Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 4 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Канатица (2010 г.)
Корекция и форматиране
vasko_dikov (2013 г.)
Източник
voininatangra.org

Издание:

Николай Хайтов. Троянските коне в България. Книга първа

Издателство „Христо Ботев“, 2002

ISBN: 954–445–809–3

История

  1. — Добавяне

Брулени от суховеите на нихилизма

— Къде изчезнахте през последните години, г-н Хайтов?

— Нито за миг не съм изчезнал, но да не губим време за това, а да поговорим за нещо по-важно.

— Кажете поне какво пишете в момента?

— Нова една работа — „През сито и решето“. Публикувам от време на време по нещичко и във вестниците.

— В едно интервю бяхте казали, че при наличието на електронните медии (радио и телевизия) относителният дял на печатното слово при оформянето на общественото мнение е твърде скромен. Защо въпреки това пишете публицистика, след като смятате, че това не е от особена полза?

— Аз и сега мисля, че публицистиката, общо взето, не върши работа и да се пише е занятие за оптимисти, но да се мълчи, това пък е професионална смърт. Щом си се родил с „перо“ не може то да не те боде отвътре да си служиш с него. Това е безотчетна сила вън от тебе, вроден в натурата на писателя основен рефлекс. Мълчиш ли, ти ставаш съучастник на безобразията и лъжата, а натрупаните мълчания могат да се взривят. Изобщо, ние сме роби на своите дарби и пороци.

— Какво мислите при това положение за нашата култура, за съдбата на литературата ни, за духовните устои на нацията, свързани с литературата и културата? Конкретно, какво е отношението ви към големия спад в културата и на какво се дължи той?

— Зная обичайните отговори на този въпрос: че срив в културата няма, а просто сме й отнели финансовата патерица, с която социализмът изкуствено я е подпирал през изтеклите три-четири десетилетия и затова тя просто сама се била сринала.

— Но има все пак нещо вярно в това, че средствата, които бюджетът предоставяше на Министерството на културата преди 10 ноември 1989 година, не са вече същите, а много по-малко. Просто държавните ресурси са по-оскъдни.

— Че държавните ресурси са по-оскъдни, няма спор, но не съм никак убеден, че парите, които отиваха някога за културата, са спестени. Ако се пресметнат бюджетните средства, които сега се отпущат за издръжка на чуждите у нас университети и училища, на разните фондации като „Отворено общество“ и тям подобни, мисля, че те ще се окажат, горе-долу, колкото средствата, отпускани през 1989 година, за развитието на собствената ни култура. Ето събаря се Народният театър, но нямало пари да се ремонтира. Нямало пари да се поддържа тази олицетворяваща държавността ни в духовен план институция. В същото време преобразуваната Фондация „1300 години България“ харчи своите милиони за цели, които знаят десетина човека.

— Намекнахме за съществуването на причини за срив във културата, несвързани с икономическия спад и бюджетните затруднения?

— Не намекнах, а твърдя съвсем определено, че културата е отписана от бюджета и изоставена и по чисто „идейни“ съображения. Ще ви дам пример с целенасочените опити за пълно отричане на създадената по време на социализма култура като непълноценна, негодна и нищожна. След това канонадата се пренесе върху киното, театъра, изобразителното изкуство и т.н., че и там нищо не било създадено, че и там всичко било за обслужване на тоталитарната върхушка и пр., и пр. Дойде след това разчистването на сметките и с литературната класика. Направени бяха опити за развенчаването на творци като Смирненски, Гео Милев, Вапцаров и дори Ботев… Усилено се ревизира в учебните програми по литература и присъствието на съвременните автори. Покойният академик Петър Динеков малко преди да се пресели на оня свят направи едно дребно, но знаменателно съобщение: след 10 ноември в писателския вестник „Литературен фронт“, който се подвизава и сега под името „Литературен форум“, са били „ударени“, оплюти и „разобличени“ 172-ма поети и писатели. Разбира се, че в ерата на социализма се наплодиха много бездарници и се написаха много мъртвородени за прослава на режима произведения, но бяха създадени в прозата, поезията и драматургията достатъчно на брой пълноценни художествени творби, които ще оцелеят от зъба на времето. Пита се тогава, защо бе тоя кръстоносен поход срещу съвременната литература? Походът е, за да се вържат устата на писателите, да не надничат в новата кухня на живота, защото литературата е по същината си критична и почти винаги в дискусия със съществуващите власти. Ето защо книгата бе обявена за най-обикновен търговски артикул, обложиха я с непосилните за нея данъци — равни на данъците за еротичната порнокнижнина, и я обрекоха на сегашната й агония. Сами разбирате, че при еднакви цени, сериозната художествена литература не може да се състезава с порнокнижнината. Тази книжнина е валяк, който мачка всичко по пътя си, защото носи и огромни пари за хората, които я създават и толерират. Почти същото е и с българското кино. Защо трябва да произвеждаме собствени филми, когато вносните „екшъни“ носят толкова много и тъй сладки облаги на техните вносители и пласьори? Защо ще си губим времето със сериозни български пиеси, когато с едно разсъбличане на сцената можеш да събереш десет пъти повече зрители? Всичко постепенно се превръща в един гигантски порнобизнес, който измества или разлага традиционните форми на националната ни култура.

— Но всичко това опира до законите, които Народното събрание приема, имам предвид размера на данъчното облагане на книгите, картините и т.н.

— Точно така е. Не мога в момента да си припомня дали Великото или сегашното Народно събрание прие Закона за данъчното облагане на печатната продукция, но все едно кой го извърши, то е основното, което закопава българската книга и култура.

— Доколкото си спомням, имало е и „против“ облагането на българската книга наравно с порнокнижнината, както вие се изразявате.

— Имало е, разбира се, както е имало и друго: ексминистърката на културата, известната литераторка проф. Елка Константинова бе изготвила проектозакон за намаляване облагането с данъци на българската книга, но си го държа около една година в чекмеджето и така осигури дълголетието на сега действащия закон и процъфтяването на порнокнижнината за сметка на българската книга. Лошото е, че не е само до съдбата на сериозната книга: всичко в духовната сфера на българина се намира сега в „преустройство“, ремонт, изкореняване и пренагласяване… От радиото и от телевизията изчезнаха сума подхранващи българското самочувствие предавания. Народни песни се слушат от дъжд на вятър, и то само в сутрешните часове, когато таласъмите се прибират в дупките си. Българският език е жестоко сгазен не само в училищата и учебниците; наблюдава се масова подмяна на надписи и фирми не само в София, но и във всички по-големи градове на България. Такова чудо не беше се видяло и няма власт, която да спре това открито поругаване и линчуване на българския език.

в. „336 часа“ — 9.IV.1993 г.