Николай Хайтов
Троянските коне в България (133) (Книга първа)

Не си хвърляйте ланските ризи

— Г-н Хайтов, известен сте, че не се церемоните много с опонентите си. Дали придобиването на академично звание няма да промени с нещо полемичния Ви стил?

— Стилът е природа, а нея дори да искаш — не можеш, нито за лошо, нито за хубаво да промениш.

— Писателите продължават да се делят на два, че и на повече лагери. Без да навлизаме в подробности, кой, според Вас, носи вина за това разделение?

— Роенето в писателската общност е всеобщия разлом, който обхвана след 1990 г. целия ни национален организъм, воглаве с църквата. При установилото се по туй време политическо многобожие това можеше да се очаква, но не в този епидемичен размах. Големият тласък на тези омаломощаващи духовната ни сфера процеси беше извършен в услуга на чужди интереси, с чужди пари. С парите на многоизвестната фондация „Отворено общество“ на г-н Сорос. Примерът с отцепилото се от Съюза на писателите „Съдружие“ е типичен. То се превърна в поделение на фондацията, а тя пое неговата издръжка и се почна „разстрелването на иконите“ — на малки и големи имена в литературата.

— Дарителска фондация може да си позволи да издържа дори не един творчески съюз, това е, тъй да се каже, в природата й.

— Може, разбира се. Може да пръска пари за черните очи на тоя или оня — така доскоро мислехме всички, но ето че самият г-н Сорос ни разочарова, заявявайки неотдавна в свое интервю, че той от дарителство, т.е. от филантропия не се интересува. А междувременно стана достатъчно ясно от какво се интересува. Където и в която и страна да е отишла фондацията му, тя прониква като начало в духовната сфера и се впуща по-нататък в икономиката и финансите (несъмнено и в политиката). Както е сега у нас.

— Каква е според вас крайна цел на това проникване?

— Целта е същата, както и в останалите страни от просъветския някога югоизточен блок, където фондациите на г-н Сорос действат — установяване на американското пазарно и геополитическо влияние.

— Откъде сте сигурен, че финансовите операции на г-н Сорос в България не биха подобрили положението ни, ако той би участвувал с инвестиции?

— Господин Сорос преди да се вгнезди у нас, е преминал току-речи по целия свят и следите, които е остави там, не ни навеждат към вярата, че у нас ще се случи някакво чудо, т.е. да си надвием на беднотията. Опасявам се, че ние ще кретаме отсега нататък като вечни длъжници на световните банкови институции.

— Как да си обясним при това положение, че и Вие сте кандидатствали за спонсорство от „Отворено общество“?

— Лично за себе си не съм кандидатствал, но и да го бях направил, не мисля, че следва да ми се вменява като вина, след като дълго време „Отворено общество“ у нас минаваше за месианска институция. Другите й качества — истинските, се проявиха напоследък. Имам предвид перфектния механизъм за лишаването ни от национална самоличност и способността й да нанася зашеметяващи финансови „удари“ на страните, в които се е установила.

— Твърди се, че отделни творци, под формата на контактни групи, радеят за обединението на творческите съюзи. При какви условия вие бихте подкрепили начинанието им?

— Има такива групи. Не изключвам възможността някоя подобна да извърши сливането на двете писателски общности (имам предвид Съюза и „Сдружението“), но в такова нещо аз няма да участвам, дори ако г-н Сорос поеме персоналната издръжка на всички писатели. Изходът е в друго: да си направим една федерация, както е навсякъде, с единен творчески фонд, и да браним заедно професионалните си интереси пред държавата, която ни е отписала от своите тефтери и не зная дали някога ще ни подаде ръка.

— Имате навярно предвид замразения закон за творческите фондове. Вие не правихте ли постъпки пред правителството на Виденов за „размразяването“ му?

— Правихме постъпки, но нищо не мръдна: нито малкото книжарници успяхме да спасим, нито диференцирането на данъците върху книгата да осъществим, нито Закона за творческите фондове да размразим.

— А кой всъщност замрази този закон?

— Главната заслуга е на бившия председател на Народното събрание. „Дебелият Ал“ — един неудачник в литературата, който й отмъсти за това, че тя не пожела да му се отдаде.

— Вие бяхте казали в едно Ваше интервю, че дори да Ви отсекат главата, тя ще се търкаля и ще вика „Да живее България“. Сега отново създавате възможност да Ви обвинят в национализъм.

— Обвиненията не ме разколебават. На всичко отгоре, те са косвено признание на скромните ми усилия в защита на националната ни самоличност чрез опазване на българската литература. Ще ви цитирам нещо, да видим, ще познаете ли кой го е изрекъл: „Един народ може да има чисто свое нещо само в литературата. Литературата, която е изражение на чувствата, гения и индивидуалността на един народ, е единствената гаранция, която може да го заварди от сливане с друг елемент и от унищожение.“

— Трябва да е от Вазов.

— От него е. Обнародвано е във в. „Народен глас“ на 5 октомври 1883 г. Зная го наизуст, защото в тези думи на Патриарха се съдържа величайшата истина: че единственото оръжие за оцеляването на една малка нация е нейният език и литература. Ето, за това „чисто свое“ е битката между соросианското, да го наречем, „Сдружение“ на писателите и „националистите“ от основания от Вазово време съюз.

— Ще ми се да Ви попитам, защо все пак правителството на Виденов не се зае с писателските ви проблеми? Може би не са счели Съюза ви за достатъчно ляв?

— Не сте много далеч от истината. Сред върхушката от „Позитано“ имаше хора с коминтерновска наглада, които изтръпваха една ли не, че и вестникът ни, и Съюзът „задълбочавали по националната линия“. Те попречиха и на създадената в подкрепа на културата ни фондация още в нейния зародиш.

— И въпреки това ви заклеймяват като „червен“?

— До 1991 г. в изложенията на Радой Ралин аз бях оплюван като „легионер“, „профашист“ и пр., а сега дирижираната от него агитка отстоява точно обратното — „националист“, „патриотар“, „червен“ и т.н. В тая игра правила няма.

— Кога напоследък сте изпитали национална гордост?

— Когато научих че изолираният от всички самороден църковник Боян Саръев е открил православна семинария в Кърджалийско.

— А срам?

— Когато разбрах, че Народното събрание гласи да сложи начело на т.нар. „борд“ вносен директор, чужденец. Това е съкрушително признание, че доверието в собствените ни възможности се е напълно изчерпало.

— Издадохте и трети том за гроба на Левски. Означава ли това, че всичко около този многооспорван гроб е вече ясно?

— Думата „всичко“ е рискована, но без угризение може да се твърди, че установените около този гроб научни факти са напълно достатъчни, за да бъде той официално оповестен.

— От кого зависи оповестяването?

— След официалното решение на БАН от 24 април 1986 г. Да се обяви църквичката „Св. Петка Самарджийска“ пред ЦУМ за гроб на Левски, нещата заседнаха в ЦК на БКП, а след това в лрезиденството. Изпратили сме изложение на 2 април т.г. и до настоящия президент г-н Стоянов, но все още отговор нямаме. Говоря за изложението на една инициативна група, която предлага обявяването на гроба да стане през месец юли т.г. по случай 160-годишнината от рождението на Апостола.

— Да не стане като с Паисиевата история?

— Ще пишем и до министърката на културата, която е специалист по национални, исторически и други паметници.

— Ако и от това нищо не излезе?

— Ще продължа с една нова, четвърта книга, в която ще изясня поименно ролята на абсолютно всички, взели пол една или друга форма участие в опитите за закриване (или за потулване) истината за гроба на Васил Левски. Голямата истина, без оглед на последствията.

— Имате ли представа как ще се отрази бордът върху българската култура?

— Бордът неизбежно ще осакати образованието, а това ще се отрази непоправимо и на културата ни. Бордът за българина е все едно болен от пневмония да се хвърли да лови кръста в реката на Богоявление. Това е капитулация без война. Ние дори армията си няма да можем да поддържаме, а това на бурните наши Балкани е живо безумие. Първи македонците ще хукнат да си прибират Пирина, не говоря за другите, по-силните. На всичко отгоре точно сега нашето Народно събрание се кани да парафира международната конвенция за малцинствата, което ще падне на различните видове сепаратисти и автономисти като мехлем. Не се замислиха нашите управници защо страни като Франция и Турция не подписаха конвенцията. Ето я Турция до нас — мъдрата наследница на Османския султанат. Тя не подписва, а ние — подписваме.

— Антонина Желязкова не е на същото мнение.

— Желязкова е една механична кукувица. В зависимост от копчето, което ще й натиснат, може да изкука всичко необходимо.

— Не забравяйте, че тя е съветник на президент?

— Президентът, когото тя е съветвала, е от същата механична серия.

— Но ако бъдем в НАТО, нещата не се ли променят?

— Когато бъдем, обадете ми се да почерпя.

— А Европа?

— Ако Европа беше сериозно за нас загрижена, нямаше да допусне хаоса, който ликвидира селското ни стопанство, сподирилото го разграбване на страната, а и това, което става тук и там около нас.

— Не вярвате ли, че нещо все пак се прави?

— Прави се. Много неща вече се правят, и то за хубаво, но все пак не си хвърляйте ланските ризи.