Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Древния Египет (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Warlock, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
artdido (2014)

Издание:

Уилбър Смит. Чародей

Английска. Първо издание

ИК „Venus press“, София, 2003

ISBN: 954-780-010-8

История

  1. — Добавяне

66

Секването на всякакъв шум събужда Трок и той простенва от болка, когато се опитва да се раздвижи. Натрупаният върху му пясък го притиска с голяма сила. Всеки момент заплашва да счупи ребрата му и да изкара въздуха от дробовете му. Все пак си дава сметка, че избраното от Иштар убежище, случайно или по волята на съдбата, е много добро. Навсякъде другаде можеха да останат погребани завинаги. Тук има възможност да остане до повърхността. През изминалите дни се бе измъквал от натрупаните върху му пластове пясък, като оставяше само толкова, колкото да не се изложи пряко на опустошителното влияние на хамсин.

Сега се стреми към чистия въздух и светлината като гмурец в тъмно езеро. Докато се измъква с движения на плувец, счупената ключица му причинява непоносима болка. Бори се, докато омотаната в шал глава щръква над пясъка. Освобождава я и примигва в ярката светлина на слънцето. Вятърът е преминал, но въздухът блести от милиони още неуталожени дребни песъчинки. Полежа малко, докато болката в рамото се успокои. След това отстрани пясъка от долната част на тялото си и се опита да викне „Къде си, Иштар?“, но устата му нададе някакъв грак. Извърна глава и забеляза Медееца, седнал до него, с опрян в скалата гръб. Прилича на изровен от гроба труп. После Иштар отваря здравото си око.

— Вода? — Гласът на Трок едва се чува, но Медеецът клати глава.

„Значи оцеляхме през бурята, само за да пукнем в същия гроб?“, иска да каже Трок, но устата не промълвя ни звук.

Лежи още известно време и усеща как го напуска всякакъв инстинкт за самосъхранение, притиснат от изтощение и отчаяние. Колко по-лесно е да затвори очи и да се остави на течението, за да не ги отвори никога вече. Тази мисъл го стряска и той гледа насила, като усеща как влезлият под клепачите пясък стърже очните ябълки.

— Вода — стене Трок. — Намери вода!

Като използва скалата за опора, той се изправя на крака и застава там, олюлян, с виснала край тялото безполезна ръка.

Иштар го гледа, а сляпото му око е като на влечуго или на мъртвец. Трок се кандилка покрай скалата, блъска се в нея почти на всяка крачка, докато стига края й, за да погледне към пустинята. Дюните са девствени и неопетнени, сладострастно заоблени като плътта на младо момиче.

Никаква следа от хора или колесници. Бойният му отряд, най-добрият в цял Египет, е изчезнал без следа. Прави опит да навлажни устни, но в сухата като тебешир уста, няма капка слюнка. Усеща краката си да се огъват под теглото му и си дава сметка, че отпусне ли се, никога повече няма да се изправи. Като продължава да се опира в стената, той тръгва напред, без ясна представа къде отива, важното е да върви.

След това чува човешки гласове и разбира, че халюцинира. Отново настъпва тишина. Прави още няколко стъпки напред и пак спира. Гласовете се чуват пак, този път по-близки и ясни. Изведнъж в тялото му нахлуват нови сили и той иска да извика, но от устата му пак не излиза никакъв звук. Отново е тихо — гласовете са замлъкнали.

Тръгва напред и спира като ударен от гръм. Този път гласът е женски. Сладък, ясен глас.

Минтака. Името изплава безмълвно на устните му. Още един глас. Мъжки. Не чува казаното и не разпознава гласа, но щом е с Минтака, трябва да е някой от бегълците, които преследваха. Враг.

Трок се оглежда. Сабята му я няма. Без оръжие е, само по туника, в чиято тъкан се е набил толкова много пясък, че стърже като да е тъкана от конски косъм. Оглежда се за някакво оръжие, камък или тояга, но няма нищо. Всичко е под пясъка.

Стои в нерешителност и гласовете се чуват пак. Минтака и мъжът са в пукнатина на скалата. Докато се чуди какво да прави, чува скърцането на пясък, като сол, под нечии стъпки. Мъжът излиза от пукнатината към Трок.

Той залепва за скалата и мъжът се появява на двадесет стъпки от мястото му. Непознатият потъва с решителна стъпка между дюните, фигурата му е много позната, но името се изплъзва до момента, в който той се обръща назад и вика към скалата:

— Не се престаравай, Минтака! Достатъчно се измъчи! — И отново обръща гръб.

Трок зяпа подире му. Но нали е мъртъв, не може да е той. Съобщението от Наджа беше ясно. Обмисля вероятността джин или друг зъл дух да се представя за младия фараон Нефер Сети. След това съзира с възпалените си очи, как младежът се присъединява към трима други, сред които и невъзможната за сбъркване фигура на чародея, който, Трок прозря това с необикновена сила, е по някакъв начин отговорен за чудотворното възкръсване на Нефер Сети. Засега обаче, той няма нито желание, нито намерение да мисли повече по въпроса. В главата му се върти само една мисъл и тя е вода.

Прокрадва се колкото може по-тихо към цепнатината и внимателно наднича иззад ръба на скалата. Отначало не може да я познае: дрипава като селянка. Парцаливата дреха и косите са набити с пясък, а очите — налети с кръв и потънали в орбитите си. Клекнала е до един кон и поднася към главата му ведро с вода.

Водата е едничкото нещо, което може да задържи мисълта на Трок. Помирисва я и цялото му същество я пожелава неудържимо. Тътри се към Минтака. Тя е с гръб към него, а мекият пясък заглушава шума от стъпките му. Тя не го усеща до момента, в който я хваща за ръката. Тя се обръща, вижда го и изпищява. Той грабва кофата от ръцете й, а нея блъска на земята. Понеже едната му ръка е неизползваема, той я притиска с коляно в кръста, докато пие.

Гълта на огромни порции, пръхти и се оригва, спира и после отново пие. Минтака се гърчи под тежестта му и пищи:

— Помощ! Нефер! Таита!

Той се оригва пак, натиска лицето й в пясъка, за да я накара да млъкне и допива последните капки от ведрото. Все още с коляно в гърба й, той се оглежда като притиснал плячката си лъв. Съзира водния мех до стената и подредените край него копия и саби.

Бързо се изправя и тръгва към тях. Минтака скача инстинктивно, но той я сваля с ритник.

— През ум да не ти минава, кучко! — грачи Трок и сграбчва в шепа гъстата й, пълна с пясък коса. Мъкне я подире си по пясъка, докато стига меха с вода. Тук се налага да я пусне. Отново я затиска с огромен, обут в сандал крак, пресяга се за меха и го стиска между коленете, за да махне запушалката. Надига го и излива топлата възсолена течност в гърлото си.

Макар и с лице в пясъка, Минтака си дава сметка, че Трок е изцяло погълнат от мисълта за вода. Трябва да действа, преди да е утолил жаждата си и да насочи цялото си внимание към нея. Знае, че му е причинила повече унижение, отколкото е в състояние да понесе и сега по-скоро ще я убие, отколкото да рискува отново да му избяга.

Протяга отчаяно ръка към оръжията. Пръстите й докопват ствола на едно копие. Трок още пие с отметната назад глава, но усеща движението и отпуска меха в мига, когато Минтака се готви да прониже слабините и корема му с късото, но смъртоносно оръжие. Ударът идва от неудобно легнало положение и няма нужната сила.

Трок забелязва блясъка на малкия бронзов връх и отскача с вик на изненада, за да го избегне.

— Малка кучко! — Той хвърля меха и тръгва към нея, но Минтака използва момента, когато кракът му я освобождава и скача на крака. Опитва се да се изплъзне покрай него навън, но той препречва пътя й, като посяга към нея с дългата си ръка. Успява да хване туниката й, тя се извива настрани, ленената тъкан се къса и Минтака отново му бяга, но продължава да е в капана на скалната цепнатина.

Трок са затътря след нея, но момичето, бързо и пъргаво като котка, се изкатерва по скалата. За Трок няма възможност да я последва. Вдига късото копие, захвърлено от нея и го запраща нагоре, но в лявата ръка няма нито нужната сила, нито достатъчно точност.

Минтака се сви, а копието блъсна стената над главата й. Подгонена от страха, тя се заизкачва още по-бързо. Трок грабна ново копие и пак замахна. Този път се размина с нея на цяла ръка разстояние.

Мъжът изръмжа от ярост и разочарование, грабна трето копие, но в този миг тя достигна един скален корниз, прехвърли се над него и притисна тяло към сигурната твърд на укритието. Отдолу Трок ръмжи и псува. Въпреки голямата уплаха, отвратителните му думи я погнусяват.

Следващото копие се блъска в стената над нея и се задържа за миг на корниза, преди да падне надолу. Минтака го грабва и предпазливо наднича над ръба, готова да се дръпне всеки миг.

Трок я гледа отдолу, а дясната му ръка виси като камшик край тялото. Щом я забелязва, лицето му се изкривява от гняв и той тръгва към скалата, сякаш с намерение да се катери по нея.

Тя му показва върха на копието.

— Хайде, ела — съска Минтака, — та да го мушна в свинското ти шкембе.

Той спира. Не може да се катери и защитава само с една ръка. Ясно му е, че заплахата не е само на думи. Докато се колебае, Минтака започва отново да крещи:

— Нефер! Таита! Помощ!

Гласът й ехти в процепа. Той се оглежда неспокойно, сякаш очаква да го нападнат всеки миг. И взема внезапно решение. Грабва меха с вода и го мята на рамо.

— Не си въобразявай, че всеки път ще ми се изплъзваш! Някой ден ще взема всичко, каквото мога от тялото ти, а после ще те дам на войниците да си поиграят! — крещи Трок, докато се опитва да яхне кобилата. Тя обаче е твърде слаба, за да издържи теглото на огромното му туловище и пада.

Трок се изправя на крака и тръгва към изхода.

Минтака се опасява, че може да е трик и не смее да слезе долу. Продължава да вика с пълен глас:

— Нефер! Помощ!

Още вика, когато Нефер дотичва със сабя в ръка. Хилто и Мерен го следват по петите.

— Какво стана? — пита Нефер, докато тя се спуска по скалата.

— Трок! — Минтака хлипа от облекчение и радост. — Трок е жив! Беше тук.

Започва бързо да разказва случилото се, но преди да свърши, Нефер вече дава разпореждания на останалите да се въоръжат и да тръгнат след него.