Николай Хайтов
Троянските коне в България (153) (Книга първа)

Да засеем семето на истината

От всички най-висши ценности за човека, след собствения му живот, а понякога и преди него, е свободата. Свободата на личността, на рода, на племето, на народа да разполага със себе си, сам да реши съдбата си, да се самоосъществява съобразно вътрешните си импулси.

Много ценности са се променяли през вековете, менят се и в настоящия момент, но идеалът свобода — като върховна ценност, все още никой не е посмял да свали от пиедестала му. Племенните, а по-късно и държавните общности са възникнали главно, за да охраняват този идеал — отечеството. Най-успешно това се е осъществявало, когато интересите на държавата и нейните граждани са се сливали в пълно единство, както е било при спартанците и още по-рядко — при римляните през републиканския им период. В латинския език съществува специално понятие за обозначаването на това единство — „виртус“. С идеала „виртус“ е свързана и най-висшата гражданска добродетел — готовността за самопожертвувателност пред олтара на Отечеството — казано по Вазовски — осъществена в най-висшата й форма от националните ни герои Васил Левски, Христо Ботев, Стефан Караджа, Хаджи Димитър и много други патриоти и българолюбци през втората половина на миналия век. Тази добродетел винаги е била култивирана чрез създаваната с помощта на езика художествена словесност.

На героите, загинали за отечеството, са отдавани във всички времена почести като на полубогове, въздигали са им паметници, и са възпявали техните дела като пример за подражание, винаги с една и съща строго прагматична върховна цел — оцеляването на племето, народа и на държавната му територия.

Казано накратко, една от първите грижи на всяка племенна или държавна общност от стародавни времена и до днес е да възпитава подрастващите в родолюбие. Тази държавна грижа дори е отразена в конституциите на някои от съседните ни държави, като например Гърция, където черно на бяло е казано, че основната задача на гръцкото училище е да възпитава граждани на Гърция, т.е. да възпитава в Родолюбие. Само за сравнение ще отбележа, че неотдавна един български министър на образованието оповести, че основна задача на българското училище е „не просто да възпитава българи, а граждани на света“, т.е. да ги възпитава в космополитизъм. И веднага започна приложението на новата учебно-възпитателна „линия“ с реформа в литературното ни образование. Започна и постепенното изтегляне на ярко националните автори, начело с Вазов, Захари Стоянов, Елин Пелин, Каравелов, Ботев, с чиито произведения бяха възпитават подрастващите поколения от възстановяването на Третото българско царство насам, а много от най-силните им произведения бяха подменени с творби на чужди автори.

Вторият начин за притъпяване полезното възпитателно въздействие на изящната словесност, е нейното преподаване по един трудно достъпен начин. Вече отмина дискусията около изявлението на просветния министър, че ще подготвя преписването на учебниците ни по история съвместно с източната си съседка, с оглед на по-меката трактовка на турското иго или робство, както все още се назовава то в някои исторически съчинения. Макар и приглушен, изводът е ясен: няма съмнение, че идеята, т.е. робството да бъде представено като плодотворно в една или друга степен присъствие, не би могла да бъде изведена докрай, ако не се извършат съответните манипулации и в литературата. Цялото творчество на Ботев, на Любен Каравелов, Софроний Врачански, Петко Славейков, Вазов, а и на Йовков с неговите военни разкази, ще стане неуместно и дори несъвместимо с новото космополитно възпитание. С други думи, ще настъпи срив и в цялата ни традиционна национална, да я наречем, художествена словесност — последната нишка, на която се крепи остатъчното българско национално самочувствие, остатъчната българска, национална самоличност (идентичност).

Историците сигурно биха ме поправили, че историята има също много сериозен дял в националното възпитание, с което напълно съм съгласен. Но все пак нека да не забравяме, че историята и литературата са поникнали от един и същи корен — историческите предания и песни. Те са се предавали от поколение на поколение в мерена реч, какъвто е примерът с юнашкия епос у нас, с песните за Крали Марко и юнак Момчил, докато да дойде в много по-късни времена редът на писаната история. С други думи, художествеността е основното, когато иде реч за възпитание на отделни хора, на цяло поколение, на цели народи. Защото самото естество на художествената словесност е уникално, способно да предизвиква определени емоционални преживявания с голяма трайност и значение за цялостното формиране на човешката менталност. Едно дори елементарно заустяване на одата за Левски от „Епопея на забравените“ или „Опълченците на Шипка“ в крехка възраст, е достатъчно да ни направи българи за вечни времена. Такива сме повечето от поколението, изучавало тези песни наизуст, да не говорим за другите настолни книги като „Под игото“, „Българи от старо време“, „Записки по българските въстания“ и много други — по-малко или по-ярки творби на художествената ни словесност. Германци, гали, викинги, преди да придобият своя словесност са били твърде обособени племенни, а по-късно и държавни общности на основата на техния героичен епос. А в безпаметното турско робство, когато не сме имали нито достатъчно училища, нито литература, нито държава, духовната самобитност на българина се е оформила върху юнашкия епос и художествено пресътворените в легенди и предания исторически събития.

Изобщо цялата практика на цивилизованото сега човечество потвърждава правилото, че за трайно присъствие на един народ във времето може да се говори само в духовен план — и преди всичко чрез духовните ценности, създавани с помощта на езика и художествената словесност. Или както го е формулирал в края на миналия век Иван Вазов: „Един народ може да има чисто свое нещо само в литературата, която е изражение на чувствата, гения и индивидуалността на същия народ, и тя единствено може да го заварди от унищожение“.

С какво продължава да присъства всемогъщата някога императорска Русия в нашия съвременен, да се надяваме и в бъдещия живот? Присъства с Пушкин, с гениалните произведения на Гогол, Лермонтов, на Тургенев и Толстой, на Чехов. Шолохов и др. които създадоха световни образци на художествена словесност, макар литературните молци да се опитват сега да им гризат парцалите.

Какво би останало от британската империя с всичките й крале и кралици, ако да не беше Кралят на драматургията Шекспир, осигурил им безсмъртие във времето?

Особените резки промени, които настъпиха не само у нас, но и по целия свят, днес са свързани преди всичко с националното възпитание, а оттам и с националната самоличност (идентичност) на съвременните малки народи Досега националната идентичност на народите в духовен план се крепеше главно на националните художествени традиции и възпитание. Но ето че пред очите ни художествената словесност в лицето на литературата навсякъде по света и особено у нас, изпадна в кома. Навсякъде забелязваме едно и също: невиждан отлив от четенето, от книгите, от литературата, след настъпването на ерата на всемогъщите телекомуникации и електронните медии. Всемогъщи, защото всяко предаване, в това число и всяка пошлятина, се гледат от милиони телевизионни зрители, а която и да било книга, дори на значителен български писател, у нас не би могла да разчита на повече от хиляда бройки тираж. Това означава, че на практика писателите са вече извадени вън от живота, вън от играта, просто не съществуват. Техният обхват на въздействие в сравнение със зашеметяващите „екшъни“, „трилъри“, пък и на най-мизерните словца, произнесени по синия екран, е едно към пет хиляди! И то при условие, че книгата на родния български автор успее да се докопа до някоя от тротоарните или площадни сергии.

При това положение телевизията, подпомагана от радиото, може да прави с подрастващите, пък и със зрелите и най-възрастното поколение, каквото си поиска, при това без никакво усилие, да не говорим за най-подвластните на телевизионната магия и поквара — невръстните деца и юноши.

Едно убежище, една надежда за литературата ни при това положение остава училището, където се преподава, както и навсякъде по света, родната литература и се осъществява по този начин националното възпитание с помощта на художествената, родна словесност.

За съжаление реформаторите на българското образование са на път да изолират децата ни, които преминават през училищата, от несъответстващата на космополитните им задачи национална литература. Достатъчно е да изчезнат от христоматиите произведенията на най-именитите национални писатели или пък часовете за литературно образование да бъдат орязани, което вече се и прави. Няма автор, дори да е от ранга на патриарха на българската словесност Иван Вазов, който би могъл да надживее подобно подрязване на корените за повече от десетина години. Та Цани Ганчев (чиято повест „Зиналата стена“ е художествено равностойна на „Под игото“) така и не получи достъп до българските христоматии, заради лошата орисия да си отиде рано от този свят. И изчезна един бисер от българската литературна съкровищница.

Какво правят в това усилно време другите малки народи? Какво правят гордите с античната си култура гърци, умните евреи, мъдрите турци, смелите сърби, току-разделените от Чехия здраво мислещи словаци и дори обрадваните от младото си самодържавие братя македонци?

Братята македонци харчат от хазната си всяка година само за организиране на Стружките поетични вечери сума равностойна на едногодишния бюджет на българското културно министерство! В Сърбия не бе затворена нито една книжарница. В Словакия творческите фондове за подпомагане на литературата бяха съхранени и увеличани за разлика от нашите, замразени, комай, завинаги още през 1992 г. Турците не обръщат особено внимание на литературата, защото ислямът, които изповядват, изключва при тях риска от каквото и да било народностно претопяване.

Заслужава да се опише онова, което прави Израел за укрепване на младата си държава — и то в духовен план. Да се опише в учебник по оцеляване на по-малките народи — толкова премерени, премислени, съдържателни и ефективни са мерките за усилване на еврейската държавност срещу размивните влияния на попкултурата и космополитизма в собствената й страна.

Дори най-богатите в света държави вземат, неистови мерки за съхранение на своята национална самобитност и възпитание на младите в патриотизъм. Погледайте американските филми и ще видите: има-няма кино във филма, има-няма в него изкуство, но американско присъствие, американска реклама, американско внушение за величието на страната и съвършенството на нейните Институции и възхвала на нейните строители е заложена едва ли не във всеки кадър. От всеки говедар, искам да кажа каубой, те правят герой. А американският либерализъм е единствената идея, заслужаваща вниманието на цивилизования свят. Това правят те, докато Франция с нокти и зъби брани езика си от поамериканчване, а германците мълком въздишат, докато германският им дух все повече се изпарява под американската развлекателна ютия. САЩ индустриализираха културата и я направиха свой търговски патент. Киноиндустрията е и най-силното им оръжие, и бизнес. В това отношение тя превъзхожда по чиста печалба дори оръжейната им индустрия.

Дори най-повърхностния поглед към развитието на нещата в духовната сфера налага заключението, че светът бързо и припряно се прегрупира. Индустриалната революция заедно с усъвършенствуваните съобщителни връзки налагат и едно механично уеднаквяване на света. Пита се, не е ли възможно едно прилично съвместяване между уеднаквяването в материалната сфера и запазването на автономност в духовната? Инак всички култури следва да бъдат заличени с изключение на една. Всички езикови кладенци — затрупани, с изключение на един. Това противоречи на природния закон за разнообразието.

Разнообразието в културата е възможно само при многообразието и на човешките общности, на способните на самобитно творчество националности, чието право на присъствие се измерва не с материалното им благоденствие и войскова сила, а с творческата им продуктивност на духовното поприще. Не са случайни думите на Достоевски: „Красотата ще спаси света“. Никой все още не е опровергал руския мъдрец и лично аз не вярвам, че някой някога ще ги опровергае.

Но нека се върнем съм суровата наша действителност. А тя е: Ние сме една преднамерено разградена държава, без армия и църква, без собствено ковчежничество. Зарязала здравеопазването, образованието, разкъсвана от вътрешни и наложени отвън противоречия, поела пътя на тъй нареченото „Отворено общество“. Само едно със сигурност се знае у нас за това „Отворено общество“ — то е против традиционната държавност, която уж съсредоточавала в себе си повече от потребните и властови възможности и така застрашавала гражданската свобода на своите поданици. Ето защо традиционната държава в досегашната й форма трябвало да бъде разградена, а властовите й функции в по-голямата си част поети от гражданите институции — на първо място от стотиците народности в последно време фондации и фондацийки.

Ето, в името на тази идея, проникнала у нас с фондация „Отворено общество“, още през 1989–1990 г. политическата върхушка започна разграждането, а и разграбването на държавата ни, преди някой да бе разбрал истински каква е действителната цел на това „общество“ („отварянето“ към пролетарския интернационализъм се преобрази като отваряне към космополитизма, защото посоката се определя от мултинационалния капитал). Само че кой от близките ни и далечни съседи тръгна по този път? Коя друга като нас държавица е хукнала да се отваря към настръхналия, вплетен в битки и явни и тайни противоречия, разделен на много бедни и много богати свят? Кой от нашите съседи намали армията си, осланяйки се на чужда — при една така и незаявена закрила? Коя от нашите съседки изостави националния си ресурс да бъде разграбен? Няма такава! Защото всички отлично разбират, че „Отвореното общество“ на тази планета е инструментът на новата утопия и новото робство.

Човечеството е многоклетъчен, многонационален организъм. След като е излязъл от амебното си състояние, той не може да се набута отново в една, па макар и огромна клетъчна обвивка… Държавните общности са доказали през хилядолетията своята функционалност и всеки опит да бъдат те разтворени в едно-едничко общество, е точно толкова опасно недоразумение, каквото е и комунизмът. Светът си е свят, хората никога няма да се превърнат в ангели, още по-малко — народите, затова винаги ще е необходимо всеки народ да разчита преди всичко на себе си в борбата за естествения отбор. За всичко друго нека да се отваря, както си поиска, но ключът за собствената му граница трябва да е под собствената му възглавница. Както направиха нашите събратя от бившата сателитна група — словаците. Не гътнаха и един войник от армията. Запазиха се от мафиозната поквара, корупцията е под контрол, „Отвореното общество“ не успя да припари до управленческите механизми на държавата, както стана това у нас всичките му многопечални от това последствия, най-съществената от които е протичащото и в момента затриване на националната ни култура като преход към по-нататъшни опити за преливане и претопяване на българите в световния казан.

Има ли някой в държавата ни да знае кой захрани стотиците фондации с огромните пари, които те въртят, и в чий интерес това се прави? Не става дума за благотворителната им дейност, за която всички са наясно, че е проблем на Министерството на културата. Проверило ли е Министерството на културата поне една от тези фондации, ако то е все още министерство, а не поделение на някоя от тези все по-загадъчни (и по всяка вероятност) все по-опасни фондации? „Опасни“, защото за разлика от сенчестите и открито мафиозни структури, те не подлежат на проверка и атака. Невъзможно е някой да влезе и обследва сейфовете на „Отворено общество“ или на многобройните други чужди фондации с демократична демокрация. Няма у нас такава власт, макар че всяка цивилизована държава е длъжна да контролира дейността на разположените на територията структури с идеална цел — тези кръвосмесителни мелези на опасни и много опасни религиозни секти, чиято разложителна дейност форсира претопителната за нас стихия на болестта? И така, възможно ли е България, както е икономически размачкана, да бъде духовно претопена при наличието на пълна апатия към нейната бъдеща съдба и почти пълното изчерпване на силите й за каквото и да било съпротивление? Възможно ли е да бъдат обуздани образователното министерство, телевизията, радиото, след като сменящите се в управлението основни партии — т.нар. „левица“ и „десница“ — не проявяват воля за отпор срещу мъртвата хватка на тези процеси?

Нещата много от високо се дирижират и мнозина мислят, че са вече необратими. И все пак резерви има. И те могат да дойдат като обществен отпор откъм глухата засега „провинция“, където процесите на нравственото разложение не са така гибелни, все още им здрава национална тъкан, която може да бъде задействана.

Вярвам, че това време е близо и то ще дойде. Не за пръв път България е на ръба на пропастта. Сега носим теглото, вече е близо и страданието, а то винаги мъждука с пламъчето на чувството за национално самосъхранение. И ще бъде светлина! И нещата отново ще си дойдат на мястото! Нашата човешка длъжност обаче е да сеем семето на истината за да може то да поникне. „История славянобългарская“ на Паисий доказа, че здравите семена, в есен или зима, в лято или пролет винаги никнат.