Николай Хайтов
Троянските коне в България (141) (Книга първа)

3 март — началото на свободата

Текат годините, търкалят се и все повече ни отдалечават от ония велик ден в нашата история — 3 март 1878 година, когато на Руско-турската освободителна война бе сложен край с подписването на мирния договор в Сан Стефано.

По силата на този договор след пет века османско робство България отново придобваше правото на самостойно държавно съществуване. Цената на това забележително за всеки българин събитие бе заплатена с живота на двеста хиляди руски офицери и войници, геройски загинали по бранните полета на север и юг от Стара планина. Българското опълчение, на което бе поверено в разгара на войната отбраната на Шипченския проход, прояви в тридневната битка с армията на Сюлейман паша такава самопожертвувателност и храброст, че заслужи възхищението на своите руски командири и на всички, които имаха присърце справедливата кауза на русите и българите в тази война. В краткото, но важно за изхода на войната тридневно сражение при Шипка българските доброволчески дружини проявиха не само традиционните войнишки добродетели на българина, но те потвърдиха политическата зрелост на целия български народ, доказана с едно кръвопролитно въстание (Априлското), избухнало една година преди отварянето на Освободителната война, в което според Скайлер и Макгахан бяха убити между 30 и 60 хиляди, а според историка на въстанието Д. Страшимиров — около сто хиляди души българи.

Цяло столетие измина от тези съдбоносни за народа ни събития, но споменът за тях вълнува и сега всяко българско сърце. Вълнува ни не само героизмът, проявен от нашите освободители при петмесечната обсада на Плевен, в боевете при Шейново, Шипка и Стара Загора. Вълнуващ е и фактът, че българският народ посреща своя ден първи на свободата с непохабена жизненост и воля за свободен живот въпреки петвековното политическо безправие и угнетение. Въпреки непрестанните опити националното ни чувство да бъде смазано и да бъдем превърнати в безлична и безропотна рая.

Кое всъщност даде сила и твърдост на българина да оцелее? Вярата, езикът, традициите, богатата му духовна култура? Разбира се, че всичко това влиза в числото на подпорните, които му позволиха да надживее петвековното османско владичество, но по-важно от всичко е може би вложеният в самата природа на славянина стремеж към свобода. За това качество на склавоните, както са били наричани те в антично време, четем в старите византийски хроники: „Те не носеха шлемове. Даже някои от тях, от храброст, влизаха в битките голи до пояса. Застрастени в свободата, докато бяха зад Дунава, управляваха се демократически, а когато го преминаха, всякога са отказвали да се подчинят на римските закони, предпочитайки да бъдат смачкани от един сънародник, отколкото да живеят щастливо под чуждо управление.“

Мнозина се питат как при това свободолюбие на българина той се е оставил петстотин години под османско владичество? Питат се най-често онези, които не знаят българската история и по-точно историята на тъй наречното „тъмно робство“. Работата е в това, че макар България да е била поробена, българинът не е престанал да мисли и да се бори за свободата си. Доказателство за това са многобройните, за съжаление изолирани едно от друго въстания, избухнали по различно време в различни краища на страната ни, и особено хайдутството, за което и до днешен ден имаме само една приблизителна, и то предимно фолклорна представа.

За съжаление самите ние не познаваме добре тези героични страници, защото хайдутството все още не намира своето заслужено място в нашата история. Може би това е така, защото някои съизмерват значението на историческите събития с количеството на спечелените битки, превзетите градове и преброените жертви, а не вземат предвид психологическия ефект от една макар и обречена борба, каквато е непрестанно клокочещата хайдутска битка по всички краища на родината.

Ненапразно тази борба, възпята в народните песни превъплътена в художествени образи, се е превърнал здравна онази духовна храна, с която българинът е преживявал и дочакал свършека на робството. Ето защо когато руските освободителни войски извозваха свободата на България, тази свобода завари един народ за когото тя беше изстрадана мечта. Пътят на държавно и социално развитие, което нашият народ пое след своето освобождение на Трети март 1878 година, потвърди това и продължава да го потвърждава в наши дни. Политическата конюнктура сега у нас ни тласка към едно недопустимо на моменти изопачаване смисъла, целта и резултатите от Руско-турската освободителна война като едно събитие, изцяло продиктувано от голите завоевателни интереси на Руската империя. Но нали тази война бе предизвикана от страшните кланета в България и изведена с дипломатическата благословия на тогавашните велики сили, и на първо място Великобритания, Германия и Австрия. Всяка от тях взе своя „пай“ от „османското наследство“. И може ли сега само на Русия да се отричат мощното чисто морални подбуди за освобождаването на поробения, едноплеменен на Русия български народ? Но какво да кажем в такъв случай за участието на Великите сили в освобождаването на Гърция от турското робство през 20-те години на миналия век? И него ли да приемем само като резултат от голите политически интереси на тези сили и на голата дипломатическа игра? Да не споменаваме тук героизма и нравствения подвиг на ангажираните с освобождението ни през 1876–1878 година руски войски, което си остава чиста жертва пред олтара на голямата човещина, все едно през каква крива или права политическа призма ще погледнем на тази жертва.

Въпрос на голямата човещина е също и дължимата от наша страна вечна признателност към падналите за освобождението ни войници по време на Руско-турската освободителна война. Признателност, за която няма давност, не тече във Времето никакъв срок и не подлежи на никаква ерозия.