Уилбър Смит
Чародей (132)

132

Минтака се бори с въжетата, извива тяло и дърпа, запъва боси крака в дъното, за да добие повече сила и тегли китки. Кожата й се разкъсва и тя чувства топли капки кръв по дланите и пръстите си, но кожените върви са здрави и стегнато вързани. Не може нито да ги разкъса, нито да ги разхлаби. Ръцете й изтръпват от недостиг на кръв. Спре ли за минутка усилия, погледът й пада върху отпуснатото тяло на Мерикара. Вика към нея:

— Обичам те, скъпа! Мерен те обича. Не умирай! Заради нас, не умирай! — но очите на Мерикара са широко отворени, а погледът — фиксиран. Скоро те започват да съхнат и се покриват с корица прах, накацат ги мухи, които пият и от локвата кръв между краката й.

Минтака дочува някакъв шум откъм шатрата на Хесерет и когато обръща глава натам, съзира двете робини на царицата да изпълзяват плахо отвътре. Всяка носи по един чувал награбени скъпоценности. Минтака вика:

— Освободете ме! Ще получите свободата си и големи богатства! — Те й хвърлят уплашени, виновни погледи и бързат през изхода към реката бежанци на пътя.

След малко край портала се чуват гласове и Минтака понечва да извика. Дочула грубия мъжки изговор, тя се сепва и притихва. Четирима мъже се прокрадват предпазливо в ограденото пространство. По дрехите, лицата и говора им, Минтака разбира, че са най-долни отрепки, вероятно членове на отвратителните банди мародери, които следват всяка армия, за да грабят трупове по бойните полета. Тя увесва глава и се преструва на умряла.

Мъжете спират и оглеждат тялото на Мерикара. Един се изсмива и прави толкова гнусна забележка, че Минтака стиска клепачи и едва сдържа езика си.

После четиримата застават пред клетката и се вторачват в нея. Минтака остава напълно неподвижна и спира да диша. Представя си, що за отвратителна гледка е и се опитва да мине за мъртва.

— Тая пък смърди като свиня! — обажда се друг глас. — Предпочитам да си свърша работата при господарката Палм и петте й щерки. — Всички се засмиват на шегата, а след това се пръскат из лагера за плячка. След като се махат с награбеното, Минтака наблюдава растящите сенки по отъпканото оградено пространство, докато шумът от минаващи хора, животни и коли бавно заглъхва. Последните минават малко преди залез и над лагера увисва мъртвата тишина на пустинята.

През нощта Минтака се унася, победена от изтощение и всепроникващо отчаяние. Когато се пробужда, съзира бледото тяло на Мерикара, разпънато под лунната светлина и непоносимата скръб я завладява отново.

Зората идва и слънцето изгрява, но единствените шумове си остават ромоленето на вятъра в бодливите клонаци на оградата и собствените й ридания сегиз-тогиз. Но те стават все по-тихи, все по-слаби и още един безводен ден си отива.

После дочува ново, далечно бръмчене, което прераства в тих тропот и тя разбира, че са колесници, които приближават с голяма скорост — чува удари на копита, човешки гласове и всичко става все по-силно и по-силно, докато накрая познава един от гласовете.

— Нефер! — иска да извика любимото име, но от гърлото й излиза дрезгаво скърцане. — Нефер!

Той я съзира в миг и тича към клетката. Откъсва вратичката от пантите с голи ръце, после вади кинжала и прерязва ремъците. Внимателно я измъква от вонящата клетка и я притиска към сърцето си. Хълца и я носи към палатката.

— Мерикара! — шепне тя, с напукани, подути устни.

— Таита ще се погрижи, но ми се струва, че е късно. — Минтака поглежда през рамото му и вижда, че Таита и Мерен са освободили тялото от ремъците и са измъкнали окървавеното оръжие от него. Сега покриват измъченото, осакатено тяло с чисто парче бял лен.

Минтака затваря очи.

— Капнала съм от изтощение и мъка, любими, но твоето лице е най-скъпото и красиво нещо, което мога да си представя. Сега трябва малко да си почина! — И тя губи съзнание.