Уилбър Смит
Чародей (66)

65

Нефер пропълзява до Минтака в мъничката пещера и крепко я стиска в обятията си. Иска му се да й говори, да я успокои и приласкае, но главите и на двамата са омотани в шалове, а бурята удавя всеки звук. Тя отпуска глава на рамото му и двамата остават прегърнати. Обгърнати са от тъмата на тясното пространство, оглушали, ослепели и наполовина задушени. Всяка гореща глътка въздух трябва най-напред да се изсмуче през дебелия шал, а след това да се поема малко по малко, за да не напълни гърлото с фин като талк пясък.

След известно време ревът на вятъра ги оглушава напълно и притъпява останалите им сетива. Той продължава и продължава, без да спира или отслабва. Няма как да преценят хода на времето, освен по смяната на светлина и тъма през затворени клепачи. Идването на утрото се отбелязва от слаб розов светлик, а смрачаването — от пълен черен мрак. Нефер никога не бе попадал в такъв мрак. Ако не беше плътно притиснатото до него тяло на Минтака, сигурно щеше да полудее.

Тя помръдва през дълги интервали и отговаря на силните му прегръдки. Може и да е заспивал, но без сънища, навсякъде е само хамсин и нищо друго.

След още дълго време прави опит да раздвижи крака, но се оказва невъзможно. Изпаднеш в сляп ужас, мисли, че е загубил контрол над тялото си. Че умира от слабост. Опитва отново, напрегнал всички сили, и успява да размърда пръстите на краката и едното си стъпало. Проумява, че е пленник на пясъка, който е успял да проникне през пролуките между отделните камъни на преградната стена. Затрупан е до кръста. Живи заровени. Мисълта за такава коварна смърт го изпълва с ужас. Изгребва с ръка достатъчно количество пясък, за да раздвижи краката си, като освободи по същия начин и Минтака.

Разбира, че и другите водят същата битка с пясъка, но той се просмуква през стената като вода. Трупа се връз тях от плътния облак, който запълва цялото околно пространство.

А бурята продължава да бушува.

Два дни и три нощи вятърът не отслабна. През това време Нефер успя да запази главата и раменете си свободни, но долната част на тялото му остана напълно затрупана. Не може да се изрови, защото няма къде да слага пясъка.

Протяга ръка и напипва каменния таван на няколко пръста над главата си. Прокарва пръсти по него и разбира, че е леко извит нагоре. Главите им се намират в това малко пространство, но пък пясъкът е зарил плътно каменната стена и вече не прониква вътре. Бурята обаче продължава да реве без умора.

Чака. Понякога чува Минтака да хлипа тихичко до него и се мъчи да я утеши с нежно ръкостискане. Затвореният заедно с главите им в тясното пространство въздух става горещ и задушлив. Мисли си, че скоро няма да има какво да дишат и ще се задушат, но изглежда отнякъде все пак се процежда по малко пресен въздух, защото, макар и с голяма мъка, те продължават да дишат, продължават да живеят.

Изпиват почти всичката вода, като оставят съвсем мъничко на дъното на меха. И идва жаждата. Макар че не са в състояние да се движат и да изразходват влага, горещият сух пясък и въздухът сами я изтръгват от телата им. Нефер чувства, че езикът му постепенно залепва за небцето. Скоро започва да подпухва и допълнително затруднява с набъбналата си маса и без това мъчителното дишане.

Поради страха и жаждата, загубва напълно представа за времето и му се струва, че са изминали години в тая дупка. Нефер постепенно излиза от вцепенението, което го е обзело. Разбира, че нещо се е случило. Иска да проумее какво е, но съзнанието му е затъпяло и не откликва на този стремеж. Минтака лежи съвършено неподвижна до него. Стиска я уплашен и тя помръдва леко в отговор. Още е жива. И двамата са живи, само че погребани, способни да помръдват само малки части от телата си.

Отново изпада в полусъзнание, изпълнено със сънища и видения на вода и хладните зелени простори на Нил, водопади и бистри — извори. С усилие на волята се измъква от вцепенението и се ослушва. Нищо не чува. Това го е събудило. Няма нито звук. Ревящата преизподня на хамсин е отстъпила място на дълбока тишина. Тишината на затрупан гроб, мисли той и страхът го изпълва с нова сила.

Започва отново да се блъска и да прави опити да се освободи от пясъчната прегръдка. Най-накрая успява да измъкне едната си ръка и я протяга към полузасипаната глава на Минтака. Докосва я и тя проплаква. Прави опит да я заговори и успокои, но подпухналият език не му дава да издаде и звук. Протяга ръка над нея към Хилто, който лежи отвъд, но той или не е там, или ръката му не го стига.

Почива си малко и започва да разчиства входа, но мястото за струпване на пясъка от отвора е твърде оскъдно. Шепа след шепа, той мести пясъка от отвора на пещерата в тяхното тясно убежище. След известно време работи с изцяло протегната дясна ръка, като мести по няколко щипки пясък на един път. Става отчайващо бавно, но си дава сметка, че или трябва да продължи, или да се предаде и да се откаже от всяка надежда.

Внезапно усети, че пясъкът се сипе навън от пръстите му и дори през набитите с прах гънки на шала почувства освежителен полъх на чист въздух. През затворените клепачи усети и дневна светлина. Започна с мъка да освобождава лицето си от шала. Светлината става все по-силна, а сладкият чист въздух освежава измъчените му дробове и гърло. Когато смъква плата, той отваря наполовина едното око и моментално е заслепен от блясък. Зрението му се приспособява и вижда, че е успял да отвори в пясъчната стена дупка, голяма колкото огънати един срещу друг палец и показалец, но навън е спокойно. Бурята е отминала.

Възбудено започва да дърпа шала от главата на Минтака и я чува да диша с пълни гърди. Прави нов опит да заговори и отново не успява. Иска да се раздвижи, да се освободи от мъртвата хватка на пясъка, но тялото му е все още затрупано до гърдите.

Мобилизирал цялата си останала сила, той се бори срещу тежестта на пясъчния покров, но усилието скоро го изтощава, а гърлото направо го боли от жажда. Минава му през ум, колко нелепо е да умре по този начин, с обещанието на светлия ден, надникнало подигравателно през миниатюрна дупка в гроба.

Отново затваря очи, измъчен и изтощен. След това долавя нова промяна в светлината и пак отваря очи. Не може да повярва: през дупката към него се протяга ръка. Стара ръка, с опъната кожа и кафяви старчески петна по нея.

— Нефер! — Гласът е толкова непознат, толкова прегракнал и променен, че той не може да познае Таита. — Чуваш ли ме, Нефер?

Момчето се опитва да отговори, но не успява. Протяга ръка и докосва пръстите на Таита. Внезапно старческата ръка го сграбчва с неподозирана сила.

— Дръж здраво! Ще те изровим.

Чува още прегракнали от жажда гласове и още ръце гребат с шепи, докато накрая го измъкват от мъртвата хватка на пясъка.

Нефер се изсулва през тясната дупка, все едно че скалата отгоре го ражда. После Хилто и Мерен отново протягат ръце и измъкват от топлата, задушна утроба Минтака.

Изправят двамата на крака, но се налага и да ги крепят прави, защото нямат никакви сили. Нефер се изскубва от прегръдката на Мерен, залита към Минтака и мълком я прегръща. Тя трепери като в маларичен пристъп. След малко я отдалечава от себе си, за да разгледа с жалост и ужас лицето й. Косата е бяла от пясъка, също като миглите. Очите са потънали в дълбоки алени кухини, а устните са черни и подути. Когато ги отваря в опит да проговори, едната се пука и червена капка кръв, като скъпоценен рубин се търкулва по брадичката.

— Вода — успява да произнесе Нефер. — Трябва й вода!

Пада на колене и започва устремно да копае в пясъка, който продължава да затрупва входа. Мерен и Хилто помагат и те изравят водния мех, за да открият, че повечето вода в него се е изпарила. Останали са само по няколко глътки на човек, но дори това количество е достатъчно да продължи още малко живота им. Нефер усеща силата да се завръща в обезводненото му тяло и за пръв път му идва наум да се огледа.

Малко преди пладне е. Няма представа колко дни са прекарали затрупани. В спокойния въздух още виси фина мъглица пясък.

Засенчва очи, поглежда към пустинята и не може да я познае. Местността се е променила коренно: високите дюни са избягали надалеч, за да отстъпят място на други, съвършено различни по форма и разположение. На мястото на хълмовете се виждат долини, а на мястото на долините се издигат хълмове. Променени са дори цветовете: аленото и синьото са отстъпили място си на червеното и златистожълтото.

Нефер клати удивен глава и поглежда Таита. Магът се е подпрял на тоягата и го наблюдава със своите бледи и древни, но лишени от възраст очи.

— Трок? — успява да промълви момъкът. — Къде е?

— Погребан — отвръща Таита и едва сега Нефер забелязва, че той също е изсушен като подпалка и страда от жажда не по-малко от тях самите.

— Вода? — шепне Нефер и докосва подутите си и кървящи устни.

— Ела! — казва Таита.

Нефер хваща Минтака за ръка и двамата бавно следват мага, през бронзовия пясък. Слънцето и жаждата най-подир са казали тежката си дума и магът пристъпя бавно и вдървено. Другите се влачат подире му.

Таита скита сякаш без цел, през новообразуваните долини течащ пясък, който шумоли под краката им. Държи тоягата отпред и бавно я размахва като коса. Един-два пъти коленичи и докосва пясъка с чело.

— Какво прави? — пита Минтака. Изпитата вода е съвсем недостатъчна и тя отново губи сили. — Моли ли се?

Нефер само поклаща глава: не иска да хаби собствените си оскъдни запаси от сила за празни приказки. Таита напредва бавно и по начина, по който размахва тоягата, напомня за търсач на подпочвени води.

За пореден път Таита коленичи и долепя лице о пясъка. Този път Нефер го наблюдава по-внимателно и забелязва, че той не се моли, а души въздуха до повърхността. И разбира какво прави.

— Търси заровените мехове на хиксосите — шепне той на Минтака. — Тоягата е неговата магическа пръчка, а души, за да усети миризмата на трупове под пясъка.

Таита се изправя с мъка и кима към Хилто.

— Копайте тук! — нарежда той.

Всички се скупчват и започват да ровят пясъка с шепи. Не се налага да дълбаят много надълбоко. На една ръка дълбочина, попадат на нещо твърдо и удвояват усилия. Бързо разкриват колелото на преобърната колесница. Още няколко минути трескаво ровене и на бял свят се появява воден мех. Гледат го с отчаяние, защото е скъсан — вероятно при обръщането на возилото. Мехът е напълно сух и макар да го извиват и стискат до несвяст, той не пуска и капка скъпоценна течност.

— Трябва да има и друг — мълви Нефер, с подути сухи устни. — Дълбайте по-дълбоко!

Забиват нокти в пясъка с последно, отчаяно усилие и колкото по-надолу отиват, толкова по-силно усещат миризмата от разлагащи се конски трупове. През всички тия дни, те са лежали мъртви в горещината.

Внезапно Нефер бърка по-дълбоко в изкопа и напипва нещо меко и податливо. Натиска го и всички чуват плацикане на вода. Разравят още наоколо и дружно измъкват на повърхността издут мех. Всички скимтят от жажда, докато Таита маха запушалката и налива вода в лежащото до меха в изкопа кожено ведро.

Водата е гореща като кръв, но когато Таита допира ръба на ведрото до устните на Минтака, тя пие с блажен израз.

— Не прекалено много в началото! — предупреждава Таита, взема й ведрото и го подава на Нефер. Пият по ред, после ведрото отново стига до Минтака и прави втори тур.

Междувременно Таита ги оставя и продължава търсенето.

След малко ги вика да копаят отново. Този път късметът им се усмихва: не само че колесницата се намира под по-тънък слой пясък, но и меховете са три, при това всичките пълни и здрави.

— Сега конете! — казва Таита и всички се споглеждат виновно. В отчаянието си са забравили за тях. Помъкнали мехове, те се тътрят назад към скалата.

Тесният процеп, в който скриха конете трябва да е неутрализирал по-голямата част от мощта на бурята. Започват да го разриват с помощта на дървена лопата, открита в разровената колесница. Почти веднага намират първия кон, но вонята им дава ясно да разберат, какво трябва да очакват. Животното е мъртво, а коремът му — издут от газове. Оставят го и ровят нататък.

Този път имат по-голям късмет. Това е кобила — най-силното и упорито животно от пленените при подвижните пясъци. Тя е жива, но на границата със смъртта. Срязват ремъците, но тя няма сили да се изправи сама. Мъжете я вдигат на крака. Застава между тях с треперещи крака и тяло, залита и заплашва да се срути отново всеки миг. Пие жадно от ведрото, което Минтака държи и състоянието и мигом се подобрява.

Копането продължава. Откриват още два, загинали от жажда или задушаване, но и два живи. И двата се съвземат, след като ги напояват.

Оставят трите жалки същества на грижите на Минтака и се връщат при разровената колесница да търсят фураж. Връщат се с чувал зоб и още един мех вода.

— Добре се справяш с тях — казва Нефер, като глади гърба на кобилата, — но мисля, че са прекалено изтощени, за да могат изобщо да бъдат някога впрегнати отново.

Тя се обръща ядосана.

— Ще ги изправя всичките на крака, кълна се в богинята! Под пясъка трябва да има още стотици мехове с вода и чували зоб. Може да се наложи да останем тук още много дни, но когато потеглим, тия животни ще ни возят.

Нефер се засмива с напукани, изранени устни.

— Силно съм впечатлен от състрадателната ти природа.

— Тогава не ме дразни повече! — каза Минтака и се усмихва. За пръв път след разразяването на хамсин. — Иди помогни на останалите. Надали са събрали голям запас вода.

Той я оставя и отива на открито, където Таита продължава проучванията си. Далеч не всички колесници на хиксосите се намират толкова близо до повърхността. Някои са погребани под дюните завинаги.

Колкото повече напредва търсенето, толкова по-далеч от скалата отиват. Разравят множество подути и вонящи трупове.

Скоро групичката е вече далеч от скалата, където Минтака изпълнява ролята на грижлив коняр.