Николай Хайтов
Троянските коне в България (32) (Книга първа)

„Българинът е като лисицата“

— В един от разказите си говорите за дирека, който подпира цялата къща, и за оная греда „майка“, дето държи втория й кат. Кой е дирекът на който да се опре народът ни в това трудно време, и коя е „майката“, на чиито плещи да се облегне вторият етаж — „културата“?

— „Дирекът“ ни е здравата подсечен — това е нараненото, почти изравненото самочувствие на българина. Сега българинът се срамува, че е българин дори повече, отколкото по времето на Отец Паисия. Такава е жестоката истина. Националният нихилизъм е в действие, а до нихилизма стигнахме чрез фалшифицираната ни история, която си бе поставила за цел да заличи у нас каквото и да било национално самочувствие и гордост.

— Убеден ли сте, че е умишлено?

— Та прегледайте академичните съчинения по история от 1954 г. насам и учебниците през последните четири десетилетия: всички войни, които българите са водели в своето минало, са квалифицирани като „грабителски“ и „завоевателни“. Такова е определението дори за една от най-справедливите, обединителни войни — Балканската. Учебниците ни по история бяха така написани, да те е срам, че си българин. Самите византийци пишат в хрониките си за цар Симеон, че е славей, чутовен, просветен и мъдър Мъж, а ние го охулихме като завоевател и развратник. (Спомнете си посветената му филмова поредица).

Що се отнася до културата, възможно е да се подпре само на собствените си плещи. В икономиката може да се помага и отвън, но културата е интимно дело на всеки народ и тя е едно от средствата за неговото оцеляване. Простичък пример ще ви дам: има народност, там където има език. Загуби ли един народ езика си, той загубва своята самобитност и самоличност. Траките ако си бяха създали писменост, нямаше да изчезнат така безследно. Културата не е прищявка, забавление и естетическа сърбогъзица, тя е средство за оцеляване.

— Културата ни застрашена ли е от изчезване?

— Езикът — със сигурност. Ако още 30–40 години продължим така усилено да подменяме думите от собствения си език с чуждици, нашият език няма да е вече български. Бездруго има родни професори, които настояват да си изоставим езика и да заговорим на кой да е от „големите европейски езици“.

Един от тези професори е жив и здрав и още преподава в университета — това само по себе си достатъчно говори в какво обсадно положение е нашият български език… Ако ни е съдено да живеем като народ, трябва да се пробудим за националните ценности сега. Никога не сме имали по-кратко време за осъзнаване, пробуждане и действие.

— Като казвате „кратко“, какво имате предвид? Столетие-две?

— Нищо подобно: не зная дали имаме едно-две десетилетия. В момента българинът е покрусен, изгладнял и, което е най-опасно, духом омаломощен. Враговете на българщината са ободрени, родоотстъпниците все повече се намножават.

— Коя ценност смятате, че трябва най-бързо да възстановим?

— Най-баналната: да заобичаме отново родината си и да разберем, че с нищо не можем да я заместим. От всички национални идеали този е най-високият, най-старият и най-провереният. Народът без него не е народ, а сбирщина, която очаква своето заколение.

— Някаква невидима сила изтласка нашенеца на Запад, а настанява по земите ни ориенталски търговчета. Можем ли безучастно да гледаме как се разпилява нацията?

— Три главни категории граждани има в момента: едните, най-огладнелите, мислят само за хляба; другите — за новия си бизнес; а трети отдавна ни разпродават. Рече ли някой да проговори за отечество, родина и пр., веднага следват квалификациите „патриотар“, „шовинист“, „националист“ — точно същите, с които започна планомерната (след 1946 година) денационализация на българите, когато Червенков даде известната парола: „Най-голям враг на социализма в България е национализмът.“

Сега чувам горе-долу същото: че най-голям враг на демокрацията бил национализмът, което показва, че около нас нищо съществено не се е променило.

— Защо визирахте годината 1946 като начало на денационализацията?

— През 1946 година излезе заповедта на бившия министър на войната генерал Панчевски за взривяването на всички паметници от войните. Това означава, че от този момент нататък започва целенасочената дегероизация на нашето минало, усилията за отродяването ни.

— Достоевски е писал, че мерило за един народ е какво смята за прекрасно и истинско и по какво въздиша. Кое е нашето мерило в края на столетието?

— Мерило за нас е Европа с нейните високи стандарти във веществената сфера. С нейните удобни обувки, магнетофони и одеколони… Между другото, това е което ни тегли на Запад, а не истинската, духовната култура.

— Сред вашите самобитни герои, особено в „Диви разкази“, вилнее сила, мъжки инстинкт, човешка гордост. Къде са тези българи днес?

— Българите от „Диви разкази“ са вече пръст, но слава Богу, те не са съвсем изчезнали от нашия живот, защото все нещичко в гените ни е останало от тях и тяхното мъжество. И в това е всъщност моята надежда, че народът ни може да се възроди за нов, смислен живот.

— Какво ни отличава от другите народи и може да ни отвори брод в бъдното?

— Българинът има нещо общо с лисицата: точно когато я мислиш за умряла, тя хукне. Много пъти това ни е спасявало, дано и този път да ни спаси от нашите и чуждите гробари, които са се хванали вече за лопатите.

Нацията ни сега е в безпътица, но не е безпътна. Поддава се на облагородяване, но има опасност да се разтворим в бушуващия около нас световен културен океан, Щом една могъща Франция създава закон за опазване на езика, мислете му на какви рискове са изложени по-малки те от нея държавици. Ние продължаваме да се кичим с чуждите думи както диваците с шарени кратунки и дрънкулки. Нямаме самочувствие и гордост. Накарай един народ да се срамува от себе си и той е наполовина свършен.

— Казвали сте, че българинът, преди да отсече дърво, е свалял капа и е заставал коленопреклонно пред него. Има ли нещо в тоя живот, което да го накара да свали капа днес?

— Българинът сега точно пред никого и пред нищо не сваля капа, освен пред новия си Бог — парата. Колко време ще продължи това — не знам, но се опасявам, че доста ще е дълго…

Моята надежда е, че сега българинът потъва, пада към дъното, но като стигне и се удари в него, може от сътресението да дойде на себе си и да разбере, че националните идеали не са празна приказка, а средство за оцеляване, съдба. Защото и скучно, и безсмислено е човек да живее само за себе си, заради дебелото си черво, вън от собствения си национален организъм.