Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 4 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Канатица (2010 г.)
Корекция и форматиране
vasko_dikov (2013 г.)
Източник
voininatangra.org

Издание:

Николай Хайтов. Троянските коне в България. Книга първа

Издателство „Христо Ботев“, 2002

ISBN: 954–445–809–3

История

  1. — Добавяне

„Усилията за раздържавяване и отродяване вървят ръка за ръка…“

— Напоследък телевизията измести личността на писателя от обществения живот. Участието на книгата във формирането на общественото мнение взе да става все по-незначително. Така ли е?

— В ерата на телевизията все по-малко се чете. Това е световно явление. Четенето изисква усилие, а телевизията ти поднася „сготвена кашичка“ — както бабите я натикваха някога в устата на малките деца. Въпреки това книгата си остава стожер на духовната култура. И не телевизията, а литературата е, която определя духовната самобитност на един народ. И заедно с другите изкуства му дава лице пред света.

— Но пък, съгласете се, телевизията започна да конкурира разните пиратски видеофилми, някак си е „по-раздвижена“.

— Вижте, по едно време 80% от телевизионната програма беше запълнена от съкрушителни „екшъни“: кръвопролития, насилие и ужасили тъй наречените „лимонадени“ серии. И затова, както казвам, че масмедиите ни мачкат, имам предвид обезбългаряването на програмата, отсъствието на собствената ни култура, литература, фолклор и т.н. Телевизията сега е главно в услуга на бизнеса и на политиката, нищо национално в нея не остана или е така незначително, че не заслужава да се брои. Тя е всъщност предоставена на управляващите партии, на техни представители да се изреждат да говорят и рядко се появява някое независимо гледище, а непартийните хора в България са мнозинство. Програмите, свързвани със селото, почти се изпариха. А толкова проблеми напират там, но никой ле се тревожи за това.

— Нима ще отречете, че българският селянин се пробуди политически?

— Не, не, напротив! Но съм сигурен, че тези заяждания със селяните по радиото, съчинявани от полуграмотни журналисти и стихоплетци, се превърнаха в нещо като „линия“, която цели разцепването ни на селяни и граждани. Нали всичко е ударило на цепене, текнала е в нечия глава, изглежда, идеята да се разпердушини и народът на селяни и граждани, да се впръска старата омраза към селяните, десетилетия поред смятан за класов враг, а сега — за потенциален електорат на БСП. А истината е една: селянинът просто няма време да се занимава с всички заяждания по негов адрес.

— Сериозно ли говорите?

— Напълно сериозно. Усилията за раздържавяването на държавата в момента вървят заедно с отродяването на българина от българщината.

Анархията, която трае вече трета година, трябва да е някому нужна, необходима, затова и сцеплението между селяни и граждани трябва да се разруши, затова се и пречи на опитите на селяните за сдружаване.

Занесох статия в един вестник и гледам зачеркнали думата „коопериране“, заместили я със „сдружаване“. Питам редактора защо. „Да не дърпаме, казва, дявола за опашката, да не дразним общественото мнение с такава една ненавистна дума, която действа на известни среди като червено на бик“. Доживяхме значи и думата „кооперация“ да се смята за мръсна дума! И защо е всичко това?! Ако това не е примитивизъм, ако това не дивотия — здраве му кажи!

— Нали все пак вече има правото да се разпорежда със собствеността си?

— Да се разпорежда — още не. И точно затова ми се чини, че отношението към кооперацията има по-дълбока мотивация: самичкият селянин е лесна плячка за търговците и търговските монополи дори когато се нарича с достолепното име „фермер“. Практиката го е доказала, че ако трябва сам да произвежда, търгува и преработва — това е доста загубена работа. Нашите нови задокеански и европейски „партньори“ нямат сметка от силно българско земеделие, когато те самите се чудят какво да правят със собствените си купища непродадени продукти.

Като пътувах из страната, видях сграда — двуетажна — за милиони. Със свалени от покрива керемиди, за да бъдат разпродадени за нищо пари. Изоставена да се срути, защото в нея се помещавало някога седалището ма ТКЗС. Ето на това се вика върлуващ фанатизъм. И колкото опита бяха направени да бъде спряна тази разсипия — пропаднаха. Най-опасно за България е развихрилата се партизанщина, която все повече измества едва проходилата демокрация и създава хаоса в страната.

Старата зловеща партизанщина, която се завръща още по-лакома, безогледна и продажна, за да ни разедини, разкъса и омаломощи. Това е сега главната опасност за България. Не икономическата криза. При подобна партизанщина демокрацията е обречена…

— В България няма демокрация?!

— Може да се говори за демократични промени. Фактът, че парламентът работи, е елемент на демокрацията. Фактът, че е възможно интервюто, което правим с вас, да бъде обнародвано, също е доказателство, че има свобода на словото. Че нещо у нас се е променило към по-добро. Но оттук нататък нещата не са помръднали. Фактът, че в новия Кодекс на труда има един член 328, по силата на който всеки началник може да уволни всичко, което е под него, без да е предвидена каквато и да било възможност на уволнения да се защити…

Подобно обезправяване на личността никъде го няма.

Да приключваме. Всичко за което беседвахме — разстроената работа на правоохранителните органи и много още, за което не си казахме, говори за едно: демокрацията в България все още прохожда. Като мислене и поведение сме твърде далеч от истинската демокрация.

в. „Новини“, бр. 146 (182) — 29–30.VII.1993 г.