Уилбър Смит
Чародей (10)

9

В черния мрак преди зората, двамата натовариха на конете пълни водни мехове и се метнаха върху голите им гърбове. Таита поведе, като заобиколи скалата и пое полегат път към хребета на хълмовете. Когато слънцето се показа над хоризонта, Гебел Нагара беше далеч зад тях. Нефер погледна напред и остана смаян: неясните очертания на планината, сини на синия небесен фон, си оставаха така далечни, че изглеждаха нематериални — направени по-скоро от въздух и мъгла, отколкото от пръст и скали. Усещането, че вече я е виждал, обзе отново Нефер и известно време той не можа да намери обяснение за него. След това промълви:

— Тази планина, — той я посочи, — там отиваме, нали, Таита? — Говореше с такава увереност, че старецът го изгледа продължително.

— Откъде знаеш?

— Снощи я сънувах — отвърна Нефер.

Таита се извърна, за да не види момчето лицето му. Очите на съзнанието му най-после започнаха да се разтварят, като пустинно цвете в ранна утрин. Започваше да разбира, как да повдига черната завеса, която скрива бъдещето от нас. Обзе го чувство на дълбоко удовлетворение. Слава на стоте имена на Хор, усилията му не са отишли напразно.

— Там отиваме, сигурен съм — заяви Нефер.

— Да — съгласи се Таита. — Отиваме в Бир Ум Масара.

Преди да настъпят часовете на най-жестока жега, двамата стигнаха група опърпани акации, притаени в дъното на дълбока клисура. Корените им смучеха вода нейде дълбоко под земята. Когато разтовариха и напоиха конете, Нефер огледа наоколо и веднага установи, че някой е бил тук преди тях. Той извика възбуден Таита, за да му покаже следите от колесници — десетина по негова преценка, — както и остатъците от лагерен огън и отъпканата почва на местата, където бяха лежали хората, докато конете бяха останали вързани за дърветата.

— Хиксоси? — попита принцът, фъшкиите бяха пресни — не повече от няколко дена. Отвън сухи, поради жегата, но влажни отвътре, както се убеди Нефер, разчупил едно парче.

— Наши. — Таита разпозна следите от колесниците. В края на краищата, сам той бе конструирал първите от тях преди много десетилетия. Изведнъж старецът се наведе рязко и вдигна малка бронзова розетка, наполовина потънала в пясъка. — Част от леко подразделение. Може би от фатийския гвардейски легион на Благородния Наджа.

— Какво търсят тук, толкова далеч от базата си? — попита объркан Нефер, но Таита само сви рамене и извърна лице, за да скрие тревогата си.

Старецът съкрати почивката и двамата продължиха, преди да се спусне слънчевият диск. Малко по малко, очертанията на Бир Ум Масара се втвърдиха и започнаха да изпълват половината небосклон пред тях. Постепенно започнаха да различават назъбените профили на отделни масиви, клисури и върхове. Когато стигнаха хребета на първата предпланинска верига, Таита провери снаряжението на коня си и погледна назад. Някакво раздвижване в далечината привлече вниманието му и той заслони очи с длан. На много левги оттук се виждаше мъничко перце прах. След известно време установи, че то се движи на изток, към Червено море. Може да е от стадо антилопи, а може и от колона бойни колесници. Нищо не каза на Нефер, който беше така погълнат от мисълта за божествената птица, че изобщо не отлепяше поглед от планината пред себе си. Таита докосна с пети хълбоците на коня и се изравни с момчето.

Когато по-късно спряха за нощувка по средата на планинския склон, Таита каза тихо:

— Днес няма да палим огън.

— Ще измръзнем от студ — възропта Нефер.

— Тук сме на открито и огънят може да се забележи от десетки левги в пустинята.

— Неприятел ли се крие в нея? — Изразът на момчето се промени и то погледна към притъмняващата равнина с тревога. — Разбойници? Бедуини?

— Винаги има врагове — отвърна Таита. — По-добре на студено, но живи.

Малко след полунощ, Нефер бе събуден от пронизващ леден вятър и чу жребеца си, Звездоброй, да удря с копита и да цвили. Измъкна се от овчата кожа и отиде да го успокои. Таита беше вече там, седнал малко встрани.

— Виж! — нареди той, като посочи към равнината. В далечината блещукаше светлик. — Лагерен огън.

— Може да са наши. Същите, чиито следи видяхме вчера.

— Може и да са — съгласи се Таита. — Но може и да не са.

След дълъг размисъл, Таита се обади отново:

— Аз се наспах. Пък и без друго е прекалено студено. Дай да възсядаме и да продължим напред. Няма защо зората да ни сварва на това голо място.

Натовариха конете под лунната светлина и откриха една козя пътека, която ги изведе на отвъдния склон на Вир Ум Масара, така че когато се зазори, вече не можеха да ги забележат от лагера в равнината.

Колесницата на Амон Ра, Бога Слънце, излетя гневно от изток и плисна изобилие от златна светлина върху планината. Клисурите оставаха в сянка, станали още по-мрачни от контраста, а далеч долу се ширеше безкрая на пустинята.

Нефер отметна глава назад и радостно изкрещя:

— Виж! О, виж! — Посочи нагоре към скалистия връх. Таита проследи погледа му и видя две тъмни точици да описват широк кръг в небето. Едната попадна в слънчев лъч и за миг блесна като метеор.

— Царски соколи. — Таита се усмихна. — Любовна двойка.

Разтовариха конете и избраха наблюдателен пункт, за да следят птиците. Даже и от толкова голямо разстояние, красотата и величието им бяха неописуеми. Изведнъж едната птица, по-дребната, мъжкарят, прекъсна кръговия полет, застана срещу вятъра и бясно заудря криле.

— Намерил е! — викна Нефер с радостната възбуда на истински соколар. — Гледай го сега!

Когато започна атаката, соколът се спусна с такава скорост, че Нефер се уплаши да не го загуби от поглед. Соколът се спусна като копие. Нищо неподозиращ гълъб кръжеше ниско, до основата на огромна скала. Нефер усети мига, в който топчестата птица осъзна опасността и направи опит да я избегне. Хвърли се така отчаяно към скалата, че обърна в полет корем към небето. Соколът заби в него ноктите и на двата крака. Продълговато облаче отскубнати пера заплава понесено от утринния вятър, а соколът полетя към клисурата. Тежко тупване откъм скалистия склон оповести приземяването на ловеца и неговата жертва.

Нефер вече подскача от радост и даже Таита, който винаги е бил почитател на лова със соколи, дава израз на задоволството си:

— Бак-хер! — крещи той, докато соколът приключва лова с ритуала на загръщането: простира великолепни криле над плячката, за да заяви по този начин правата си над нея.

Женската се спуска с поредица грациозни спирали, за да кацне на съседен камък. Мъжкарят прибира криле, за да сподели плячката и двамата започват да късат и поглъщат гълъба с острите си като бръснач клюнове. След всеки удар спират и вдигат глави, за да погледнат Нефер с жълти свирепи очи, докато преглъщат месо, пера и кости. Много добре виждат и хората, и конете, но нямат нищо против, стига да се спазва дистанцията.

После, когато от гълъба остана само кърваво петно и няколко перца, а обикновено прилепналите кореми на птиците се издуха от храната, двойката се вдигна отново в полет. Размахали яки крила, те се вдигаха все по-високо пред скалата.

— След тях! — викна Таита и като прихвана полата, хукна по несигурния сипей. — Не ги изпускай от очи!

Нефер е по-бърз и пъргав и тича по сипея, като не изпуска птиците от поглед. Пред него се извисява величествен двоен връх. Дори гледани отдолу, страховитите кули от черен камък внушават страхопочитание. Гледат как птиците се издигат край този естествен паметник и Нефер разбира, накъде са се насочили. По средата на източната кула се вижда V-образна цепнатина, от която стърчат сухи съчки и клони.

— Гнездото! — пищи Нефер. — Ето го гнездото!

Двамата застават един до друг и отметнали глави наблюдават, как двете птици кацат една след друга в края на гнездото и започват да се напрягат да повърнат гълъба от гушите си. До слуха им достига слаб звук: хор от настоятелни писъци — младите соколи искат да бъдат нахранени. От мястото, където се намират, те не могат да съзрат пиленцата и Нефер подскача от безсилие.

— Ако изкачим западната скала, ще можем да надникнем в гнездото.

— Нека първо се погрижим за конете! — нареди Таита. Спънаха животните и ги пуснаха да пасат оскъдната планинска трева, напоявана от малкото влага, която носи морския бриз.

Изкачването на западния връх отне остатъка от времето до обяд и макар Таита да бе безпогрешно избрал най-безопасния път, откъм далечния край на скалата, бездната отдолу беше такава, че Нефер задържаше дъх и се стараеше да гледа встрани. Най-накрая стъпиха върху тесен корниз под самия връх. Останаха там известно време, за да си поемат дъх и да се полюбуват на величието и красотата на пустинята и далечното море. Сякаш цялото мироздание беше проснато в краката им, а вятърът стенеше наоколо, дърпаше полата на Нефер и рошеше къдрите му.

— Къде е гнездото? — пита той. Дори и на това опасно място, високо над останалия свят, мисълта му е заета само с божествената птица.

— Ела! — Таита става и тръгва с гръб към скалата, като върховете на сандалите му стърчат от перваза над бездната. Бавно заобикалят скалата и пред очите им изниква източният връх. Поглеждат отвесната плоскост, само на стотина лакътя от тях, но отделена от такава пропаст, че на Нефер му се завива свят.

Намират се малко по-високо от гнездото и могат да надникнат в него. Женската е кацнала на ръба и не позволява да се види съдържанието на семейното огнище. Обръща глава и гледа с жълт поглед как заобикалят скалата. Перата по гърба й настръхват, също както разярен лъв надига грива срещу врага си. После надава див писък и се хвърля в пространството, където застива почти неподвижна, вперила настойчив поглед в хората. Толкова е близо, че всяко перо по нея се вижда отчетливо.

Сега нищо не заслонява цепнатината в отсрещната скала. В застланото с пера и вълна от диви кози гнездо, се свиват две млади птици. Те са напълно оперени и големи почти колкото майка си. Под благоговейния поглед на Нефер единият сокол се надига и като разперва криле, започва яростно да бие с тях.

— Много е красив! — простена момчето с копнеж. — Най-красивото нещо, което съм виждал някога.

— Упражнява се за мига, в който ще полети — тихо каза Таита. — Виж колко силен е станал. След няколко дни, ще отлети завинаги.

— Ще го взема още днес! — закле се Нефер и понечи да тръгне назад по корниза, но Таита го спря с докосване по рамото.

— Не е проста работа. Трябва да загубим малко скъпоценно време, за да го обмислим добре. Седни до мен.

Нефер седна, допрял рамо до стареца и той му показа особеностите на отсрещната скала. — Под самото гнездо скалата е гладка като стъкло. На петдесет лакътя разстояние няма нито къде да стъпиш, нито за какво да се заловиш.

Нефер откъсна очи от младата птица и погледна надолу. Стомахът му се сви и той се овладя с усилие. Точно както каза Таита: дори малката скална антилопа, това космато животинче, подобно на заек, което живее като птиците по най-високите скали, не би могло да намери къде да стъпи върху този участък вертикална скала.

— Как да стигна там, Тата? Искам тия пилета. Много!

— Погледни над гнездото. — Таита посочи с ръка. — Виждаш ли, как цепнатината продължава нагоре до самия връх на скалата?

Нефер кимна. При вида на посочения от стареца път, момчето загуби дар слово.

— Ще намерим начин да изкачим върха от другата страна. Ще вземем въжетата от конете. От върха ще те спусна надолу по цепнатината. Ако пъхаш боси крака и свити юмруци в цепнатината, ще можеш да се задържиш. А аз ще ти помагам с въжето.

Нефер още не можеше да продума. От предложението на стария маг му прилоша. Надали човек би могъл да измине този път и да остане жив. Таита разбираше чувствата на момчето и не настоя за отговор.

— Мисля — започна колебливо Нефер, но после млъкна, вперил отново поглед в двете млади птици. Разбра, че това е неговата орис. Една от тези птици беше неговата божествена и само по този начин можеше да получи короната на своите предци. Да се откаже сега, означаваше да отвергне всичко, за което бе избран от боговете. Трябва да отиде!

Таита почувства мига, в който момчето до него прие съдбата си и по този начин стана мъж. Дълбоко в себе си заликува, защото това бе и негова съдба.

— Ще опитам! — каза Нефер и стана. — Да слезем и да се приготвим!