Николай Хайтов
Троянските коне в България (135) (Книга първа)

Животворен източник на родолюбие и национална гордост слово, произнесено в сопот на 19.VII.1997 г.

Уважаеми дами и господа,

почитатели на патриарха на българската литература — Иван Вазов.

Събрали сме се по случай 147-годишнината от рождението на големия български поет, прозаик и общественик Иван Минчев Вазов, в едно време, когато устоите на всичко старо се рушат, събарят и взривяват, а новото, което се задава, все още не е дало желаните — или по-точно — обещаните резултати.

Когато всички литературни ценности са подложени на нужна и ненужна преоценка, включително и на творчеството на Вазов. Разбира се, не за първи път се правят опити за неговата ревизия. Мнозина от вас ще си припомнят как след 9 септември 1944 година, когато страната ни влезе в обсега на така наречения „Източен блок“, Базовият патриотизъм беше обявен за „опълченски“, а присъствието му в учебните програми на училищата намалено почти наполовина. Преустановена беше и практиката най-добрите му стихотворения да се изучават наизуст. Защо? Защото десетилетия подред, дори до 1944 година, подрастващите поколения в страната ни се възпитаваха в родолюбие главно с произведенията на Вазов. След установяването на просъветския у нас социалистически режим това родолюбие беше пренесено в жертва на пролетарския интернационализъм, а идеалът, наречен „Отечество“, подменен с безродието и нихилизма.

Дами и господа! Не се чудете на катаклизмите, които изживява сега България. Те станаха възможни, след подменянето на националните ни ценности. След 10 ноември мнозина се надявахме, че заедно с демокрацията звездата на Вазов (пък и на другите национални поети и писатели) отново ще засвети със стария си блясък, но стана точно обратното. Този път в името на агресивния космополизъм Вазов изтърпя още едно съкращение в учебните програми, а творчеството му беше подложено на системно развенчаване. Появи се дори в един литературен вестник статия от български, божем, писател, който обвиняваше патриарха, че поезията му се мерела на „килограм“.

Всичко това е достоверно указание, че Родолюбието у нас е все още грях, че крепящите се върху него наш суверенитет е отново подложен на тежко изпитание. Аз няма да пророкувам как ще завърши този процес на усилена — а на моменти — ожесточена денационализация, но със сигурност твърдя, че сега Вазов (имам предвид неговото многостранно творчество) ни е потребен повече от всякога като животворен източник на родолюбие и национална гордост.

Ще ми се по този повод да припомня едно изявление на Патриарха в неговата статия от 5 октомври 1883 година, където четем: „Един народ може да има чисто свое нещо само в литературата. Литературата, която е изражение на чувствата, гения и индивидуалността на един народ, е единствената гаранция, която може да го заварди от сливане е друг елемент и унищожение.“

Това го е изрекъл Вазов в едно време, когато средствата за претопяването ни бяха направо мизерни. Нейно величество Телевизията не беше още заела своето водещо място. Радиото не съществуваше и средствата за въздействие върху съзнанието на човека от нашата побъркана планета се изчерпваха само с книгите. С литературата. Сега обаче всички тъй наречени „масмедии“ са в пъклен ход за нашето обезбългаряване Всеки ден, всеки час те ни обливат с водопади от ерозираща ни информация, която изпилва последните останки от национално съзнание, самочувствие и ни втълпява — кога направо, кога заобиколно, — че ние, българите, сме една непълноценна сбирщина, че трябва да посипем главите си с пепел и да молим за прошка, че сме се родили българи.

Ето, в това коварно време думите на Вазов за едничкото „свое“, на което се крепи народността ни, т.е. на литературата, придобиват особено значение. Сто и повече години след произнасянето на тези слова с положителност може да се твърди, че народно-патриотичната литература, която Вазов създаде в началото на нашия век, допринесе за оцеляването на държавата ни много повече от цялото въоръжение на армията. Чрез неговите книги беше изграден българският дух в тази армия. Боримечката, дядо Йоцо, баба Илийца, Опълченците на Шипка, „Чичовци“ — възпитаха в самопожертвувателност поколения войници и военачалници, отстояващи славата на българското оръжие. Вазов и неговите събратя — писателите изградиха онова, което се нарича с простички думи „национален дух“, без което племето не става на род, а народът не дораства до нация.

Сега Вазов е отново под обстрел. Без шлем и ризница, без каска и патрони, той воюва за Родината си и в момента — редом с нас и много по-често без нас, — нацепените на парчета съвременни български писатели. Воюва и с прозата си, и с поезията си, и със своята огнена публицистика. „Журналисти (четем в едно от посланията на тази публицистика от 12 февруари 1883 г.), Вие се губите в областта на високата политика. Слезте близо до нашите нужди има една жажда да се утоли, има един позор да се премахне. Замислете се малко. Народът жадува за свое, вие му поднасяте чуждото…“

Не настръхвате ли, като чувате: българската интелигенция се е продала. Утре друг благодетел ще каже: българският народ не съществува. Какво има да отговорите на това? Какво имаме ние наше, свое, вечно? Ние не правим нищо, за да разлюлеем ония велики струни на човешкото сърце, които се наричат народна гордост. Мръднете малко, де! Кажете нещо, де!

Мисля, че същото това би ни казал Патриархът на българската литература и сега, ако можеше да извика от гроба, защото малко са, които „мърдат“, още по-малко осмеляващите се да „разлюлеят“ народната гордост. Повече сега пеят дитирамби на новите ни „благодетели“ и се отричат от народа си по три пъти преди да пропеят първи петли.

Дори да имаше сред съвременните журналисти и писатели способни да „мърдат“ и „казват“, както Вазов е призовавал преди сто и четири години — как да го направят, когато в процеса на националното ни възпитание (и развращаване) литературата е вече десета дупка на кавала. Книгите се печатат в по хиляда бройки, а телевизията плакне мозъците на три милиона. Когато Вазов е там „персона нон грата“. Ако някой е видял напоследък негово произведение да се е появило по синия екран — да ме поправи. По телевизията всичко можете да видите и чуете, само не българска класика. Телевизията е под контрола на тези, които са я купили и превърнали в терминатор на българския дух.

Нещо подобно е положението и в Националното ни радио, доколкото е останало в него нещичко „национално“.

Новият министър на просветата неотдавна направи изявление, че образованието ни от трийсетте години е било дори малко над европейско равнище. Ако добре съм чул, това означава, че Вазов може отново да се върне като крайъгълен камък в литературната сфера на това образование — ако това е така, не е изключено скоро да отпразнуваме завръщането на Патриарха в родното училище и от да твърдя, че това ще бъде истински народен празник. Разбира се, не подценявам пораженията, нанесени от нихилизма върху най-младото ни поколение, но в едно съм сигурен: няма по-изпитано средство за лекуването на тези поражения от възстановяването в училищата ни на здравословната вазовска литературна среда. Може да ми бъде възрази, че това не е възможно, защото „вазовският език е остарял“. Но да не би някой да мисли, че езикът, на който Шекспир е написал своите безсмъртни драми и сонети е същият, на който англичаните говорят днес? Да се е превърнало това в пречка за игрането на тези драми или за четенето на тези сонети? Разбира се, че не всичко писано от Вазов и от големите български пера преди него и след него, е „безсмъртно“, но това важи за абсолютно всички велики писатели.

Има ли творец, да е създавал само шедьоври? Не е имало и няма и да има, но това с нищо не намалява, например, цената на създадените от Вазов велики творби, като безсмъртната „Епопея на забравените“, галерия от неувяхващи образи в „Чичовци“, в „Под игото“, пътеписите и разказите му, и в едно поне 30 стихотворения, които ще вълнуват всеки българин, докато има роден език, на който Вазов да се чете.

Това е така, защото Базовата магия на словото има неизменното свойство да пали, сгрява, вдъхновява и въодушевява. Има сила да вдъхва упование в помрачената българска звезда. Тази магия е надживяла поета, ще надживее и нас, а и тежките сегашни времена, защото — както го е казал самият Вазов — Не се гаси, туй що не гасне!

Цялата работа е в едно: ще си служим ли и занапред с българския език? Аз вярвам. Вярвам, че „Епопея на забравените“ отново ще се учи наизуст, думата България ще звучи гордо и напето, както е звучало името на Вазов, който се е превърнал в символ и слава, в нерв и съвест на охуленото ни Отечество.