Николай Хайтов
Троянските коне в България (34) (Книга първа)

В информационния мрак броди нашата гибел…

— Г-н Хайтов, Вие сте се изказвали многократно за бездуховността в нашата изстрадала България. И все пак, можете ли да отговорите, къде е изходът от задънената улица, в която се намираме и наистина ли е задънена? Няма панацея за спасение, но има народна мъдрост, която би могла да ни подскаже спасителни пъртини.

— На народната мъдрост и опит никой не забелязвам да обръща внимание. Хората, които се появяват на синия екран всяка вечер или през вечер, да ни учат на ум и разум, са около една дузина — все едни и същи, така че онова, което те ни кажат — това е. Раздаването на мъдрост е монополизирано, макар вестникарският плурализъм да изглежда безкраен, а електронните масмедии да се наричат „национални“. Национални са само по име. Да сте чули литературно четене по телевизията или по радиото? Да са Ви поискали разказ или есе, да сте видели нов български филм? Не че нищо българско не се показва, но то е така оскъдно, случайно и символично, че не върши никаква работа.

— На немара ли се дължи това според Вас, или на професионална непълноценност?

— Нито на едното, нито на другото. Струва ми се, че затриването на родната литература, култура, национални ценности и пр. е промислена, макар и необявена „политика“. Не е никак случайно и това припряно прекрояване на учебните програми в училищата, прогонването на Вазов, Йовков, Захари Стоянов и Талев, чиито най-сочно национални произведения като „Под игото“, „Епопея на забравените“, „Записки по българските въстания“, „Железният светилник“ — повече няма да бъдат изучавани.

— Факт ли е това или само проектопрограма?

— Проектопрограма, която утре ще бъде факт, докато зашеметеният от немотия българин е изцяло зает с физическото си оцеляване. Аз дори мисля, че и анархията в страната не случайно трае вече толкова години, защото само в обстановка на хаос отродителните в образованието ни операции върху младежта могат да бъдат извършени незабелязано… На всичко отгоре нанася се нов удар върху родното училище, като се прогонва от него отечествената история. Отсега нататък ще се учи Обща история 240 часа в годината, а Отечествената — само в 20 часа! За Ботев, Левски и Раковски ще има по няколко думи, Възраждането — най-мощната проява на българския национален дух — ще върви в един урок от 40 минути.

— Чудя се, като Ви слушам, как би могло да се квалифицира това „изтегляне“ на класиците и произведенията им от учебните програми. Това е чиста глупост!

— Не е глупост, а най-дръзкото покушение срещу българщината. „Под игото“ и „Епопея на забравените!“ се изучават в училищата ни от сто години насам, а нито едно етническо сблъскване през това време не стана. Мирно и кротко са си живели турци и българи, коляно до коляно, синор до синор, и не се случи нито сбиване, или погром, макар че и турци, и българи са чели и рецитирали в училището „Епопея на забравените“.

— В произведенията на Вазов и Захари Стоянов няма капка омраза към турците като народ.

— Драго ми е, че и Вие, като изследовател на 3. Стоянов, сте го забелязали.

— А изходът? Къде виждате изхода?…

— Изходът е в съпротивлението ни срещу опитите да бъдем духовно претопени в световния казан, но малцина се досещат, че сме затънали до гушата в тоя казан. Огледайте се и по улиците на вашия Ямбол, ще видите чуждоезичните надписи, които са барометър за непоносимата степен на нашето чуждопоклонство!

— В Родопите стават тревожни събития, засягащи българското самосъзнание. Някои процеси от демографско, верско, гражданско естество изглеждат неуправляеми.

— Не съм съгласен с Вас, че някои от процесите от демографско, верско и гражданско естество изглеждат „неуправляеми“. Точно сега и именно сега те се управляват в буквалния смисъл на думата, и то най-неуморимо и дори ожесточено, но не от нас, а от други. Не случайно в Родопите, в които никой доскоро не стъпваше, сега се организира семинар подир семинар на подбрани уж специалисти които са взели на прицел „Езика на помаците“ и се опитват да го научно легализират като език напълно самостоятелен от българския. И в тези лъженаучни конференции вземат участие хора като президентския съветник Михаил Иванов, който от специалист по ядрена физика, изведнъж се пренагласи в отчаян филолог. Не знам дали същият се подвизава по тези конференции като съветник на президента (нямам доказателства), но участието на този човек в опитите да се разломят помаците, или поне да се обособят като самостоятелна етническа раса — не са никак случайни.

— Може ли писателското перо да помогне за преодоляването на тези процеси или заблуди?

— Празна работа е, ако се надържаме на писателското перо. Първо, малко са литературните творци които смеят да се докосват до тази болезнена материя, защото тя бе нарочно свързана с кърджалийските „възродителни“ процеси и по този начин е силно криминализирана. Това с „перата“ е бавна работа: докато се напише, докато се публикува, докато се намери читател да го прочете — другите си свършват работата много по-бързо, дори светкавично. На един човек да се подпали плевнята, собствениците на всичките останали плевни са вързани в кърпа и може да ги записвате за каквито си искате. И бъдете сигурен, че турчин няма да свърши паленето на „плевнята“ — достатъчно кандидати сред българите има за това. Събитията хвърчат, процесите текат, с никакви разкази не могат да бъдат повлияни или догонени, още по-малко предотврати, ако не се пробуди държавното присъствие в българомохамеданските райони. Ето пример с гроба на Левски: що полемики се изписаха по този въпрос, що книги и сборници, и въпреки че няма вече съмнение къде е този гроб, официалното му обявяване е все така далече, както по време на неговото откриване и след това — моментално закриване…

— Вие наистина ли смятате, че след издадените три книги за гроба на Левски — включвам и документалния сборник, издаден заедно с Г. Тахов, въпросът е приключен?

— От научна гледна точка въпросът е наистина приключен още с решението на БАН от 24 април 1986 година. Но политически не е приключен. Левски е най-големият ни национален герой, но я ми кажете, защо не слагат образа му на банкнотите? Защо най-висшите държавници отбягват да се появяват на свързаните с него юбилейни тържества. Защо в учебника по история за десетите класове, който се появи миналата година, „тъмното турско робство“, както се наричаше то някога, се е превърнало в едно едва ли не светло „присъствие“ под ловкото перо на новите фалшификатори на миналото ни? И защо тъкмо в този учебник за десетите класове темата „Левски“ е претупана в двайсетина реда? Левски е барометър страхуваме ли се от него и от неговия гроб (както беше по времето на тоталитаризма), то означава, че или старият тоталитаризъм се е опазил непокътнат, или нов, по-фанатичен, го е заместил.

— Как си обяснявате сега наблюдавания нихилизъм у българина към езика му, към миналото и строителите на държавата му?

— През изтеклите 40 години огромни усилия бяха посветени на изкореняването на националното самочувствие на българина в името на „класовия патриотизъм“ и „социалистическата интеграция“. Обявиха родолюбието за шовинизъм, и успяха — кое с помощта на училището, кое със съдействието на културата да го пречукат. Българинът вече не се гордее, че е българин, а това означава, че той е наполовина заклан. Затова така лесно се поддава на новите усилия да бъде духовно претопен в големия световен казан на така наречената „попкултура“. По-рано имахме здрава селска маса, която не се поддаваше на подобни претопителни операции, но в момента селяните у нас са едно застаряло малцинство и не е вече най-мощната опора на българщината, каквото е било. В същото време вгражданените (урбанизираните) селяни, загубили всякакъв инстинкт за национално самосъхранение, дават мило за драго само и само да не приличат на българи.

И фирмите на чужди езици пишат, и като маймуни подражават, и какво ли не правят! Нихилизмът започна да се очертава като национално бедствие. Кой народ си самосъбува гащите, както го правим ние. Извинявайте за неделикатния израз, но за голямо съжаление, това е истината.

— Ако зависеше от Вас, какво бихте направили, за да излезем от духовната и икономическа криза, в която трета година вече се въртим?

— Едно-еднично нещо бих се опитал да направя: да се възстанови редът и законността в тази страна, където престъпниците се разхождат като барони, а анархията и страхът изсмукват всичките ни сили. Това е проблем номер едно, заедно с това е и проблемът, чието решаване най-дълго се бави. Заинтересовани са изглежда могъщите световни сили хаосът да продължава, защото на известни среди той създава чудесна сгода да свършат своята пъклена работа. Имам предвид не само стремежа за бързо и на всяка цена забогатяване, който мнозина стари и нови властници проявяват, но и стремежа на враждебни на държавата ни сили да я омаломощят и поставят под свой контрол.

— Не мислите ли, че ако тази работа с анархията е лесна, други биха я вече направили? Мнозина дори опитаха: имам предвид изявленията на един министър-председател и на един министър, че ще се справят с корупцията и престъпността.

— Това бяха изявления, но мога да ви уверя, че никой сериозно не се е опитвал. Ключът за ликвидирането на престъпността е в парламента, който би трябвало да развърже ръцете на полицията с радикални, бързо поднесени закони. Но именно това не се прави и тъкмо тези най-очаквани закони най-дълго се точат.

— Необходими са много нови закони, кое по-първо?

— Първо, най-важните, то е близко до ума, но там е работата, че мнозина от парламента нямат от това изгода. Ако имаше желание за справянето с престъпността, средството е известно. То е използувано още във времето на римляните от Помпей при ликвидирането на пиратството. Използвано е и от Стамболов при разгромяването на следосвобожденското разбойничество. От кого ли не е използвано.

— Но за какво става дума, наистина?

— За нещо много просто. Да се даде правото на органите за борба с престъпността и техните тайни сътрудници да си разпределят десет процента от разкритите фискални престъпления, включително в данъчната сфера. Това да е право и на съответните данъчни органи. Конфискува се, да речем, старинно съкровище, което е на път да бъде изнесено или унищожено — 10 на сто за юнаците, които са го спасили. Така бедната полиция и администрация, ангажирана в борбата с престъпността, ще получат много сериозни стимули да действуват и дори да рискуват. Но щели да забогатеят — нека. Но поне ще могат да се въоръжат и обзаведат с бързи коли с полицейска техника. Хиляди хора ще бъдат готови тогава да сътрудничат на полицията в разкриването на престъпленията. Но всичко това трябва да се облече в „нормативен“, както се казва, акт на парламента, да се развържат ръцете и на правосъдието бързо да съди, дата предвиди конфискация на имуществото на престъпниците. Така ще се противопоставят силни правонарушители на още по-силни преследвачи, а шансовете за парични облаги ще вдигнат в атака най-умното, ловкото, кадърното. Това е начинът и за събиране на стотиците милиони несъбрани данъци — несъбрани, защото облагаемите доходи се укриват, рушветът играе и администрацията е парализирана.

— Минава мм нещо през ума: не е ли възможно, когато някои политически сили им се иска да доведат нещата до диктатура, да удължат периодите на хаос и безредие, за да му дойде на обществото до гушата и да каже народът „я дайте една силна ръка“ да ни оправи, пък демокрацията да върви по дяволите…

— Такъв сценарий е стотици пъти разиграван досега в световната история, включително и у нас. Да не мислите, че 19 май 1934 година дойде случайно? Десетилетните партизански борби бяха така изтощили, подкопали държавната икономика и самата държава, че единственият изход бе да се ликвидират партизанството и се сложи край на бъркотията.

— Но това се осъжда сега като покушение срещу демокрацията?

— Ако може да се нарече демокрация да ходиш бос да, викаш „горе“ и „долу“ по митингите, а хитричките по същото време да обират каймака на властта — тогава не възразявам да се говори за „покушение“. Преживяхме го това време след 1934 година и знаем какво стана подир преврата: производството скочи над три пъти в сравнение с предишните 30 години и държавата за пръв път от Освобождението стъпи на краката си като държава. Чета в новоиздадените сега Нов учебник по история на България за преврата на 19 май и виждам, че е горе-долу точно, но абсолютно никаква информация не е поднесена, поне отчасти за икономическия разцвет на държавата в периода 1934–1942 година. Никъде! И си въобразяваме, че пишем история. Историите, както ги пишем — едно напишем две премълчим — никак не служат на истината. Затова се издават у нас история след история, една от друга по-фалшифицирани и манипулирани, както е случаят със „Записки по история на България“, предназначени за десетите класове на училищата, които влязоха в обръщение миналата година. Там пък цялото петвековно османско владичество е обявено за едно „плодоносно“ присъствие, пример за дружба между народите и различните вероизповедания.

— Много далече отидохме, нека да се върнем към културата.

— Безсмислено е, няма защо да се връщаме… То е все едно, когато някой удря с топора в дънера на едно дърво ние да се опитваме да спасяваме шумата.

— Интересно, имате ли в тези мрачни времена някаква мечта?

— Имам… Имам едно силно, макар и неосъществимо желание да основа фондация, примерно казано „Затворено общество“. И бих го направил, ако имах достатъчно пари. Една фондация, която да се занимава само с набирането на свързаната с оцеляването на държавата ни информация: къде, кой какво ни крои; коя от многобройните фондации с какво всъщност се занимава. Кой и защо ги е създал? Би ми се искало да знам, например, кой дава финансите (а и парите) за цепенето на земеделската партия. Имах случай да зърна един от „офисите“ на нейните филиали. Порази ме смайващият блясък и веднага си помислих: кой хвърля тука тези пари? С каква цел? В момента нямаме държавно разузнаване, армейското беше и то разгромено, все още не знам имаме ли армия. Не известно, както чувам и чета по вестниците, къде изчезват взетите в заем долари, каква е крайната истина за „Нефтохим“. Стотици процеси се подхванаха, нито един не е завършил. За десетки партийни лидери се говори, че са си натъпкали джобовете — никой не си е подал оставката. Следи ли някой кой какво ни крои отляво и отдясно? Любопитно е също така, кой от достопочтените законодатели изравни данъците на порнокнижнината и сериозната българска литература, че да му издигнем паметник. И в чия ръка е брадвата, която съсича нашето бездруго осакатено през последните десетилетия образование. Кой плаща на историците-манипулатори и т.н.

— И за какво ще използвате тази информация?

— Ще я обнародвам в един безплатен бюлетин — да знае народът и да си отваря хубаво очите, защото само светлината е, която плаши вампирите. Няма друг начин за прочистване на живота ни от гнилотата, която го обхваща и рисковете, които го застрашават. Информационният мрак е нашата гибел, затова се води тази пуническа война около могъщите „масмедии“, кой да ги пипне. Но да свършваме, че край няма…

— Какво бихте пожелали на читателите в Бургаския край?

— Да са живи и здрави и да помнят народната поговорка, че на вълка вратът му е дебел, защото си върши работата сам.