Уилбър Смит
Чародей (71)

70

Когато се връщат в разрушената стая, направена обитаема от тях самите, Таита се върти около огнището и бърка нещо в сложено над жарта гърне. Поглежда Минтака, застанала на прага, с последната светлина на деня зад гърба си. Полата й е още влажна, прана преди малко в оскъдната вода на кладенеца, и лепне около бедрата й.

— Съжалявам, че закъсняхме толкова, Таита! — казва тя тихо. — Преследвахме една газела далеч в пустинята.

Никога не се е извинявала за закъснение преди и Таита вдига поглед към двамата. Нефер се извисява до нея с отнесена физиономия. Излъчването на любовта им е толкова силно, че сякаш образува видим ореол около тях и Таита почти усеща аромата му, подобен на ухание на диво цвете.

Значи неотвратимото най-сетне стана, мисли си той. Единствената изненада е, че се забави така дълго. Таита мърмори безучастно:

— Явно не сте могли да я стигнете. Бързо бягаше или нещо отклони вниманието ви?

Двамата стоят сконфузени, обзети от чувство за вина, прекрасно съзнаващи, че са напълно прозрачни за мага.

Таита се обръща към гърнето.

— Добре, че поне аз хванах нещо. Успях да сваля двойка диви гълъби. Няма да си легнем гладни.

Последвалите дни минават за двамата в златната мараня на удоволствието. Мислят си, че са потайни и дискретни в присъствие на Таита, като избягват погледите си и се докосват, само ако са сигурни, че не ги гледа.

Минтака си е направила нещо като будоар в една гола килийка, свързана с жилищното им помещение. Всяка нощ той изчаква Таита да захърка тихичко, преди да се прокрадне до постелята й в малката стая. Всяка сутрин тя го буди дълго преди зазоряване, за да го изпрати в собственото му ложе, в стаята, където мислят, че Таита още спи.

На третата сутрин магът съобщава с безизразен глас:

— Тук май има плъхове или някакви други гадини, защото не мога да спя от скърцане и шепот. — Двамата стоят като ударени от гръм, а той продължава: — Намерил съм си по-спокойно място.

Таита премества постелята си в малка развалина от другата страна на площада, където се оттегля след всяка обща вечеря.

Любовниците прекарват дните сред пустинята в приказки, любов и безкрайни планове за бъдещето. Обсъждат кога и как ще се оженят, колко сина и дъщери ще му роди Минтака, като за всяко бъдещо дете намират подходящо име.

Толкова са потънали един в друг, че напълно забравят съществуването на света извън разрушения град, докато една сутрин излизат от него, снабдени с въжета и маслени лампи, решени да изследват по-сериозно старото гробище. По една вита пътека стигат върха на хълма, където спират, за да си поемат дъх и да се полюбуват на величествената панорама, просната пред погледите им.

— Виж! — вика внезапно Минтака, като се изтръгва от прегръдките му и сочи на запад по протежение на древния керванджийски път, водещ към Египет. Нефер скача и двамата гледат странния приближаващ керван. Начело се търкалят пет разнебитени коли, следвани от пълзяща човешка колона.

— Трябва да има поне сто души — казва Минтака. — Кои ли са?

— Не знам — отвръща Нефер, — но ти по-добре бягай обратно да предупредиш Таита, а аз ще ида да разузная.

Тя не възрази, а тръгна начаса за Галала, като се спусна по склона с пъргави, дълги скокове, като млада газела. Нефер прибра въжето и лампите, сложи тетивата на лъка си, провери стрелите в колчана и се запромъква по хребета на хълма, като се стремеше да не се откроява на небесния фон, докато намери подходящо място за наблюдение на едва пъплещия керван.

Той представляваше тъжна гледка. Когато доближи, Нефер видя, че първите две возила са очукани бойни колесници, мъкнати от изпосталели, преуморени добичета. Те бяха предназначени за двама души, но във всяка имаше по четири-пет. Следващите ги коли не бяха в по-добро състояние. Нефер видя, че са пълни с болни или ранени хора, наблъскани един до друг или проснати върху импровизирани матраци. Отзад се точеше дълга колона преуморени мъже — едни куцукаха, опрени на тояжки, други подскачаха на патерици. Някои мъкнеха носилки с други ранени или болни.

— В името на Хор — промърмори Нефер, като напрегна поглед да различи чертите на хората в първата колесница, — тия приличат на оцелели след битка.

Изведнъж той рязко скача иззад скалата, която го скрива и възбудено крещи:

— Мерен! — най-после разпознава високата фигура, която държи юздите на първата колесница. Мерен спира конете и засенчва очи, за да погледне срещу надигащото се от хоризонта слънце. После и той крещи и маха с ръка, забелязал фараона. Нефер се хвърля надолу по сипея, като скача, подхлъзва се и пак скача, докато стига подножието, където го чака Мерен. Двамата се прегръщат и говорят в един глас.

— Къде се забавихте?

— Къде са Минтака и Таита?

После приближава Хилто и отправя почтителен поздрав.

Отзад се тълпят болни и ранени. Лицата им са бледи и изпити, а през мръсните превръзки е избила гнойна кръв, застинала в твърда коричка. Даже мъжете от носилките и колите, които са съвсем без сили, надигат глави, за да погледнат със страхопочитание Нефер.

С бърз преценяващ поглед Нефер разбира, че това са войни, но победени в битка войни, с разбити тела и дух.

След като поздравява Нефер, Хилто се обръща към тях и вика:

— Ето че стана, както ви обещах! Пред вас стои истинският ви фараон Нефер Сети! Фараонът не е мъртъв, той е жив!

Хората мълчат апатично, болни и деморализирани. Гледат Нефер неуверено.

— Качи се на този камък, Велики! — шепне Хилто. — Така че всички ясно да те видят.

Нефер скача върху камъка и ги разглежда с интерес. Те го гледат мълчаливи. Повечето никога не са виждали царя си. Дори и ония, които са го наблюдавали по официални поводи в двореца, са правили това отдалеч. Тогава е бил като кукла: покрит от глава до пети с великолепни роби и диаманти, лицето — бяла маска от грим, кацнал в царската кола, теглена от бели волове. Те не могат да съвместят онази далечна, неестествена фигура с този снажен младеж, жив и як на вид, със загоряло от слънцето лице и интелигентни очи. Това не е детето фараон.

Докато гледат недоверчиво и разменят подозрителни погледи, на камъка се появява, сякаш материализирана от нищото, още една фигура. Тя каца като джин до Нефер. Този вече го знаят добре, както по име, така и по лице.

— Чародеят Таита! — шепнат всички, с дълбока почит и благоговение.

— Знам колко сте страдали — казва Таита с равен, ясен глас, който стига без усилие до всяко ухо. — Знам, каква цена сте платили, за да се опълчите срещу тиранията на убийци и узурпатори. Знам, че сте дошли, за да се уверите, че истинският ви цар е жив.

Разнася се одобрителен ропот и Нефер изведнъж проумява, кои са тези хора. Това са оцелелите от бунтовете срещу Трок и Наджа. Откъде ги е изровил Хилто е отделен въпрос, но това са някогашни бойци, елитни колесари и майстори на копието и сабята.

— Това е началото — тихо му шепне Таита. — Хилто е довел семената на бъдещите ти легиони. Говори им!

Нефер ги гледа още известно време, изправен пред тях, висок и горд. Избира от редиците един мъж, който изглежда по-стар от другите — първият сняг вече е посипал косите му. Погледът му е остър, а чертите на лицето — интелигентни. Въпреки дрипите и изпосталото тяло, той излъчва власт и авторитет.

— Кой си ти, войнико? Какво звание носиш и от коя част си?

Мъжът вдига глава и изправя кокалести рамене.

— Аз съм Шабако. Най-добър сред десет хиляди. Адепт на Червения път. Командир на Центъра във войската на Мут.

Истински лъв, мисли си Нефер, но казва само:

— Привет за теб, Шабако! — Вдига края на хитона и показва фараонската татуировка. — Аз съм фараон Нефер Сети, истинският господар на Горен и Долен Египет.

При вида на царския знак, по редиците от плашила преминава дълбока въздишка. Всички като един се просват в израз на почит.

— Бак-хер, божествени, любимец на боговете!

— Ние сме ти верни, фараоне, застъпи се за нас пред боговете!

Минтака е дошла с Таита и сега стои под камъка. Нефер протяга ръка и хваща нейната. Вдига я на камъка до себе си.

— Ето я принцеса Минтака от династия Апепи. Минтака, която ще стане моя жена и ваша суверенна повелителка.

Всички я поздравяват с нов възглас.

— Хилто и Шабако са вашите командири — обявява Нефер. — Засега нашата база е Галета, докато се завърнем победоносно в Тива и Аварис.

Мъжете се изправят за ново приветствие — дори тежко ранените се надигат в носилките — и всички викат в един глас.

Звукът е немощен и почти се губи във великата тишина на пустинята, но изпълва Нефер с гордост и решителност. Той скача в първата колесница, поема юздите от Мерен и повежда очуканата си армия към своята срутена столица.