Уилбър Смит
Чародей (21)

20

Таита измина цялото разстояние от разрушения град Галала само с четири почивки. Преодоляха пътя с половин ден по-бързо, отколкото го бяха направили Наджа и Тамоз и с по-малко умора за животните.

Войниците в деветте колесници, които го следват, се отнасят с благоговение към стария маг. Той е известен като баща на кавалерията, защото е сътворил първата колесница в Египет и пръв е впрегнал в нея коне. Прочутият му пробег от Тива до Елефантина, изминат, за да съобщи за голяма победа на фараон Тамоз над хиксосийците, е станал легендарен. И сега, докато летят след него през дюните, виждат, че славата му е напълно заслужена. Издържливостта на този старец е безгранична. Тънките му, но здрави ръце държат юздите без умора, час подир час, като умело убеждават конете да дадат всичко от себе си. Прави силно впечатление на всички мъже в колоната, да не говорим за застаналия до него.

Гил е копиеносец на Наджа. Има сурово обветрено лице и леко пъргаво тяло, което е предимство за един колесар, но освен това момъкът е надарен с голяма сила и слънчев характер. Явно е сред най-добрите, за да го вземат в колесницата на командващия.

Поради изключително горещите дни и растящата луна, те извършват преходите в прохладата на нощта. А призори, както сега, спират за почивка. След като напои конете, Гил отиде при седналия върху голям камък с поглед насочен към Гебел Уадун старец и му подаде пълен с вода глинен съд. Таита пое дълга глътка от горчивата течност, която носят от Галала, без да смръщи лице. Това бе първата му глътка, откак спряха за кратка почивка преди полунощ.

Старият викач на духове е твърд като бедуин, мисли си Гил с възхищение и сяда на почтително разстояние, готов да изпълни всяка заръка на Таита.

— Къде точно е мястото, където падна фараонът? — пита най-накрая старият маг.

Гил заслонява очи срещу блясъка на изгряващото слънце и сочи надолу, където сухото корито се разлива в долината.

— Там долу, господарю, близо до хълмистата верига.

По този въпрос Таита разпита за пръв път Гил пред съвета, където копиеносецът даваше показания, свързани с обстоятелствата около смъртта на Тамоз. Съветниците изслушаха всички, които разполагаха с някаква информация по случая. Таита си спомни, че казаното от копиеносеца тогава бе свързано и убедително. Не бе допуснал да си глътне езика, при вида на помпозното събрание, нито от гръмките имена на някои от присъстващите и разказа случилото се с прости и откровени думи, както подобава на един честен войник. Когато му показаха стрелата, той разпозна в нея оръжието, отнело живота на фараона. Беше пречупена на две. Благородният Наджа опитал да облекчи страданията на фараона.

Тогава се срещнаха за пръв път. След като тръгнаха от Тива, размениха един-два пъти по няколко думи, но едва сега разполагаха с повече време.

— Има ли сред мъжете тук и други, които бяха с вас тогава? — попита Таита.

— Единствено Самос, но той чакаше долу в уади при конете, когато ни нападнаха — отвърна Гил.

— Искам да ме заведеш на самото място на битката — нареди старецът.

— Не беше битка, а засада — отбеляза копиеносецът, като сви рамене. Няма много за разглеждане. Голо място. Но да бъде, както великият маг нареди!

Войните се спуснаха в единична колона по стръмния скат на уади. Тук не бе валяло поне сто години и дори пустинният вятър не бе успял да заличи следите от колесниците на фараона, които и сега се открояваха ясно. Щом се спуснаха на дъното, Таита пое по дълбоките улеи.

Отваряха си очите на четири за евентуална засада, като непрекъснато оглеждаха двата бряга на уади, но в трептящата мараня над скалите нямаше и помен от враг.

— Ето я наблюдателницата — каза Гил и посочи напред, където Таита съзря ъгловат силует, килнат пиянски на една страна, на синия небесен фон.

Отминаха поредния завой и дори от двеста стъпки разстояние, старецът забеляза множеството следи на мястото, където колесниците бяха спрели и обърнали, където десетки стъпала бяха тупнали от конски гръб в мекия пясък. Таита даде знак да забавят ход и малката колона продължи ходом.

— Тук фараонът слезе от коня и тръгнахме с Благородния Наджа да търсим лагера на Апепи. — Гил посочи встрани от пътя.

Таита спря колесницата и останалите сториха същото.

— Чакайте ме тук! — нареди той на следващата колесница, след което се обърна към Гил:

— Ти ела с мен. Ще ми покажеш мястото.

Гил тръгна напред по стръмната пътека. Отначало вървеше бавно, за да не затруднява стареца, но скоро разбра, че той го следва по петите и тръгна по-бързо. Колкото по-високо се изкачваха, толкова по-стръмен и неравен ставаше пътя. Дори Гил се задъха докато стигнат пръснатите в безредие канари по средата на склона, които почти препречваха пътеката.

— Аз дойдох дотук — поясни младежът.

— А къде падна фараонът? — Таита огледа стръмния и гол скат. — Къде бяха скрити хиксосите и откъде долетя стрелата?

— Не мога да ти кажа, господарю. — На мен и останалите беше заповядано да чакаме тук, а Благородният Наджа мина отвъд онези канари.

— А къде беше фараонът? С Наджа ли тръгна?

— Не. Отначало остана при нас. Благородният Наджа чу нещо отпред и отиде да разузнае зад скалите, така че го изгубихме от поглед.

— Нещо не ми е ясно. Кога ви нападнаха?

— Ние чакахме тук. Видях, че фараонът започва да губи търпение. След малко Благородният Наджа свирна отгоре, фараонът скочи, викна „Хайде момчета!“ и тръгна напред.

— Ти близко ли беше зад него?

— Не, бях към края на колоната.

— Видя ли какво стана по-нататък?

— Фараонът се изгуби зад камъните. Последваха викове и шум от оръжие. Чух хиксосийска реч и удари от стрели и копия в канарите. Затичах напред, но пътеката беше блокирана от нашите хора, които напираха да заобиколят скалите и да се включат в боя.

Гил затича, за да покаже, какво е направил и заобиколи най-високата скала.

— Стигнах дотук. Чух Благородния Наджа да вика, че фараонът е ударен. Наоколо се суетяха наши войници и изведнъж донесоха фараона тук, където бях аз. Мисля, че още тогава беше мъртъв.

— На какво разстояние се намираха хиксосите? Колцина бяха? Разпозна ли от коя част са? Кавалеристи ли бяха или пехотинци? — заразпитва Таита. Всички военни при хиксосите носеха отличителни значи, които египтяните добре познаваха.

— Бяха много близо — отвърна Гил, — и многобройни. Поне ескадрон.

— От коя част? — настоя Таита. — Видя ли перата им?

За пръв път Гил изглеждаше объркан и малко засрамен.

— Господарю, всъщност аз не можах да видя врага с очите си. Беше скрит зад скалите.

— Откъде знаеш тогава колко са били? — попита магът, като смръщи чело.

— Благородният Наджа викаше… — Гил млъкна и сведе поглед.

— Някой друг, освен Наджа, видя ли неприятеля?

— Не знам, почтени маг. Благородният Наджа ни нареди да бягаме назад към колесниците. Видяхме, че царят е смъртно ранен или дори може би мъртъв. Всички бяхме загубили кураж.

— Не може по-късно да не си обсъждал това с войниците. Казвал ли ти е някой, че се е бил с врага? Че е ударил някой хиксос с копие или стрела?

Гил поклати колебливо глава.

— Не си спомням такъв. Не, никой не е казвал такова нещо.

— Имаше ли друг ранен, освен царя?

— Нито един.

— Защо не каза това пред съвета? Защо не каза, че не си видял никакъв враг? — Таита беше гневен.

— Благородният Наджа ни каза да отговаряме късо и да не губим времето на съвета с дълги самохвалства за собственото си участие в битката. — Гил сви сконфузено рамене. — Предполагам, че никой от нас не е искал да признае, че избягахме без бой.

— Не бива да те е срам, Гил. Изпълнявал си заповеди — каза Таита с по-мек глас. — Изкачи се на ония скали и си отваряй добре очите. Намираме се на тяхна територия. Аз няма да се бавя.

Таита тръгна бавно и заобиколи първата канара. Спря и огледа терена пред себе си. Оттук виждаше само върха на срутената кула. Пътеката отиваше на зигзаг към нея. При хребета се губеше, а пространството дотам беше почти голо и не даваше особени възможности за прикритие. Имаше само няколко по-големи камъка и изгорели от слънцето дървета. После си спомни, че е станало през нощта. И все пак, нещо не му даваше мира. Таита усещаше присъствие на някакво зло. Някаква скрита, враждебна сила го наблюдаваше.

Усещането се засили дотолкова, че старецът застина под ярките лъчи на слънцето и затвори очи. Откри сърце и душа, превърна се в суха гъба, готова да попие и най-слабата енергия от околното пространство. Почти веднага усещането се усили още повече: наоколо имаше ужасни неща, но центърът на злото бе разположен някъде недалеч отпред. Отвори очи и тръгна бавно натам. Не се виждаше друго, освен нажежени скали и бодливи храсти, но злото беше съвсем близо, усещаше дори миризмата му, слаба, но остра, като дъх на лешоядно животно.

Магът спира и души като ловно куче и веднага долавя миризмата на чист въздух, суха и прашна, но чиста. Това показва, че неуловимата воня идва от света на свръхестественото. Той улавя слабото ехо на извършено тук злодеяние, но когато опитва да установи къде точно, то му се изплъзва. Прави крачка напред, още една и ето че непоносимата воня се разнася отново. Още една крачка и към нея се прибавя чувство на голяма мъка, сякаш е загубил нещо огромно, нещо, което няма с какво да замени.

Прави с усилие още една крачка напред по скалистата пътека и в този момент нещо го удря с такава сила, че изкарва въздуха от дробовете му. Таита изкрещява от болка и пада на колене, като притиска гърди, неспособен да си поеме дъх. Болката е много силна, смъртна болка и старият маг се бори с нея, както срещу стегнала тялото му змия. Успява да се дръпне малко назад и болката изчезва мигновено.

Дочул вика му, към него тича с дълги скокове Гил. Хваща Таита и му помага да се изправи.

— Какво има? Къде те боли, господарю?

Таита го отблъсква.

— Бягай! Остави ме! Тук си в опасност. Това не е работа на хора, а на демони и богове. Бягай! Чакай ме долу!

Гил се колебае, но съзрял блясъка в тия нечовешки очи, отскача като от зъл дух.

— Бягай! — повтаря Таита с глас, който Гил не би искал да чуе никога вече и момъкът побягва.

Дълго след като е вече сам Таита се мъчи да овладее тялото и духа си, да ги постави под свой контрол и да ги опълчи срещу застаналите насреща сили. Бърка в торбичката на пояса и вади талисмана на Лострис. Стиска го в дясната ръка и отново тръгва напред.

Щом стига онова място, болката го връхлита отново с още по-страшна сила, подобно на стрела с кремъчен връх, проникнала в гърдите му. Едва успява да сдържи вика си, дърпа се назад и както първия път, облекчението настъпва мигновено.

Силно задъхан Таита гледа каменистата почва. На пръв поглед с нищо не се различава от която и да било друга точка на неравната пътека, по която стигна дотук. После пред погледа му се очертава едва доловима сянка. Докато я наблюдава, тя се променя и превръща в блестяща тъмночервена локвичка. Таита се отпуска бавно на колене.

— Кръв от сърцето на един цар и бог — шепне старецът. — Фараон Тамоз е загинал точно на това място.

Съсредоточава се и с тих, но решителен глас отправя заклинание към Хор. Заклинание с такава сила, че единствено адепт от седма степен се осмелява да го произнесе. След седмото повторение на заклинанието, чува шум от невидими криле, които раздвижват пустинния въздух наоколо.

— Богът е тук — шепне магът и започва да се моли. Моли се за своя фараон и приятел, увещава Хор да облекчи страданията му и да го освободи от мъчения.

— Пусни го да си отиде от това място! — умолява той бога. — Душата му се измъчва неимоверно прикована към него.

Докато се моли, той прави жеста за прогонване на злото. Локвичката кръв започва да намалява пред очите му, сякаш попива в сухата скала. Когато изчезва напълно, Таита долавя тих, неопределим звук, като чмокане на бебешки устни и ужасното бреме на мъка и загуба, стоварено отгоре му, се маха изведнъж. Когато се изправя, изпитва светло чувство на облекчение. Пристъпва напред към мястото, където бе локвичката кръв. Дори когато обутият в сандал крак стъпва точно отгоре, нищо не нарушава душевния му покой.

— Върви в мир, приятелю и царю мой, живей вечно! — промълвя Таита и прави знака за щастливо дълголетие.

Обръща се и понечва да тръгне надолу към чакащите колесници, но нещо го задържа. Вдига лице нагоре и отново подушва въздуха. Отново усеща следа от оная миризма, едва-едва доловима. Много предпазливо и бавно магът се обръща и поема нагоре през мястото, където е паднал убит фараона. С всяка стъпка вонята се засилва, докато накрая изпълва гърлото му и го кара почти да повърне. И отново си дава сметка, че това е нещо от света на свръхестественото. Продължава напред и брои крачките. След двадесетата миризмата започва да отслабва. Спира и се връща по следите си. Вонята се усилва. Крачи така напред-назад, докато намира мястото на нейния източник. Тогава стъпва встрани от пътеката и миризмата става задушаваща.

Застанал е под усуканите клони на израсло край пътеката дърво. Вдига поглед и забелязва, че клоните са оформени по странен начин. Сякаш човешка ръка ги е огънала във формата на кръст, който ясно се откроява на синия небесен фон. Поглежда надолу и вниманието му привлича камък, с големината и формата на конска глава. Неотдавна е бил отместен и после върнат в първоначалното си положение. Таита го бута встрани от вдлъбнатината, в която лежи и забелязва, че прикрива малка кухина между корените на дървото. Магът се вглежда в дупката. В нея има нещо и той бърка предпазливо — в такива места се крият змии и скорпиони.

Изважда великолепно изработен и украсен предмет. Гледа го известно време, преди да проумее, че е колчан. Относно произхода му не може да има съмнение, защото изработката е типична за хиксосийските военни майстори, а върху кожения капак е изобразен Севт — крокодилът — бог на войната, почитан от хиксосийските войни.

Таита отваря капака и вижда, че вътре има пет стрели с червени и зелени пера. Изтегля една от колчана и сърцето му забива лудо, защото я познава. Няма място за грешка. Толкова внимателно е разглеждал счупената и изцапана с кръв посестрима, която Наджа донесе в съвета. Двете стрели са еднакви. Вдига я към светлината и внимателно разглежда вдълбания в боядисания ствол на стрелата монограм. Представлява стилизирана леопардова глава, захапала жреческата буква Т. Същото нещо видя и върху стрелата убиец. Таита не спираше да върти стрелата между пръстите си, сякаш се мъчи да изстиска от нея и последната капка информация. Поднася я към носа си и я подушва. Долавя единствено мирис на дърво, боя и пера. Зловонието, което го доведе тук, отсъства.

Защо му е било на фараонския убиец да скрива колчана? След битката полесражението остава в ръцете на хиксосите. Имали са предостатъчно време да приберат оръжието си. Сам по себе си колчанът представлява красива и ценна вещ. Никой войн не би го изоставил, освен ако не е бил принуден, мисли си Таита.

Магът претърсва склона още час, но не намира нищо интересно, нито попада отново на свръхестествената миризма на гнилоч и зло. Когато се спуска при чакащите колесници, той крие колчана под полата си.