Николай Хайтов
Троянските коне в България (114) (Книга първа)

Дълги се оказаха краката на лъжата

— Сигурно сте забелязали, г-н Хайтов, че вашите опоненти се активизират. „Литературен форум“ ви обвинява, че по един „безскрупулен начин“ сте искали да смачкате „Отворено общество“.

— Де да можеше! Но дори за цяла една държава не е това по силите, поне засега. Зад въпросното „общество“ са милиардите и могъщи политически сили…

— Но с местните идеолози на космополитизма като, да речем, с директора на „Литературен форум“, струва ми се, по-успешно водите спора, изобличавате го, че е в съдружие с въпросната фондация. Имате ли доказателства?

— Какво по-голямо доказателство от това, че той направи „Отворено общество“ съсобственик НА отвлечения от Съюза на писателите вестник? Прочетете учредителния протокол за създаването на фирма с ограничена отговорност „Литературен форум“ от 14.VI.1993 г. и вижте дяловото участие на тримата съсобственици. А те са клуб „Литературен форум“, състоящ се от М. Георгиев и десетина писатели от неговия кръг — с 49,23 на сто дялово участие от вестника, докато ДФ „Балкантурист“ имат общо 50,76 на сто, т.е. имат, както се казва, „контролния пакет“.

— Твърди се, че фондацията по-късно се е оттеглила от „Литературен форум“ ООД.

— Купуването на първия и третия етаж от Яворовия музей и предоставянето му на вестник „Литературен форум“, на Сдружението на Дилов и на фамозната фондация „Българска сбирка“ никак не говори за оттегляне, а за обратното.

— Защо я наричате „фамозна“! Говоря за фондация „Българска сбирка“.

— „Фамозна“ е, като се има предвид, че нейните учредители и фактически собственици (ако се вярва на съдебното решение за регистрацията й от 1 август 1994 година) са господата Д. Луджев, Маринчо Георгиев и още четирима. Сред тях единственият литератор е Маринчо Георгиев, който едновременно е и директор на фирмата „Литературен форум“. В действителност в неговите ръце ще бъдат сега дарените от „Отворено общество“ 2/3 от сградата на Яворовия музей, както и даренията за ремонтирането й. Не е без значение, че „Българска сбирка“ е под необявения патронаж на президента Желев, същия, който миналата година набеди творческите съюзи за „тоталитарни остатки“. Ако тартюфщината е намерила някъде у нас своето най-сполучливо превъплъщение, това е Маринчовата фондация „Българска сбирка“, основана уж за „развитие на българската литература“, само с един в нея литератор.

— Какво става с делото на „завлеченото“, както вие се изразявате, имущество на присвоения през 1991 година „Литературен форум“? Не смятате ли, че това е заяждане от ваша страна?

— Става дума за имущество от около три милиона лева. То е собственост на около 500 членове на Съюза. Не е мое, лично имущество, за да имам право да го изоставям, забравям или подарявам на приватизирания „Литературен форум“. Лошото е друго, че от картините, взети от „Форум“, малко или почти нищо не е останало…

— Но „Литературен форум“ имаше един конкретен довод срещу вас — става дума за поместеното в брой 42 т.г. ваше писмо до фондация „Отворено общество“, с което сте поискали 200 хиляди лева за заснемането на документален филм за българските мохамедани.

— И сега бих написал това писмо. След като „Отворено общество“ е спонсорирало — „Гори, гори огънче“ с няколко милиона, какво лошо има в това да помогне за създаването на една документална реплика на този филм, в която да прозвучат гласовете на самите българи-мохамедани. На всичко отгоре самата фондация неведнъж е обявявала, че тя не помага на „свои“ и „чужди“, а на всички.

— Не се ли почувствахте неудобно да встъпите в отношения с тази фондация, за която вашето мнение не е особено ласкаво. Дори някои ви смятат за неин враг.

— Моето отношение към фондация „Отворено общество“ не се е оформило за час, за ден или за неделя-две. Това е процес на натрупване, с натрупването на повече информация за нея и нейната дейност. Към датата на моето писмо основното ми възражение към „Отворено общество“ се свеждаше до участието му в създаването на „Гори, гори огънче“, предназначен за обслужва „помашкия“ сепаратизъм. В един разговор с г-н Прохаски той успя да ме убеди, че филмът е бил заснет по един силно видоизменен от първоначалния му вариант сценарий, без „Отворено общество“ да е имало възможност да контролира тези промени. Оказа се, че наистина сценарият е силно видоизменен. Пред Радио „Тангра“ една от създателките му (Л. Лазарова) буквално заяви: „Всеки ден имаше по няколко промени“ (на сценария). Всичко това е ставало под давлението на главния консултант на филма Радой Ралин — не знам, но дописването на сценария е неоспорван факт. В светлината на това обстоятелство не виждам в предложението ми до г-н Прохаски какъвто и да било компромис.

— Но се твърди (писаха го някъде), че сте получили 40 000 лева за участието ви в сценария на филма.

— Ако някой успее да докаже, че съм получил тези пари от „Отворено общество“, половината ще му ги дам бакшиш. Не забравяйте освен това, че филмът се спонсорира и от фондация „13 века България“, от Националната телевизия и т.н.

— Какво бихте казали за посветената на вас статия на Атанас Киряков в „Литературен форум“?

— С Киряков и подобните му не се занимавам.

— На какво отдавате очевидния хъс на „Литературен форум“ към Съюза на писателите и неговия вестник?

— Вестник „Български писател“ им пречи в кампанията за ликвидиране на Съюза на българските писатели и в оплюването на българската литература.

— Откога е вашият сблъсък с Марин Георгиев и компания?

— Силно е да се каже „сблъсък“. Те просто ме оплюха в „Демокрация“. Радой Ралин ги подучи да напишат срещу мене в този вестник цели шест подлистника, но моя отговор не отпечатаха. По-важното е друго, че след като превзе в. „Литературен форум“, М. Георгиев изпохапа от 91-ва досега целия почти Съюз. Здраво място не остана. Вежинов, Багряна, Дора Габе, Емилиян Станев — дори те минаха под ножа на заигралия разрушителната си роля „Форум“. И така — от 1992 г. до днес, докато на литературното поприще останаха да стърчат само епиграмистът Радой Ралин и компания. И всичко това — с помощта на присвоения през лятото на 1991 г. съюзен вестник, който почти мигновено се превръща (след 26. VI. 1991 г.) във фирма с ограничена отговорност с участието на „Отворено общество“, представлявано от Стефан Тафров и Димитър Луджев. Оттогава „Литературен форум“ става де факто орган на „Отворено общество“ и провежда неговата линия за разграждане на българската литература.

— Искате да кажете, че отцепването на „Форум“ не е било хрумване само на М. Георгиев, М. Ганчев и Ат. Етиленов?

— Разбира се. Инак не може да се обясни, че съгласно става на ООД „Литературен форум“, раздел VII, чл. 18 (стр. 7) от 14.УМ.1993 г. [???] ДФ „Балкантурист“ и фондация „Отворено общество“ стават, както вече казах, фактически собственици на „Форум“ с дялово участие 50,72 на сто, което превишава участието на литераторите във вестника. Това преразпределение на дяловете става, след едно съдебно решение от 20.I.1993 г. членовете на клуб „Литературен форум“ — „Синдикат на авторите“ се заличава като съдружници на „Литературен форум“ ООД.

— Това какво означава?

— Разчистват се от фирмата някои писатели — уголемява се участието на фондация „Отворено общество“. Изобщо ролята на „Литературен форум“ отдавна не е вече само литературна. Негова първа задача бе и си остава деморализирането и затриването на „тоталитарния“ Съюз на българските писатели. Затова го отрупват с дарения и поръчки за реклами, възлизащи на стотици хиляди. Затова съдружието Дилов-Георгиев и компания положиха такова старание да отнемат имотите на Съюза. Имам предвид безсрамното писмо на Дилов от 25.V.1994 г., което беше публикувано във в. „Български писател“. Черно на бяло е казано в това писмо: имотите на „нелигитимния“ по това време Съюз на българските писатели да „се актуват за стопанисване“ от Сдружението на Дилов.

— А какъв е отговорът на Министерския съвет?

— Има резолюция върху писмото на Дилов да се предоставят документите за собственост на исканите имоти, но Сдружението, изглежда, не е успяло да изпълни това искане. И какви ли не още поражения нанесоха те на Съюза!…

— Имате предвид замразяването на Закона за творческите фондове от правителството на Филип Димитров?

— От това „замразяване“ насам опросяха всички творчески съюзи. Това беше „гениален“ удар върху българската култура.

— Вече сте го казвали…

— Зная. И ще продължавам да го повтарям, докато успеят някои наши късопаметни колеги да го запомнят. Сдружението, имам предвид, председателя му Дилов, ни залива с дезинформация. Оплюват ни, клеймят ни и такава дирижирана тупурдия вдигат чрез „Форум“ и останалите им поставени на разположение вестници като „Демокрация“, „Век 21“, Копринкината уж „Култура“, „Литературен вестник“, че става много трудно за нашего брата писателя да се ориентира какво се е хоро завъртяло около него. Ето ви тук фирмено дело 6009/94 г., вижте какво пише в молбата си от 13.IX.1994 г. фантаста Любен Дилов: „Моля да се впише промяна на името на «Сдружение на български писатели» в сдружение с идеална цел «Съюз на българските писатели»“. Защото — пише по-нататък Дилов, „чрез преименуването на Сдружението ще бъде продължена традицията на първооснователите от 1913 година.“

— Какво би станало, ако съдът бе уважил тази молба?

— Съюзните имоти щяха да са сега в ръчичките на Маринча и на Дилов и техните „съдружници“. Това щеше да е и краят на Съюза.

— Дилов разказва за вас обратното.

— Ще разказва — как иначе? Да не искате да си признае, че е подставено лице и че приказва глупости.

— Какви глупости имате предвид?

— Имам предвид негови изявления като например написаното в „Култура“ от 12.V. т.г. че стоте човека в неговото Сдружение били истинските „елитните“, а другите (членовете на Съюза) „или не пишат, или не могат да пишат, бездарни са“. Това е неговата оценка за 422-мата членове на СБП, които не са в неговото Сдружение. Излиза, че Силвия Борисова е талант, а Павел Матев не е; че Георги Цанков е елитен, Здравко Петров — не е. Че Васко Жеков е голяма работа, а Генчо Стоев — плюнка. Че не съществуват поети като Хр. Раковски. Дамян Дамянов, Калин Донков, Добри Жотев… и т.н.

Дилов бе написал в едно интервю за „Отечествен вестник“, че тоталитаризмът причинил у писателите мозъчно увреждане, и ще се окаже май, че е така, ако съдим по него, с тая разлика, че докато беше на тоталитарната ясла, той се държеше като нормален.

— Какво имате предвид под „ясла“?

— „Тоталитарната ясла“ беше за някои Творческият фонд при СБП. Колегата Дилов е получил за периода 1970–1989 година помощи, безлихвени заеми, за лечение и пр. в размер на 22 638 лева. Приблизително 3 двустайни апартамента в кв. „Изток“. При коефициент на инфлацията 50 получените от г-н Дилов 22 638 лева възлизат на 1 131 000 лева. Отделно получените от същия колега пенсионни надбавки от 1991 г. насам в размер на 13 332 лева. Неслучайно Дилов се изповядва пред „Култура“ от 12.V.1995 г.: „Като член на СБП («Тоталитарния» съюз — б.м.) имам претенции единствено да ми дават надбавка към пенсията.“ Казал си го е човекът едно към едно.

— Но той е казал и друго — че това е негово право, защото неговите книги били издавани в големи тиражи, били му удържани по 2 процента от хонорарите, така че той се чувствал едва ли и един от собствениците на Фонда.

— Ще ви покажа по този повод нещо интересно. Докладна записка от Тодор Иванчев, финансов ревизор, датата е 14 август 1990 г. Докладът отразява резултат от извършената в Агенцията за авторско право проверка — декларират ли писателите, че са членове на СБП, за да им се удържат в полза на Творческия фонд при СБП определените от Закона 2 процента. И какъв е резултатът? Цял поменик от „инженери на човешката душа“, които са се отрекли да са членове на СБП и са ощетили Фонда чрез тази, по същество, фалщификация — кои с 10–15, кой с 400–500 лева. На 13-о място в списъка е Любен Дилов. Счетоводната операция е № 2853/18.VII.1990 г., а сумата е, колко мислите? Три лева и 90 стотинки! Прибрал си ги Дилов, вместо да отидат за Фонда.

— 3,90 лева са нищо!

— Точно така. Заради това „нищо“ Дилов си е изкривил душата, а представете си, ако за по-голяма сума, какво би направил. Не бих ви разказвал това, ако да не беше ме Дилов обвинил в своите многобройни интервюта в „амбиция за власт“; че съм имал намерение да превърна Съюза в акционерно дружество; че лъжа „като циганин“; бил съм прекалено стар за председател на СБП и т.н. Приказка ли е това в устата на човек, който е подгонил вече 70-те и е започнал да намирисва и той на пръст?

— Вие оспорвате ли, че е писател?

— Писателят е ваятел на художествени образи, кажете ми един образ да е останал в паметта ви от книгите на Дилов? Припомнете си! За нещо такова например като Андрешко, дядо Йоцо, Люцкан, дядо Либен, хаджи Генчо, Борис Морев, Султана… Ей такова нещо Дилов да е изработил?… Напразно се напъвате. „Фантаст“ не значи „художник“! Писател или не — това го решава времето, но можеше да бъде поне малко почтен! Ето и пример! На 20.IX.1993 г. Дилов дава писмена декларация, че не възразява Съюзът на писателите да бъде съдебно регистриран, тъй като Сдружението на българските писатели част от него. Малко по-късно се установява (когато се явяваме пред съда за регистрацията на СБИ), че на 13 септември, една седмица преди посписването на декларацията от 20.IX., той е подал заявление, както вече споменах, до фирменото отделение на съда неговото Сдружение да бъде пререгистрирано под име „Съюз на българските писатели“, т.е. да вземе името на Съюза. Не е ли това измама? При това — с много тежки последици, ако беше успяла.

Чиста лъжа бяха Диловите шашарми по вестниците, че аз съм заставил министъра на културата да развали дарението, което правителството на Инджова направи на Сдружението му. Какви хленчове бяха, какви протести! А работата — проста като фасул: решението за даряване апартамента е било взето въпреки категоричното предупреждение на гл.секретар на Министерския съвет Андрей Делчев, че „законът по принцип забранява жилищни помещения да се предоставят за административни нужди“. На същото становище застава и министърката на финансите Вучева. Въпреки това под натиска на други лица от кабинета решението се взема. И след туй — Хайтов им би крив, че произволът излиза на бял свят.

— Нещо подобно с музея на Яворов…

— Случаят с музея на Яворов е без свое подобие. Да обявиш, че възкресяваш един музей и веднага след това да го подложиш на един унищожителен ремонт, по време на който се зацапват безценни фрески на Дечко Узунов — това е безподобна фарисейщина!…

— Дълго време вие не отговаряхте на Лилов. Защо?

— На леещата се логорея е безсмислено да се противопоставям. Така съм си мислил досега, но се оказа, че не съм бил напълно прав. Приказките на Дилов рефлектират и към Съюза, деморализират мнозина и се подкарват нещата към „превземането“ му отвътре. Забелязвам и друго — малко са писателите, които се досещат какво става всъщност в „Литерурен форум“ и в Сдружението и какво се крои на „бездарните“ около 400 души творци, находящи се вън от Сдружението.

— Какво би станало с тях?

— Ако диловци поемат ръководството в Съюза, ще се освободят от „бездарниците“, ще съберат съюзните имоти в ръцете на едно акционерно дружество с ограничена отговорност (като „Литературен форум“) и ще си ги приватизират.

— Току-що научихме, г-н Хайтов, че вчера следобед Управителният съвет на Съюза е приел 67 нови членове, не смятате ли, че е множко?

— Подалите заявление за членство в Съюза са над 250 човека, някои от тях имат стаж в чакането десетина-петнадесет години, сред тях има доказани творци — поети, прозаици, драматурзи и т.н. Неоправдано е повече да отлежават.

— Обвиняват ви, че нарочно сте приели толкова много, за да гарантирате мнозинство на съюзното събрание на 20 декември.

— Мнозинството е гарантирано. А колкото за обвиненията, не виждам от три години насам Сдружението на Дилов да прави нещо, освен да обвинява Съюза и председателя му ту в едно, ту в друго. Както вече казах, „Демокрация“, „Век 21“, „Литфорум“, „Култура“, „Литературен вестник“ работят в това отношение на пълни обороти.

— Не се ли отчайвате? Не се ли уморихте?

— Уморените да си стоят вкъщи! Няма и защо да се отчайвам. Никога не съм си въобразявал, че мандатът ми в Съюза ще преминава със серенади под прозорците. Зная кои са хората насреща ми, невероятното им озлобление и пълната им безскрупулност. Имал съм неведнъж работа с дегенерати, затова нито се изненадвам от действията им, нито се обезсърчавам.

— Не съжалявате ли за времето, което губите?

— Нямам подобно чувство. Борбата в която участвам, е битка за българската литература. При такава обстановка времето губи значение, раните — също, да не говорим за попържните и псувните.

— Но вашите опоненти се кълнат в името на същата литература…

— Делата са важни, а не кой какво приказва. Не аз, а дано председателят на Сдружението на български писатели г-н Дилов обяви в бр. 4 от 1993 г. на „Литературен форум“, че ако искаме и ние да се включим в общата история на земята, това би станало само след като се освободим от „стародавното разбиране за това що е нация (и) от пречещите й днес съставки — език, вяра, конкретна история“. Разбирате ли какъв ужас е това един български уж писател да нарече езика, на който пишем, „пречка“ за включването ни към „историята на земята“). След като е много добре известно, че език и народност са едно и също; че без език няма литература, нито духовна самобитност и национална самоличност. Да не говорим за ролята на религията и на историята. Чудя се на какво се дължи тази лака на Дилов срещу езика ни — на мозъчно смущение или на нещо по-сериозно?…

— Какво мислите вие за това?

— Зная, че Дилов невинаги се усеща какво приказва, но мисля си откъде идва тоя му хъс срещу езика. „Естественият ход на цивилизацията (пише той) ни поднася наготово, макар и още не съвсем избистрена, идеята за отвореното общество като управленческа структура, изградена единствено върху защитата на индивидуалните, материалните и духовните свободи на човека, като общество на бъдещето.“ („Литературен форум“, бр, 4/199 г.)

Ето защо му са пречка на Дилов вярата, езикът и историята. Защото „отвореното общество“ изисквало от нас да съблечем от себе си всичко, което ни отличава от другите, и да се влеем в прокламираното от него световно стадо. За да се превърне един народ в стадо, най-сигурният начин е да зомбираш хората на изкуството и особено писателите. Ето затова не мога са седя със скръстени ръце, когато диловци са почнали изтреблението на езика ни в името на „индивидуалните свободи на човека“. А в „затворените“ общества, каквато е например Швеция, няма ли „индивидуални свободи“? Но излишно е да се спори с такива като Дилов…

— Отклонихме се от приема на новите членове на СБП. Мисля, че са ви известни и други одумки по този повод — че вие просто увеличавате числото на съюзените „бездарници“, че не може да има чак толкова много таланти сред един осеммилионен народ, че повечето са графомани и т.н.?

— Грешки не са изключени, но е по-добре да сгрешим, вместо да отблъснем даровитите. Знаете известното стихотворение „Сине мой, надежда скъпа моя“, с което се възпитаха няколко поколения млади хора в България. Това беше единственото стихотворение на автора му, но свърши работа за сто и едно. Трябва да ценим и малкото, което могат да ни дадат новоприетите, пък и по-отколе приетите в Съюза писатели. Литературата е дълго бягане и се не знае кой докъде ще стигне до края на състезанието. Може да се окаже в последна сметка, че елитният фантаст Любен Дилов е изостанал дале-е-че, далече зад безшумния разказвач Добри Жотев.

Имам и още едно убеждение, което ме кара да не се плаша от „масовизацията“ на Съюза, а то е, че за да се пръкне един Ботев, са нужни плеяда пишурковци, петкославейковци, чинтуловци и т.н., и т.н. Не може да избликне голям талант изневиделица, на гола поляна, ако не е имало преди него натрупвания в духовните пластове на времето. И малките, и дребните, и средните писатели са в това отношение абсолютно необходими. Подобно нещо може да се наблюдава и в природата: милиони фиданки никнат, израстват хиляда, а достигат до гиганти — единици. Това е моето схващане. Така че много е рисковано да кажеш: „Тези са «елитните» писатели, а тези — бездарните“. Подобна оценка е привилегия само на Времето.

— Дилов твърди, че „писателите могат да ги обединяват само синдикалните интереси“, не и творческите, които са чисто индивидуални.

— Това са брътвежи: ако Творческият фонд на Съюза не бе слагал в джобчето на Дилов хилядите левчета, щеше ли да си достави той жилище? Щеше ли да има възможност да изфантазира своите 40 книги? И какво е един съюз без издателство, списания и вестник; които да материализират създаваните художествени ценности? Всички видяхме, че най-лютата борба, която се води в момента, е за хорските души. Там писателите би трябвало да са на първа линия. Това е битката за духовно оцеляване.

— Каква ще е основната задача на насроченото на 20 декември общо събрание на Съюза, ако не е тайна?

— Та нали обявихме във вестника дневния му ред, знаете програмата и сте разбрали, надявам се, че главната му точка са поправките на Устава.

— Много ли са?

— Не. Малко са, но са съществени. Най-важна от тих е да включим в Устава на Съюза на българските писатели един пасаж от Устава на Диловото сдружение — чл. 3, който гласи, че към Сдружение на български писатели може да се създават клубове и дружества, но „тези поделения не са юридически личности“!

— Какво по-точно означава това?

— Ако юридическата личност е писателско сдружение, това означава самостоятелен, отделен писателски съюз. Никои от членовете на Съюза на писателите не могат да отидат на общото събрание на Сдружението, да разискват и гласуват. Но членовете на Сдружението могат да присъстват на събрание на Съюза с право на глас, защото ние нямаме в устава си техния член 3, който да изключва подразделенията в Съюза на българските писатели да бъдат юридически личности. Ясно ли е?

— Достатъчно ясно. Смятате ли, че членовете на Съюза на писателите са осведомени за обстановката, за уставите на Сдружението и на Съюза, за тяхната съвместимост или несъвместимост?

— Нашите (на Съюза) членове не са осведомени, защото Уставът на Сдружението не е отпечатан, нито пък нашият.

— Съвместими ли са двата устава?

— Не! Това са два различни устава, които си приличат, но не се покриват. Инак нямаше да бъдат два.

— С пример някакъв да поясните?

— Най-простият пример — с цитирания чл.3: от Устава на Сдружението, според който членовете на Сдружението могат да са и членове на нашия Съюз, но не и нашите членове — в техния. Освен ако общото събрание на Диловото сдружение благоволи да го приеме. За съжаление те са ни вече нарочили за „бездарници“ и шансът е нищожен за повечето от нас, които не сме в числото на стоте „елитни“.

— Други несъвместимости?

— Другото са различните цели в двата устава. Нашият устав (на Съюза) предвижда например като основна цел „опазването и обогатяването на българската-литература и език и съхраняване духовните ценности на българската нация“. А формулираната в Устава на Диловото сдружение основна цел е „издигане престижа на българските писатели и генериране на нови идеи“. Нови — но какви? Не се изяснява дали не става дума всъщност за прокламираните от Дилов идеи на „Отворено общество“, за които вече говорихме? Един господ знае и, разбира се — Дилов. Говори се, както казах, и за „издигане престижа на българските писатели“, но и тук възниква въпрос — кои? Само тези ли, „даровитите“, „елитните“ в Сдружението на Дилов, или и на други?

Нашият устав предвижда усилия за „обогатяването на езика и съхраняване духовните ценности на нацията“, но в устава на Дилов за това изобщо не става дума. Напротив, самият Дилов се обявява против българския език, православието и историята ни, а там са почти всичките ни духовни ценности. Следва законният въпрос: може ли един член и на Съюза, и на Сдружението на Дилов да изпълнява едновременно устава на двете юридически личности? Разбира се, че е невъзможно и се налага всеки да избере на кой устав ще се подчинява. Не може да си едновременно и католик, и протестантин. На всичко отгоре „диловци“, да ги наречем, смятат нашите, съюзните „структури“ за тоталитарни, ала не мърдат оттам. Защо бе, господа? Уж седесари (според самопризнанието на Дилов), а киснат в една тоталитарна структура)

— Извинете, но кога е признал Дилов, че са седесари?…

— На срещата с Иван Костов в редакцията на „Литературен форум“ през лятото. Точните думи са публикуване — цитирам: „Ние всички тук сме седесари, но някак сме извън СДС“. Дилов има и друго изказване на същата среща: „Затова бе създадено Сдружението на български писатели, хората, които мислят демократично (т.е. седесарите — б.м.), да се обединят.“ Явно г-н Фантаста брои всички неседесари за „бесепари“. Не признава, че има просто безпартийни, а те са мнозинството. И вижте сега парадокс: Любен Дилов, който от 1953 година се настанява в Съюза на писателите като „референт на младите литературни кадри“, т.е. изпълнява длъжността на „кадровик“, и то в най-лютите години на сталинизма, бил е в продължение на шест години секретар на секция „Белетристика“ към СБП, т.е. имал е доверието на т.нар. „органи“; дава му се през 1962 година наградата на Комсомола; имал е и заповед да замества административния секретар (13.IX.1957 г.), но ето че този човек сега се обявява за водач на демократично мислещите. Кой можеше да бъде през 1953 г. кадровик в Съюза на писателите и член през 1946 година на РМС? Може ли такъв човек да се цани току-тъй за кадровик в най-идеологическата институция след ЦК на БКП? Как става това? Знаем, но да не се ровим в боклука. И Любен, и аз сме сигурни на какво ще се натъкнем.

— Вашата прогноза за събранието на Съюза?

— Ще се ликвидира едно недоразумение — в това не се съмнявам.

— Да ви попитаме още, не бихте ли казали нещо по писаното тези дни от Калчев, Ал. Томов, съпругата му Екатерина Томова и…

— Не си правете труд да изброявате. Нека споменатите да пишат, да се упражняват, това ще им е от полза. Имам си други, по-неотложни занимания.

— Последен въпрос. Не съжалявате ли, че оглавихте Съюза?

— Аз си отбивам трудовата повинност към българската литература, която е в беда. Пъдят я от книжарниците, от училищата, от библиотеките, от Радиото и Телевизията, унижават я собствениците и Жреца. Не е в характера ми равнодушно да наблюдавам тези неща.

— Някакво послание към вашите колеги от Съюза на писателите?

— Те са пълнолетни, не се нуждаят от послания, а от информация. Аз ви казах достатъчно, за останалото всеки да си носи отговорност.