Николай Хайтов
Троянските коне в България (95) (Книга първа)

Без литературата — ние сме като охлюв без черупка

— 1995 г. е 30-годишен юбилей на списание „Мост“, единствената публикация за литератури, изкуство, наука и публицистика на българите в Югославия. Имали ли сте досега списанието в ръка? Ако сте го имали — какво е Вашето мнение за него?

— Имах вече случай да прелистя вашето списание и кога да кажа, че по качеството на сместените в него художествени материали, то не отстъпва на нашите най-добри в момента периодични издания на Съюза на писателите у нас — „Летописи“, „Пламък“ и „Съвременник“.

— Намирате ли за нужно, да не кажа и задължение, Съюзът на българските писатели да проявява по-голям интерес към това, което се твори на български език извън България, (като в Сърбия и Молдова), да дава творческа помощ на тези българи, които, поради известни обстоятелства, са откъснати от съвременните течения в българската литература?

— Ако един писателски съюз не се интересува от творчеството, което се създава на същия език в чужбина, такъв съюз изобщо не би могъл да се нарече „писателски“. Нашият съюз на писателите понесе през последните 4 години целенасочени удари, за да бъде изваден от строя като стожер на националната ни култура и литература. Това ни вкопчи в една борба за оцеляване, която ангажира цялото ни внимание. Това е причината задграничните литературни творци, които пишат на български, техните проблеми и прояви, да останат вън от нашето внимание. Мимолетните контакти с писатели и поети от Ниш бяха, за съжаление, единственият ни актив в това отношение. Сега съюзът ни е вече стъпил на краката си и се надявам сериозно да помисли върху връзките му с българските писатели зад граница.

— През последните години стана актуален въпроса за националните малцинства. Дори и отделни големи държави се застъпват този въпрос да се решава на по-съвременен начин — на малцинствата да се обезпечават адекватни условия за опазване националната им самобитност: да имат образование на майчин език, да развиват своя култура, да тачат всички съществени елементи на националната самобитност и пр. Как виждате Вие този проблем на Балканите, как се разрешава в балканските страни?

— Малцинствените права, които изброихте са по принцип нещо неоспоримо, но да твърдим, че в Балканските страни този принцип се е прилагал акуратно и без изключения, това е несериозно. Мисля, че нито една балканска държава в това отношение не е била безупречна. Такова беше времето. Сега е в ход друго време. Балканите са отново арена на други геополитически влияния и малцинствените проблеми имат и нови измерения, както бе това доказано на практика в Босна. То би трябвало да ни направи много внимателни към малцинствените проблеми и възможностите за експлоатирането им в услуга на глобални геополитически влияния, които са във вреда на балканските държави.

Убеден съм, че българи и сърби могат най-добре сами да се разберат по своите малцинствени проблеми, без чужда, в повечето случай — съмнителна „помощ“.

Ако в това отношение досега не всичко необходимо е направено, не би трябвало вината да се приписва само на сърбите. У нас авторитетни държавни институции планомерно поработиха през последните 4 години за противопоставянето ни срещу сърбите на всяка цена.

— Неотдавна в България като гост на Съюза на писателите, е пребивавала делегация на Дружеството на писателите от Сърбия. Ще ли бъдат в състояние двете писателски асоциации да действуват към създаване на по-друга атмосфера между българския и сръбския народ поне в областта на литературата и културата? Няма ли пак да се подвеждат от политическите интереси на една или друга партия, както ставаше до неотдавна?

— Установяването на приятелско взаимодействие между съюзите на сръбските и българските писатели, е едно от малкото от никого не продиктувани събития в отровената от „политика“ наша, балканска действителност. Сто години българи и сърби седят настръхнали един срещу друг в интервалите, когато не се бият и не враждуват — защо? Време е сериозно да си отговорим на този въпрос. Време е да се освестим. Вредили сме си много — те на нас, ние не по-малко на тях, главно в името на чужди интереси. Щом традиционни врагове като французи и германци или германци с англичани се прегърнаха и превърнаха Европа едва ли не в обща територия, защо ние да робуваме на зловещата историческа инерция, на целенасочено всажданата между нас омраза? И ако отнякъде трябва да се започне този обрат в отношенията ни; това е преди всичко в длъжност на писателите. Средни, лоши или добри, те най-бързо долавят потребностите на времето…

— Колко се превеждат в България произведения от съвременни сръбски писатели и как се приемат от читателите?

— За последните 30 години са изпреведени най-добрите творби на почти всички по-първи писатели на бивша Югославия в това число хърватски, сръбски, черногорски и т.н. Дълъг е списъка им, да не изброявам поименно, но преведените досега по-крупни стихотворни и прозаически творби са над 40. Превеждани са през същия период от време и български автори, но те не са повече от десетина.

Българският читател (слава богу) не изпитва предубеждения: той чете с еднаква наслада турчина Азис Несин, Мирослав Кърлежа, Иво Андрич, Михаило Лалич и Десанка Максимович и др.

— Можете ли да изложите най-същественото от настоящия момент в българската литература — какви тенденции съществуват, какво е положението на писателите, какви са условията за печатане и в какво положение е книгата?

— Българската литература в настоящия момент се намира в голяма криза. От момента, когато данъчното облагане на вносната криминална и порно-книжнина бе изравнена с облагането на българската художествена литература — родната книга буквално изчезна от пазара. Допринесе за това и приватизацията на хилядите книжарници, разрушаването на изградената в течение на половин столетие Книготърговска мрежа, държавните издателства бяха в повечето случаи заставени за фалират и така литературното творчество бе ударено, както се казва, в корена. Повечето от писателите сега се опитват да се приспособят към „пазарната обстановка“ като криминализират творчеството си, но това не е от полза, а е в стопроцентова вреда на литературата. Мнозина от обеднелите писатели бяха буквално купени от ратуващото за космополитизъм „Отворено общество“ и те работят сега за неговите отродителни цели.

Заедно с това графоманството е в небивал подем: три-четвърти от книгите са мъртвородени произведения на амбициозни, самоиздаващи се бездарници. Хубавите книги излезли през последните 4 години се броят буквално на пръсти. Да не говоря на какъв кръстоносен поход е в момента жертва родният български език е масово подменяван, където трябва и не трябва, с престижните в момента чужди езици. Това е положението.

— Лично Вие какво пишете сега?

— Пиша главно публицистика. В едно време, когато българската култура и народност се разграждат, най-бързият начин да се реагира е публицистиката. Това е леката кавалерия на бойно литературно поприще. Ерозионните процеси срещу народността и културата ни протичат светкавично и това налага светкавично да им се противопоставяме.

— Казахте „светкавично“, какъв срок от време имаше предвид?

— Едно поколение е напълно достатъчно. Ако в този период от време големият, космополитическият натиск върху народността ни не предизвика възстановяването на имунната система, на чувството ни за самосъхранение, българщината може да изчезне като нищо, чрез притъпяването и заличаването на националното ни самосъзнание и самоличност.

— Искате да кажете, че „натискът“ е който предизвиква чувството на националното самосъхранение?

— Разбира се, че е така. Пълното безгрижие за националното ни оцеляване за 40-те „социалистически“ години и непрестанното подронване на родолюбивите чувства в името на интернационализма, превърнаха българина в охлюв без черупка. Ето защо сме така силно застрашени от новонастъпилата Космополитическа зима. Ето защо истинската литература сега ни е нужна повече от когато и да било поради факта, че тя е и национална.

— Доколко професията Ви на лесничей Ви помогна в писателската работа?

— Професията „лесничей“ създава възможност както никоя друга професия за общуване с много, разнообразни хора и главно — с великата Майка Природа, която градският Човек изобщо не забелязва. Живота с балканджиите, с гората и Балкана обогатява, възражда, умножава жизнения опит, а това е от извънредно значение за бъдещия писател. Така че ако има на нещо да благодаря в живота си, това е първо, на добрата случайност да стана лесничей, и второ — на многото ми неприятели, които направиха живота сложен, драматичен и борбен, което много ми помогна в развитието като писател.

— Критиката смята, че „Диви разкази“ е книгата на Вашия живот. Съгласни ли сте с такава оценка и какво бихте казали за написването им?

— Не възразявам, че с „Диви разкази“ моето име най-силно прошумя. Те изтърпяха най-много издания — 14 на български и 22 — на чужди езици, донесоха ми най-много слава, но въпреки това мисля, че най-тънките струни в моето творчество се намират в „Шумки от габър“. Лошото на тази книга е, че тя е за по-ограничен кръг от читатели с по-специална естетическа култура. „Диви разкази“ написах за шест месеца, след като сюжетите бяха отлежавали в дневниците ми с месеци и с години.

— Героите в „Диви разкази“ са помаци. И при нас има хора с променена в миналото вяра. С какво тези хора Ви привлякоха? Можете ли да сравните българомохамеданите със сръбските мохамедани?

— Повечето от героите на „Диви разкази“ са „помаци“, но то е защото аз съм роден в Родопите, оня край на България, където живее най-гъстата маса от „помаци“ (пиша думата в кавички, защото самите българи мохамедани не обичат прозвището „помаци“ и го намират за обидно). В Родопите те не живеят изолирано, а смесени със своите християнски събратя по кръв — точно както бошнаците-мохамедани със сърбите. Всеки писател описва, героите, които най-добре познава — затова и моите герои в „Диви разкази“ са повечето „помаци“. Тези герои ме привлякоха със своята народностна драма и със своите сурови, но благородни нрави. Аз исках да влязат и те в българска литература както Елин Пелин вкара шопите, Йовков „добруджанците“ (без да правя аналогия между себе си и споменатите класици на разказа).

— Смятате ли, че успяхте?

— Струва ми се, че донякъде успях. В 20 страни, където книгата ми е преведена по света, мнозина вече знаят, че „помаците“ не са „малцинство“, а са коренни българи.

— Вие сте на нож и с редица филолози и автори на учебници. Какво не харесвате у тези „модерно“ мислещи български учени?

— В момента се извива голяма вихрушка над българското образование. Направени бяха опити да бъдат изтеглени от литературните учебници класици като Вазов, Захари Стоянов, Йовков и други поради „националистичните им тежнения“. Сега Световната банка се опитва да овладее нашето образование тотално. Те ще ни препоръчват учебници, по техни образци ще се провеждат изпитите и т.н. Това е една реална и може би най-застрашаваща националното ни образование и култура опасност. Съюзът на писателите се опитва да противодействува, но там е много трудно. Трудно се противостои на доларите и особено на много по-лесно пръсканите петродолари.

Що се отнася до авторите на учебници и пр., това са хора манипулирани, в по-голямата си част субсидирани и направо да си го кажем, подкупени, за да рушат традиционната ни култура и образование. В нашия Софийски университет са вече проникнали мощни подривни сили, които преобръщат с главата надолу всичко.