Николай Хайтов
Троянските коне в България (109) (Книга първа)

Истинският писател никога не става за „втора употреба“

Крайната цел на политиката е участие в разпределението на благата в едно общество. Така е на практика и не само у нас, а в целия свят. Самите политици, разбира се, не обичат тази опростена формулировка. Те говорят за дълг към обществото, за стремеж към по-усъвършенствано управление и т.н., но това са си обичайните за всеки подобен разговор разкрасяващи понятието „политика“ гарнитури.

Суровата цел, която преследва политиката, я подчинява на почти всякакви компромиси. Тя е в крайна сметка възел от компромиси, при което понятията „лъжа“, „измама“, „почтеност“ и „непочтеност“ губят своите обикновени значения. Включително и понятието „убеждения“. Каквито и убеждения да се манифестират при упражняването на политиката, те най-често нямат нищо общо с практическото изпълнение. При политиката единственото валидно правило е „Целта оправдава средствата“, без никога това правило да се признава и прокламира.

За разлика от политиката, изкуството, наречено „литература“ се прави само при пълно убеждение, пълна искреност и спонтанно вживяване в предмета на описанието, на сюжета. Има едно желязно правило в литературата: каквото преживяване влага авторът при писането на книгата, точно такова (понякога по-малко, но никога повече) се проектира и върху читателя. В литературата никой не е успял да излъже и това се смята за невъзможно. Ако някой се поддаде на литературната лъжа, то е винаги временно. В тоя смисъл политиката и литературата не могат да имат нищо общо.

Не могат да имат общо и поради обстоятелството, че литературата се занимава с човешката душа, с човешките вълнения и преживявания, а в политиката те нямат никакво значение, дори напротив — чувствата и преживяванията са противопоказни. Политикът няма право да се поддава на чувствата. Най-бързият начин за сгромолясване в политиката е именно поддаването на влиянието на чувствата.

Политиците знаят това, но знаят и силата на литературата за въздействие върху човека и затова политиците от всички времена са се стремели да използват литературата на литераторите за своите цели и главно за усилване на своето влияние. Свидетели сме напоследък как литературни имена бяха събрани да вдигат президентски кандидатури, как чисто литературни явления се експлоатират от политиците, за да упражнят своето въздействие за една или друга своя кауза.

Но практиката е доказала: всички опити за въвличане на писатели в политиката завършват с творчески цели. Едното и другото са несъвместими. На негативни промени в това отношение подлежат само истински творчески личности, а не въобще „интелектуалци“ със съмнителна, слаба или никаква писателска дарба. Така че навлизането на писатели в политиката винаги означава, че те не са достатъчно оригинални, силни като дарования.

Истинският писател никога не става за „втора употреба“!