртвите са жертва на чумата? И колко са паднали в бой?

Чумата придружава като призрачна сянка всяка армия. Апепи вече много години обитава с армията си различни лагери около Бубасти — район гъмжащ от плъхове, лешояди и лешоядни марабу[1]. Хората му се валят в собствената си мръсотия, по телата им пъплят въшки и бълхи, ядат развалена храна и пият вода от напоителните канали, в които се отцеждат гробове и купчини лайна. Точно такива условия са необходими за богатия урожай на чумата.

С приближаването на Бубасти лагерите стават по-многолюдни. Шатри, колиби и землянки притискат отвсякъде стените и рововете на гарнизонния град. Късметлиите сред чумните жертви лежат под навеси от палмови клони — слаба защита срещу жаркото утринно слънце. Останалите са захвърлени на открито, оставени да страдат от жажда и от природните стихии. Мъртвите са смесени с умиращите, ранените в битка лежат до поразените от дизентерия.

Макар Таита да е лечител по призвание, в този случай не може да помогне с нищо. Тези хора са осъдени от собствената си многочисленост. Как да помогне един човек на това множество? И после, те са врагове на неговия Египет и за всички е ясно, че епидемията е дело на боговете. Дори един хиксос да излекува, това означава един войник повече под стените на любимата Тива, готов да я подложи на огън и меч.

Влизат в крепостта, за да се уверят, че условията вътре не са кой знае колко по-различни от тези отвъд стените. Жертви на чумата се търкалят там, където ги е поразила, а плъхове и бездомни кучета ръфат плътта на мъртвите и даже на полуживите, които нямат сили да се защитят.

Главната квартира на Апепи е разположена в най-голямото здание на Бубасти, огромен кирпичен палат, издигнат в центъра на града и покрит с тръстика. Коняри поемат животните при входа, а един понася дисагите на Таита. Благородният Трок повежда госта през коридори и затъмнени зали, в които тамян и сандалово дърво горят в многобройни светилници, за да надвият мощните талази воня от града и околностите, а трепкащите им пламъци правят непоносим и без това горещия въздух. Дори тук, в главната квартира, се разнасят стенания на болни, а в тъмните ъгли се валят покрити фигури.

Пред бронзова решетка, в най-отдалечения край на палата, ги спират стражници, които ги пропускат начаса, разпознали внушителната осанка на Трок. Влизат в покоите на Апепи. По стените висят великолепни килими, а мебелировката е изработена от скъпоценни дървесни видове, слонова кост и седеф — в по-голямата си част отмъкната от египетски храмове и дворци.

Трок въвежда Таита в малка, но луксозно обзаведена приемна и го оставя там. Робини донасят кана шербет и поднос фурми и нарове. Таита отпива от шербета и хапва малко плодове. Той е много въздържан в яденето.

Чака дълго. Проникнал през единственото високо прозорче слънчев лъч бавно отмерва времето, плъзнал по отсрещната стена. Подложил дисагите под главата си, Таита дреме върху един килим, като нито за миг не потъва в сън и при всеки шум се събужда. От време на време дочува далечен женски плач и пронизителен вой на оплаквачки.

Най-накрая се разнася тропот от стъпки по близкия коридор и завесата на вратата се дръпва встрани. На прага застава плещеста фигура. Облечена е само в пурпурна пола от лен, прихваната със златна верига под огромен корем. Гърдите са покрити с прошарени къдрави косъмчета, твърди като козина на мечка. На краката си носи тежки сандали и наколенници от твърд полиран гьон, но няма нито сабя, нито някакво друго оръжие. Краката и ръцете са масивни като колоните на някой храм и цели покрити с белези от рани — някои бледи и лъскави като коприна, отдавна заздравели, а други розови или яркочервени. Брадата и гъстата коса са също прошарени, но без обичайните плитки и панделки. Не са нито намазани, нито сресани, оставени са в пълен безпорядък. Тъмните очи гледат с див поглед, а дебелите устни са сгърчени, сякаш от болка, под огромен гърбав нос.

— Ти си Таита, лечителят — произнася мъжът. Гласът е мощен, но без акцент, тъй като Апепи е роден в Аварис и е възприел много от египетската култура и начин на живот.

Таита го знае добре: за него Апепи е нашественик и долен варварин, смъртен враг на неговата страна и неговия фараон. Наложи се да мобилизира цялото си самообладание, за да задържи чертите си спокойни и да отвърне с равен глас:

— Да, аз съм Таита.

— Чувал съм за твоите способности — каза Апепи. — Имам нужда от тях. Ела с мен.

Таита преметна дисагите на рамо и го последва в коридора. Там чакаше Благородният Трок, начело на военен ескорт. Те се строиха около Таита и тръгнаха след хиксосийския цар. Риданията станаха по-ясни. Апепи дръпна тежка завеса, зад която се показа врата и хвана ръката на Таита, за да го въведе вътре.

В претъпканата зала видя голяма група жреци от храма на Изис в града. Таита сви устни, когато ги разпозна по перата на главите им. Те напяваха и дрънкаха систруми над един светилник, в който се виждаха нажежени до червено клещи. Професионалната вражда на Таита с тези шарлатани можеше да се проследи две поколения назад.

Освен лечителите, около леглото, в средата на залата има още двадесетина души: придворни и офицери, писари и други чиновници, всички с тържествен погребален вид. Повечето жени са коленичили и тъжно вият. Само една се мъчи да облекчи по някакъв начин момчето в постелята. Тя не е много по-голяма от пациента си, може би тринадесет-четиринадесет годишна и го обтрива с натопена в гореща, благоуханна вода гъба.

С един поглед Таита вижда, че момичето е поразително красиво. Загрижеността й за болния е очевидна, на интелигентното лице е изписана любов, а ръцете се движат бързо и сръчно.

Таита прехвърля вниманието си върху момчето. Голото му тяло е добре оформено, но изпито от болестта. Кожата е белязана от характерните петна и е влажна от потта. По гърдите личат възпалени рани на местата, където жреците са му пускали кръв и са горили с нажежено желязо. Таита вижда, че болестта е в последната си фаза. Гъстата черна коса е мокра от пот и виси над очите, потънали дълбоко в морави орбити, широко отворени, но нищо невиждащи.

— Това е Киан, най-малкият ми син — казва Апепи, като приближава постелята и гледа безпомощно към нея. — Чумата ще го отнесе, освен ако не го спасиш, магьоснико.

Киан стене и се обръща на една страна, като прибира колене към изранените си гърди. Между мършавите му бутове излита с остър плющящ звук струя изпражнения и кръв. Болногледачката бързо почиства задните му части и смита нечистотиите с ръка, без какъвто и да е признак на погнуса. Жреците в ъгъла подновяват напевите си, а главният сред тях взема от жарта нажежени клещи и тръгва към постелята.

Таита препречва пътя му с дългата си тояга.

— Махай се! — казва той тихо. — Ти и касапите ти сте направили достатъчно поразии.

— Трябва да прогоня с огън треската от тялото му — възразява мъжът.

— Вън! — повтаря заплашително Таита, след което се обръща към останалите в стаята: — Всички вън!

— Знам те добре, Таита. Ти си богохулник и дружиш с демони и зли сили. — Жрецът не отстъпва и размахва заплашително нажежения метал. — Не ме е страх от магиите ти. Тук нямаш власт. Принцът е оставен на моите грижи.

Таита отстъпва и хвърля тоягата си в краката на жреца, който пищи и отскача, когато тя започва да съска и да се гърчи по плочите към него. Внезапно змията се изправя, раздвоеният език се подава между усмихнати тънки устни, а малките като мъниста очета святкат с черен блясък.

Започва паническо бягство. Жреци и придворни, слуги и войници се надпреварват кой да излезе пръв. Главният жрец събаря светилника в бързината да избяга и пищи, стъпил върху пръснатата по плочите жива жарава.

Залата се опразва за секунди. Остават само Апепи и момичето. Таита се навежда и хваща опашката на змията. В миг тя се изправя и се превръща в дървена тояга. Като сочи с нея момичето, магът пита:

— Ти коя си?

— Аз съм Минтака. Това е брат ми. — Слага длан върху косите му, сякаш за да го защити и вирва предизвикателно брадичка: — Каквото и да сториш, магьоснико, няма да го оставя. — Устните и потръпват, а огромните очи са изпълнени със страх. Очевидно е наплашена от репутацията на госта и насочената към нея змийска тояга.

— Не ме е страх от теб — съобщава момичето и минава от другата страна на постелята.

— Добре — отвръща лаконично Таита. — Тъкмо ще ми помогнеш. Кога е пило за последен път вода това момче?

Трябваше й малко време, за да се окопити.

— Рано тая сутрин. — Не виждат ли тия мошеници, че умира колкото от болестта, толкова и от жажда? От потенето по-голямата част от водата в тялото му е изтекла — ръмжи Таита и взема медния тас, за да помирише водата в него.

— Пълна е с жречески отрови и чумна зараза. — Плисва я към стената. — Иди в кухнята и намери друг съд. И гледай да е чист. Напълни го от извора, не от реката. По-бързо, момиче! — Тя тича навън, а Таита отваря дисагите.

Минтака се връща почти веднага с пълна до ръба кана чиста вода. Таита приготвя смес от билки и ги вари над един мангал.

— Помогни ми да му дам това — нарежда магът, когато настойката е готова. Показва й как да повдигне главата на брат си и да поглажда гърлото му, докато той сипва по малко отвара в устата му. След малко Киан пие сам.

— С какво мога да помогна? — пита царят.

— С нищо, господарю. Ти си добър в убиването, не в лечението — отговаря Таита, без да отделя поглед от пациента си. Следва дълго мълчание, а после тежките, подковани с бронз сандали на Апепи тропат към изхода.

Минтака бързо забравя страха си от мага и се превръща в усърдна помощница. Тя сякаш отгатва желанията на лечителя. Насилва брат си да допие отварата, докато Таита приготвя нова, от други билки. Двамата успяват да влеят в тялото на болния всичко без остатък. Момичето помага да намажат с болкоуспокояващ мехлем раните по гърдите на момчето. След това вземат чисти чаршафи и ги напояват с прясна вода. Покриват с тях горящото тяло, за да свалят температурата.

Когато се отпуска за миг край постелята да отдъхне, Таита взема ръката й, за да разгледа дланта. По вътрешната страна на китката личат малки червени точици. Минтака прави опит да издърпа ръката си.

— Това не е чума — казва тя сконфузено. — Това са само ухапвания от бълхи. Дворецът е пълен с бълхи.

— Където има бълхи, има и чума — отвръща Таита. — Свали си ризата!

Тя се изправя без колебание и оставя дрехата да се свлече в краката й. Голото й тяло, стройно и женствено, е в същото време силно и атлетично. Едва съзрелите гърди стърчат весело с набъбнали като черници зърна. Триъгълник мек мъх се гуши между стройни бедра.

От бледата кожа на корема скача бълха. Таита я хваща мълком във въздуха и я мачка с пръсти. Насекомото е оставило верижка розови петънца около намусеното кръгче на пъпа.

— Обърни се! — нарежда Таита и тя се подчинява. Още едно гадно насекомо се спуска бързо по гърба й към дълбоката цепка между твърдите, закръглени бутове. Таита го улавя и смачква лъскавата му черна черупка. Тя се пука в кърваво петънце. — Ти си следващата болна, ако не те отървем от тия твои малки животинки — казва Таита и я праща в кухнята за вода. Сварява на мангала изсушени червени цветове от пиретрум[2] и я измива цяла с отварата. Улавя още няколко бълхи, които се опитват да се спасят със скокове от смъртоносната течност.

След това Минтака сяда до него докато изсъхне и двамата бъбрят общително, докато ловят последните бълхи и махат яйцата им от гънки и шевове на дрехата. Сприятеляват се бързо.

Преди да мръкне, Киан изпразни още един път червата си, но този път не така обилно и в изпражненията нямаше кръв. Таита ги помириса и установи, че чумната воня бе станала по-слаба. Приготви още по-гъста билкова отвара, а между отделните варки караше насила Киан да пие изворна вода. До сутринта треската мина и момчето почувства облекчение. Най-накрая успя да уринира, което бе обявено от Таита за добър признак, макар течността да бе тъмножълта и парлива. Час по-късно, отдели още течност, по-светла на цвят и не така воняща.

— Виж, господарю — възкликна Минтака, като погали брат си по бузата, — червените петна избледняват и кожата не е така гореща.

— Докосването ти е лечебно като на райска нимфа — отвърна Таита, — но не забравяй каната! Празна е.

Тя тича към кухнята и се връща почти веднага с пълна до ръба кана. Докато му я подава, момичето запява хиксосийска приспивна песен и магът е очарован от чистотата на приятния глас.

„Чуй ветреца във тревата, малък мой.

Спи, спи, спи.

Чуй водата във реката, малък мой.

Спи, спи, спи.“

Таита поглежда лицето й. То е по хиксосийски, малко широко и скулите му доста изпъкват. Устата е голяма, устните — пълни, а носа — гърбав. Никоя от тия черти сама по себе си не е красива, но една друга се допълват съвършено в пълна хармония. Бадемовите очи са наистина възхитителни под извитите дебели вежди. Друг вид красота, мисли си Таита, но все пак красота.

— Виж! — прекъсва тя песента си със смях. — Той се събуди.

Киан е отворил очи и гледа сестра си.

— Върна се при нас, противен малък звяр. — Усмивката й разкрива равни, ослепително бели зъби, които блестят в светлината на лампите. — Толкова ни изплаши. Никога да не правиш пак така! — Тя го прегръща, за да скрие радостните сълзи, които блестят в очите й.

Таита погледна над двамата и видя огромната фигура на Апепи, застанал на прага. Магът не знаеше колко дълго бе стоял царят там. Той кимна мълчаливо, обърна се и изчезна.

До вечерта Киан вече беше в състояние да седне в постелята, с малко помощ от сестра си и да пие бульон от купата, която тя държеше до устните му. След два дни обривите изчезнаха.

Апепи идваше при момчето по два-три пъти дневно. Киан още не можеше да става, но видеше ли баща си, допираше с пръсти устни и сърце, в израз на уважение.

На петия ден изпълзя от постелята и направи опит да се просне на пода пред царя, но Апепи го спря и го отнесе обратно върху възглавниците. Макар чувствата му към момчето да бяха очевидни, Апепи не промълви дума и си тръгна почти начаса, но на прага спря, погледна назад към Таита и му нареди да го последва с едва забележимо кимване.

Бележки

[1] марабу — птица от разред щъркели.

[2] пиретрум — род многогодишни растения от семейство сложноцветни, от чиито цветове се добива прах за унищожаване на насекоми.