Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Древния Египет (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Warlock, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
artdido (2014)

Издание:

Уилбър Смит. Чародей

Английска. Първо издание

ИК „Venus press“, София, 2003

ISBN: 954-780-010-8

История

  1. — Добавяне

48

При второто си идване Хилто донесе тежък боен лък. Под ръководството на Таита, момчето всеки ден се упражняваше, за да укрепи мускулите на гърба и раменете до положение, при което да е в състояние да вдигне лъка, да опъне тетивата и да остане така, без да трепери или да усеща умора. След това, по даден от мага знак, то отпускаше тетивата и стрелата описваше дъга, за да порази целта на двеста стъпки от тях.

Нефер отряза дебел акациев клон от дърво, скрито в малка долчинка и издяла тояга, която оформи и полира, докато постигна нужната дължина и баланс на оръжието. В хладните часове на утрото, двамата с Таита упражняват традиционен бой с тояги. В началото Нефер се сдържа, от уважение към възрастта на стареца, обаче магът му насинява глезените и изкарва цицина на главата. Бесен от унижение, Нефер започва да напада истински, старият е жилав и пъргав. Отскача точно колкото е необходимо, за да избегне удара, след което рязко напада незащитеното място и болезнено удря лакътя или коляното.

Таита е загубил съвсем малко от уменията си на фехтувач. Хилто ги е снабдил с цял сандък криви саби и когато магът решава, че упражнението с тояги е било достатъчно дълго, вади сабите и превежда Нефер и Мерен през целия репертоар от напади, мушкания, сечащи удари и защити. Кара ги да повтарят всяко движение по петдесет пъти, а след това отново. Когато дава знак за край на тренировката, и двете момчета са зачервени и плувнали във вода, сякаш току-що излизат от Нил. Кожата на самия маг обаче си остава суха и хладна. Когато Мерен отбелязва тъжно това обстоятелство, Таита усмихнато обяснява, че последната капка излишна пот е отделил дълго преди двамата да се родят.

Друг път момчетата се събличат, мажат телата си с масло и започват борба под арбитража и напътствията на Таита. Макар Мерен да е цяла педя по-висок и по-як в раменете, Нефер притежава вродено чувство за баланс, а Таита му е показал, как да използва собственото тегло на противника в негов ущърб.

Вечер и през нощта, Таита и Нефер седят край огъня и обсъждат всякакви въпроси — от медицина и политика, до война и религия. Често пъти, Таита очертава някаква теория и кара Нефер да открие слабите й страни. Залага несъстоятелни постулати и нелогични построения, които Нефер търси и открива с все по-голям хъс. След това идва ред на дъската за бао, с хилядите възможности, предоставяни от квадратите и фигурите.

— Ако си в състояние да проникнеш във всичките възможности на играта — казва Таита, — ще можеш да проникнеш в смисъла на самия живот. — Тънкостите и нюансите на тази игра изострят ума и го подготвят за по-големи мистерии.

Месецът изтича тъй бързо, че когато една сутрин Нефер гони смъртно ранена газела между дюните, видът на внезапно появилия се в далечната мараня облак прах и смътните очертания на завръщащата се от поречието кола, направо го стряскат. На секундата забравя смъртно ранената газела и хуква да пресрещне Хилто. Макар да е свикнал с прояви на физическа сила и издържливост, старият войн е силно впечатлен от скоростта, с която Нефер скъсява разстоянието помежду им, под палещите лъчи на слънцето.

— Хилто! — вика Нефер отдалеч, без каквато и да било следа от задъхване. — Нека боговете те обичат и дарят с вечен живот! Какво ново? Какво ново?

Хилто се прави, че не разбира и когато Нефер тръгва редом с колата, започва подробен доклад за политически събития и клюки в двете царства:

— Имало е ново въстание на север. Този път Трок го е потушил много трудно. Загубил четиристотин мъже за три дни, а половината бунтовници успели да избегнат гнева му.

— Хилто, знаеш, че не те питам това.

Хилто кима към Бай и казва:

— Може би не е сега моментът да говорим за определени неща — вметва тактично той. — Може би ще поговорим по-късно и на четири очи, Велики?

Нефер е принуден да сдържи нетърпението си.

Докато седят същата вечер край огнището в пещерата, Нефер с мъка изслушва нов подробен доклад на Хилто пред Таита, най-съществената част от който се състои в това, че подмяната на телата в Залата на скръбта е била открита от жреците, когато разповили главата. Фараон Наджа Киафан направил всичко възможно да потули откритието, защото сигурността на трона му би била под въпрос, ако се разчуе, че Нефер може би е още жив. Все пак се оказало невъзможно да се запази такава важна тайна, при положение че огромен брой жреци и придворни били посветени в нея. Хилто съобщава, че слухът вече се носи по улиците и пазарищата на Тива, както и по околните селища.

Отчасти в резултат от това, размириците и в двете царства стават все по-мащабни и организирани. Бунтовниците се нарекли Синя фракция. Синьото е цветът на династия Тамоз. Наджа е избрал зеленото за свой цвят, цветът на Трок е червеният.

Плюс всичко това, на изток също се мътят неприятности. Египетските фараони изпратили хурийския посланик при господаря му Саргон, цар на Вавилон, могъща държава, разположена между реките Тигър и Ефрат, с искане годишният данък, плащан от него, да се увеличи на двадесет лаки злато. Непосилна сума, която Саргон в никакъв случай няма да плати.

— Значи, това е причината за усилените военни приготовления — отбелязва Таита. — Ясно е, че фараоните са хвърлили око на месопотамските богатства. Решили са да започнат завоевателен поход. След Вавилон, ще обърнат поглед към Либия и Халдея. Няма да мирясат, докато не видят целия свят в краката си.

Хилто изглежда изненадан.

— Не съм мислил върху това, но изглежда имаш право.

— Хитри са като два стари бабуина. Знаят, че войната е обединяващ фактор. Тръгнат ли срещу Месопотамия, населението ще ги подкрепи, увлечено в патриотичен устрем. Армията обича слава и плячка. Търговците обичат да увеличават обороти и печалби. Чудесен начин да отвлечеш вниманието на хората от истинските им интереси.

— Така е — съгласява се Хилто. — Сега разбирам.

— Това, разбира се, е и в наш интерес — продължава разсъжденията си Таита. — Търсех небе, което да ни приюти. Ако е заплашен от война с тях, Саргон с радост ще ни посрещне на своя страна.

— Напускаме Египет? — пита Хилто.

Таита отговаря:

— След като Наджа и Трок знаят, че Нефер е жив, те ще пуснат потеря подире ни. Единственият път, отворен за нас, е този на изток. Няма да е задълго — само колкото да нарасне подкрепата за нашата кауза вътре в страната, а ние да укрепим сили и да си спечелим съюзници вън от нея. След това ще се върнем, за да потърсим правата на фараон Нефер Сети.

Всички го гледат смаяни, докато се съвземат от неочакваното съобщение. Никога не са мислили толкова напред и никога през ум не им е минавало, че ще се наложи да напуснат родната земя.

Тишината нарушава Нефер:

— Не можем да направим това — казва той. — Аз не мога да напусна Египет.

Таита поглежда останалите и дава знак с глава. Хилто, Бай и Мерен стават послушно и излизат.

Таита е очаквал такава възможност. Дава си сметка, че ще трябва да мобилизира цялата си находчивост, защото Нефер е нахлузил непреклонната си физиономия, а заявлението му е направено с упорития тон, който познава добре. Знае, че трудно ще го убеди да промени позицията си. Момчето гледа в огъня и Таита съзнава, че трябва да го принуди да наруши тишината. Ако го направи, позициите на Таита укрепват.

— Трябваше да обсъдиш това с мен — промълвя най-накрая Нефер. — Аз не съм вече дете, Таита. Аз съм мъж и фараон!

— Споделих моето виждане — отвръща кротко Таита.

Продължават да тънат в мълчание, загледани в огъня и Таита усеща първите пукнатини в решимостта на момчето.

Най-накрая Нефер казва:

— Разбираш ли, тук е Минтака.

Таита пак не казва нищо. Интуитивно усеща, че в отношенията им настъпва преломен момент. Така или иначе, той ще настъпи някой ден и Таита не прави опит да го избегне.

— Изпратих съобщение на Минтака — казва Нефер. — Писах й, че я обичам и се заклех в живота и вечната си душа, че няма да я изоставя.

Сега Таита нарушава тишината:

— Сигурен ли си, че Минтака е получила тази клетва, която поставя теб, нея, както и всички около теб, в смъртна опасност?

— Да, разбира се. Хилто… — Нефер млъква и лицето му се променя, докато гледа Таита над пламъците на огъня. Изведнъж скача и тръгва към изхода. Крачи като мъж, не като момче. Като разгневен мъж. За тези последни къси месеци се е променил напълно. Таита изпитва дълбоко удовлетворение. Предстоящият път ще бъде труден и Нефер ще има нужда от тези новопридобити сили и решителност.

— Хилто! — вика Нефер в тъмнината. — Ела при мен! — Хилто вероятно долавя новите нотки в гласа, защото дотичва и пада на едно коляно.

— Велики?

— Предаде ли съобщението, което ти поверих? — пита Нефер.

Хилто гледа към седналия край огнището маг.

— Не го гледай! — тросва се Нефер. — Тебе питам. Отговаряй!

— Не съм предал съобщението — отвръща Хилто. — Искаш ли да научиш причината за това?

— Причината ми е много добре известна — изрича заплашително Нефер. — Но искам да знаеш следното: Ако отново умишлено не изпълниш мое нареждане, ще понесеш пълната отговорност затова.

— Да, Велики! — отвръща безстрастно Хилто.

— Ако отново се наложи да избираш между фараона и намесилия се старец, ще избереш фараона. Ясно ли е?

— Ясно като бял ден. — Хилто свежда виновно глава, но се усмихва в брадата си.

— Ти не отговори на въпроса ми, Хилто. Какво си чул за принцеса Минтака?

Хилто отваря беззвучно уста, като събира кураж да произнесе страшната истина.

— Говори! — заповядва Нефер. — Толкова бързо ли забрави дълга си?

— Няма да те зарадвам, Велики. Преди шест седмици, принцеса Минтака се е омъжила в Аварис за фараон Трок Урук.

Нефер стои неподвижен като гранитна статуя. Дълго време единственият звук в пещерата е пукането на акациеви съчки в огъня. След това Нефер минава край Хилто, без да пророни дума и излиза в пустинната нощ.

Когато се връща, зората е още червеникаво обещание на източния хоризонт. Хилто и Мерен спят под овчите си кожи в дъното на пещерата, но Таита е в абсолютно същата поза, в която го е оставил вечерта. За миг помисля, че старецът спи. Но той вдига глава и го поглежда с блестящи будни очи.

— Беше прав, аз сгреших. Имам нужда от теб повече от всякога, стари приятелю — казва Нефер. — Нали няма да ме изоставиш?

— Излишно е да питаш — отвръща тихо Таита.

— Не мога да я оставя с Трок.

— Не.

Нефер взема полуобгоряло парче дърво и го тика по-навътре в жаравата. После отново поглежда Таита.

— Ти се опита да ме научиш да виждам от разстояние — казва той. — Не можах да овладея това изкуство. Не и до тази нощ. Там навън, сам в тишината, аз отново се опитах да видя Минтака. Този път видях нещо, Таита, но само смътно и не го разбрах добре.

— Любовта ти към нея те е направила чувствителен към аурата й — обяснява Таита. — Какво видя?

— Само сенки, но долових опустошителна мъка и тъга. Усетих отчаяние, толкова безнадеждно, че ми се прииска да умра. Знам, че бяха чувствата на Минтака, не моите.

Таита продължава да гледа безизразно в огъня и Нефер продължава:

— Опитай се да се свържеш с нея вместо мен. Има нещо, което никак не е наред. Ти единствен можеш да й помогнеш сега, Таита!

— Имаш ли нещо нейно? — пита магът. — Някакъв подарък от нея?

Ръката на Нефер се вдига към огърлицата на шията. Докосва мъничката златна кутийка, окачена в средата й.

— Това е най-ценното ми притежание.

Таита протяга ръце над огъня.

— Дай ми го! — казва той.

Нефер се колебае, после снема амулета и го стиска в ръка.

— Освен мен, само нейните пръсти са го докосвали. Съдържа кичур нейна коса.

— В такъв случай, притежава голяма сила. Косата крие същността на човека. Дай ми го, ако искаш да й помогна. — Нефер го подава.

— Чакай тук! — казва Таита и става. Макар да е седял така, със свити крака цяла нощ, движенията му не са сковани — крачи като млад, силен мъж. Излиза от пещерата и се изкачва на билото на дюната, прибира полите на хитона около кльощавите си глезени и кляка в пясъка, с лице към зората.

Притиска амулета на Минтака към челото си и затваря очи. Започва леко да се полюлява встрани. Слънцето се показва над хоризонта и светва право в лицето му.

Амулетът в дясната ръка сякаш оживява. Таита чувства, как започва да пулсира в такт с ударите на собственото му сърце. Открива съзнанието си и пуска потоците на битието да кръжат из него свободно, да се мятат като талази на буйна река. Собственият му дух напуска обвивката на тялото и се извисява над него. Като понесен от гигантска птица, той вижда неясните очертания на поля, градове, гори, долини и пустини да преминават под него. Вижда армии в походен строй, кохорти, вдигнали облаци прах, в който проблясват остриета на копия. Вижда кораби в открито море, блъскани от вятър и вълни. Вижда опожарени и разграбени градове, а в съзнанието му звучат неясни гласове и той знае, че те идват от миналото и бъдещето. Съзира лица на отдавна починали и на още неродени.

Помръдва леко, духът му се носи надалеч, но амулетът е неговият магнит. „Минтака!“, вика я той в мисълта си, а в дланта усеща сгорещения талисман.

Постепенно образите се изчистват и той чува сладкия й глас да отговаря: „Тук съм, кой ме вика?“

„Минтака, аз съм Таита“, отвръща той, но има усещането, че някакво зло се вмъква помежду им и прекъсва свързалия ги поток. Минтака я няма, а на нейно място усеща нещо съдбоносно. Напряга всички сили, за да разпръсне тъмните облаци. Те се сгъстяват и приемат очертанията на вдигнала глава кобра, същата гибелна сила, която срещнаха с Нефер в соколовото гнездо на канарите на Бир Ум Масара.

Той се бори с кобрата в съзнанието си, старае се да я прогони, но вместо да отстъпи, образът на змията става по-ясен и застрашителен. Изведнъж съзнава, че естеството на този образ не е психическо, а вижда истинска змия, смъртна опасност, надвиснала над Минтака. Удвоява усилията си да преодолее пелената на злото и да се добере до принцесата, но между тях има непреодолима бариера от болка и мъка.

И ето, една ръка, слаба и грациозна, се протяга към пакостната люспеста глава. Разбира, че е ръката на Минтака, защото синият пръстен от лапис-лазули на показалеца носи нейния монограм. Той пречи с всички сили на змията да ухапе тази ръка, докато Минтака милва гърба на разперената качулка. Змията извръща глава, досущ като котка, която иска да я галят.

— Накарай я да стори, каквото трябва! — чува Таита гласа на принцесата, а друг глас, който Таита също познава, отговаря:

— Никога не съм виждала подобно нещо. Трябва да удариш пратеника с ръка. Това сигурно ще го накара да предаде дара на богинята. — Това е гласът на първожрицата на храма на Хатор в Аварис и Таита разбира: смазана от скръб, Минтака се готви да поеме пътя на богинята.

— Минтака! — превъзмогва себе си Таита и този път е възнаграден.

— Таита? — шепне момичето и понеже най-после го чува, магът вижда вече цялата картина в най-дребни подробности.

Минтака се намира в спалня с каменни стени. На колене пред някаква кошница. Редом е коленичила светата жрица, а пред тях е надигнала глава кобрата.

— Не бива да поемаш този път! — заповядва Таита. — Не е за теб. Боговете са ти приготвили друга участ. Чуваш ли ме?

— Да! — Минтака се извръща към него, сякаш вижда лицето му.

— Нефер е жив! Нефер живее! Чуваш ли ме?

— Да, О, да!

— Бъди силна, Минтака! Ще се върнем за теб. Нефер и аз ще се върнем за теб!

Концентрацията му е толкова силна, че ноктите се впиват до кръв в дланите на свитите юмруци, но повече не може да я задържи. Образът й започва да избледнява, чертите й се размиват, но преди да я загуби съвсем, той вижда усмивката й, красива усмивка, изпълнена с любов и нова надежда.

— Бъди силна! — повтаря той. — Бъди силна, Минтака! — Ехото от собствения му глас се връща като от огромно разстояние.