Николай Хайтов
Троянските коне в България (38) (Книга първа)

Да можеше да дойде Помпей или поне Стамболов

Хаосът и престъпността са желани, защото по един начин се държи ошашавен от произвола народ, а съвсем по друг — в обстановката на законност, спокойствие и ред.

Трета година вече — хаос, и краят не му се вижда. Прочетох във вестника, че за петте изтекли месеца на тази година престъпленията са се увеличили с 92 процента — два пъти повече от миналата година. На всичко отгоре от изказването на министъра на вътрешните работи по телевизията се разбра, че над сто хиляди от заловените в престъпления около четвърт милион граждани си бродят на свобода. Шепата следователи (те са горе-долу колкото служителите в Народното събрание) изнемогват под тежестта на купищата преписки, но „апаратът“ им си стои все на същото равнище. Наказателните процеси в съдилищата толкова предпазливо се придвижват — по процедурни и не зная още какви причини, че в Благоевградско например миналата година не е приведена в действие нито една присъда.

Известно е, че хаосът е някому изгоден, той е всъщност мътната вода, в която знайни и незнайни рибари са се юрнали да хващат риба в разградения държавен гьол, а и не само от него. Навярно затова бяха овреме закрити такива неудобни институции като „Държавен контрол“, който можеше сега, съответно обновен, да върши много полезна работа. Упорито се бави създаването на Върховна сметна палата, за да контролира делата на висшите финансови институции, в това число и на Министерство на финансите. И се чудим след това защо доларовите заеми потъват като вода в пясък. Разнебитени бяха в една или друга степен и армията, и полицията. Забърсано беше (връх на разрушителната дейност) дори военното контраразузнаване. Срината беше мрежата на тайните осведомители, обслужващи криминалните служби. Понятието „осведомител“ (без разлика на целите) беше така умишлено зацапано, че дълго системата ни в това отношение ще куца с двата крака. Сега се разкриват едно десетина процента от действително извършените престъпления, между другото поради липсата на осведомители, а полицаите — явни и тайни, неизменно се наричат в печата с хулното прозвище „ченгета“.

Разбира се, че това можеше да се предварди. У нас не избухна нито гражданска война, нито революция, които да разрушат предназначената за гражданската ни защита полицейска и правозащитна система. Тя можеше да бъде приспособена към новата политическа обстановка. Точно така, както в Испания след смъртта на Франко, цялата държавна „апаратура“ продължи да си върши работата, без каквото и да било видимо „разграждане“. (Осъвременяването на тези институции стана постепенно и почти незабелязано.) Попречи ли това да се извърши преходът от „франкизма“ към последвалото я социалистическо управление? Едва ли щеше да попречи и у нас, но вероятно известни среди са се опасявали, че при една добре запазена правозащитна полицейска система преразпределението на националното богатство ще се проточи и затова властниците и отляво, и отдясно сметнаха, че е по-добре да я пратят по дяволите.

Резултатът е налице: вместо законите сега действат юмручното право, рушветите, грабежите и спекулативният бизнес, за които няма и едва ли ще се намери преграда. Малка част от управленческата върхушка не е още въвлечена в корупцията, останалото се намира във водовъртежа на грабежа (римата е случайна). Кошмарното е, че ние, потърпевшите данъкоплатците, като че свикнахме. Не забелязвам да се реагира на разкритията, които някои от по-независимите вестници правят за корупцията във висшата сфера.

Нито една парламентарна комисия, натоварена с разчистване на тъмните сделки, не е завършила работата си, за да последва някакво възмездие. Нито едно сериозно публично обвинение в тъмни сделки и престъпление не бе последвано от обвинение и съд! Ако в парламента се „работи“ по този начин, какво по-различно би могло да се случи вън от парламента? Малцина осъзнават, че и изборите, все едно скорошни или по-далечни, могат да се превърнат само в придатък на хаоса, ако преди това не му се сложи някаква спирачка.

Възможно ли е възстановяването на реда и овладяването на коварните процеси, които надуват престъпленията? Историческата практика ни дава основание да твърдим, че това е напълно възможно. Нужно е парламентът да гласува закон, с който да се даде право на полицаите и тайните им информатори, съответно и на данъчните администратори, да получават 5–10 на сто от постъпленията в бюджета, произходящи от разкрити закононарушения, тъмни сделки, укриване на данъци, частни спиртоварни, от спекула с ценности на културата — златни пари, старинни монети, съкровища и пр. Така бедната полиция и администрация, ангажирана в борбата с престъпността, ще получат много сериозни стимули да действат и да рискуват. Но щели да забогатеят! Нека! Поне ще могат да се въоръжат и обзаведат с бързи коли и с полицейска техника. Хиляди хора ще бъдат въвлечени в разкриването на престъпленията. Така ще се противопоставят силни правонарушители на силни преследвачи, а шансовете за парични облаги ще вдигнат в атака най-умното, ловкото и кадърното. Това е една от най-сериозните възможности за събиране на стотиците милиони несъбрани данъци — несъбрани, защото рушветът играе, а администрацията или е подкупна, или парализирана.

Разбира се, трябва да се помогне и на следствието: да се освободи от дребните закононарушения, да се развие системата на полицейските следователи, както е във всички по-напреднали страни. (Така беше и у нас преди 1944 година). Страхът от полицията, че щяла тя да се претовари от много правомощия и да се изплъзне от контрол, е празна приказка за наивници.

Нищо не гарантира, че човешкият материал в полицията е в качествено отношение по-негоден от този в следствието, съда, а пък, ако щете — в парламента.

Вярно е, че това са извънредни мерки, но какво от туй? Който е чел по-внимателно историята, вероятно знае, че с подобни извънредни мерки великият Помпей е успял да ликвидира пиратската напаст в Римската империя. Използвани са подобни средства (процент от постановените конфискации) и от Стамболов. Би трябвало да се предвиди в закона и конфискуване на средствата, с които се вършат престъпленията — автомобили, оръжия, съоръжения, включително конфискуване на имуществото, придобито от престъпна дейност. Опре ли до парата, всеки би се замислил. Изобщо ключът е в парламента, а тъкмо там един господ само знае има ли още здраво място и колко е. Да не се забравя, че хаосът и престъпността вършат чудно хубава работа и на някои могъщи задгранични сили. Било на тези, които се стремят да завладеят пазар, било на други, които са взели на прицел нашата духовна самобитност, защото по един начин се държи един ошашавен от произвола народ, а съвсем по друг — в обстановка на законност, спокойствие и ред.

Цялата работа е накъде ще наклонят интересите на кинотворците и овързаните с тях явни и тайни кръгове. От това ще зависи в крайна сметка дали сериозно ще се борим с хаоса, или ще маркираме само добро желание и ще го захранваме, докато има какво да се граби.