Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 4 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Канатица (2010 г.)
Корекция и форматиране
vasko_dikov (2013 г.)
Източник
voininatangra.org

Издание:

Николай Хайтов. Троянските коне в България. Книга първа

Издателство „Христо Ботев“, 2002

ISBN: 954–445–809–3

История

  1. — Добавяне

Колибата на българското земеделие рухна, дяволът е в подробностите

— Г-н Хайтов, мнозина още помнят черния байрак, който вашият герой Капитан Петко войвода, загрижен за съдбините на България, развя върху покрива на дома си. Можем ли да кажем, че виждате същия траурен символ да се вее сега над родното земеделие, след като се ангажирате с неговата обществена защита?

— Разрухата е факт — земеделието се взривява пред очите ни. Цялата му история през последните десетилетия е върволица от грешки, недоразумения и дори погроми. Сега те се повтарят почти със същата последователност. И съществува съвсем реална опасност новото земеделие да се замъти в такива криви калъпи, че година след това да боледува и да крета.

— Излиза, че онази музика, дето я поръча преди време г-н Гиньо Ганев в чест на първия Закон за земята, все повече губи празничнитеси акорди?

— Доказват го резултатите. Тъжните, тежките, жалките, да не кажа фаталните, резултати от прилаганата в момента аграрна „политика“. Слагам я в кавички, защото не всяко недоразумение заслужава да се нарича политика. А в случая имаме такова основно недоразумение — стремежът на някои среди да поставят земеделието в обслужване на политиката, както се е практикувало това у нас през четирите изминали десетилетия в ерата на деспотичния социализъм. Нормалното е политиката да обслужва земеделието и въобще икономиката и всъщност тогава тя се осъществява като политика.

— Крива политика и калпав земеделски реформатор на едно място са вече много, нека не забравяме, г-н Хайтов, и добрите страни на медала — уредена бе системата за кредитиране на частния фермер…

— Едва вчера. Но вие забравяте, че от три години насам държавата не направи абсолютно нищо, за да осигури безмитен внос на агротехника. Това трябваше да стане още с първите външни заеми. А те бяха пропилени в голямата си част за закупуване на петрол и по тъмни сделки. Държавата трябваше да отдели пари за кредитиране при поносими лихви както на частните стопани, така и на кооперациите от частници. Вместо да стане това, пропиля се дори наличната агротехника и колибата на родното земеделие рухна и засипа тези, които са още в нея. Да не говоря за другите поразия — изколването на една част от животните и измирането на друга от глад, което не е просто грешка, а управленски позор. За себе си окончателно разбрах, че земеделието в страната ни е наистина забравено и изоставено на произвола на мътната стихия.

— Както знаем, всеобщата икономическа криза завлече всички отрасли…

— Има една английска, струва ми се, максима — „дяволът е в подробностите“, не е в общите лакърдии и в мъглявите идеи. Така е и със земеделието и свързания с него основен проблем — ще бъде ли ликвидирано досегашното едроплощно земеделие, или то ще бъде надробено на 884 869 парчета от по 7 дка. средно, както е било през 1934 г.?

Познавам това дребно земеделие, защото съм участвал заедно с родителите си в коситба, копал съм, орал съм, вършил съм всичко, което вършеше всяко селско момче. Такова примитивно земеделие може да служи само за самозадоволяване, но не и за основа на национално пазарно стопанство, след като е известно, че България няма какво друго да изнася срещу валута.

— Е, нали затова селскостопанският отрасъл е първи в списъка на определените „приоритети“?

— Приоритетен отрасъл е само на думи, нищо за земеделието не е направено освен внесената в него бъркотия. Нито пари са дадени, а за да се поддържа то на равнище, трябват и държавни пари. Няма добре уредена държава, която да не подпомага земеделието си. То струва понякога колкото поддръжката на армията. И цялата работа е в това — ще бъде ли нашето земеделие продуктивно, а продуктивно може да е само, ако е механизирано. Другото е от лукавого. Отвореният сега пазар ще го смаже в буквалния смисъл на думата, ако се върне то на равнището от преди 1944 г., както смаза дребноплощното земеделие почти във всички бедни като нашата страни.

— Г-н Хайтов, ако добре разбирам, вие смятате, че сега най-важното е едроплощният характер на нашето земеделие да се запази?

— Няма цена, която да не заслужава да бъде заплатена, за да може едроплощното земеделие да бъде поне донякъде запазено, без да пренебрегва, разбира се, частната собственост. Неслучайно през 30-те години се положиха от страна на държавните власти огромни за тогавашните ни възможности усилия да се комасира земята, т.е. да се уедрят земеделските площи чрез заменяне на обработваемите земи между техните собственици. За лошо или добро, след 1944 г. „комасацията“, макар и насилствено, стана. Защо да не се възползваме от това вече изстрадано предимство, и то без да пренебрегваме частната собственост. Разбира се, че селяните трябва да станат собственици на земята си, че ТКЗС ще трябва да изчезнат, ако не са вече изчезнали, но преходът към другия вид собственост да протече, без да се взривява производственият потенциал.

— По логиката на личния си икономически интерес малцината щастливци, които държат вече в ръцете си нотариалните актове за земите си, вероятно сами ще изберат посоката, за която говорите…

— Тези, които са си взели земята — те могат да правят каквото си искат, няма какво да им пречи. Но на другите, които са готови да си направят кооперация или друго някакво сдружаване с „идеална собственост“, ръцете им са вързани. На практика те не могат нито еднолично, нито кооперативно да обработват земята си, нито да получават кредити и т.н. Те са вън от закона, макар да са част (навярно по-голямата) от този уж свободен народ. Това никак не мирише на демокрация.

— Точно това искам да изясним — тъй като Законът за кооперациите не позволява каквото и да било сдружаване с идеални части, имате ли лично вие идея как да действат собствениците в преходния период, който обещава да е доста продължителен?

— Необходимо е да се коригира Законът за кооперациите, да могат собствениците да се сдружават преди земеразделянето, което не се знае колко ще се влачи. Така земята няма да пустее. Освен това според мен ликвидационните съвети трябва да се разпуснат и да се заместят с комисии или съвети, избрани от собствениците, чиито молби и документи отлежават в поземлените комисии. И най-сетне — би следвало да се помисли за данъчните облекчения — да текат не от влизането на Закона за земята в сила, а от момента на придобиването на нотариалните актове за земята.

— Според вас освен пропуска, който законодателите на аграрната реформа направиха, като не отчетоха реалното времетраене на прехода, има ли и други?

— Не е работата до пропуски, а до основно погрешния подход: вместо ТКЗС да бъдат „разглобени“ частица по частица, за да използваме поне „тухлите“, те бяха буквално сринати от овластените за това ликвидаторски съвети, макар че не всички от тях се впуснаха да разрушават. Не пресилвам нещата. Тръгнете по страната и фотографирайте… Видях с очите си лично през тоталитарното време как в село Поповица функционери застрелваха пуйки с чифтета, за да не загрозяват пейзажа около магистралата и да не ни смятат чуждестранците за аграрна страна. Видях в същото село горе-долу по същото време градини с готови за бране домати да се тъпчат с трактор, защото стопаните им не спазили наредбата за определените им норми за посев.

Видях тези лудости, но никога не ми е идвало наум, че същите, в по-друга форма и размери, ще се повторят и след възстановяването на демокрацията. Лудости за милиарди, които пресичат пъпната връв на новото земеделие още в майчината му утроба.

— Можехме ли, г-н Хайтов, да не пием от горчивата чаша на тези „грешки на растежа“?

— Можеше, ако властниците се бяха доверили на селяните, на техния изстрадан опит и прагматизъм. Ако бяха оставили истинските собственици от селото и града сами да разпуснат ТКЗС и самите да направят ликвидацията. Старите производствени механизми трябваше да бъдат премахнати след заработването на новите, както стана по най-образцов начин в Чехия. Можехме да копираме чехите, щом не умеем сами да си връзваме гащите. А ние постъпихме с българина горе-долу както при колективизацията. Не му се доверихме и му назначихме настойници да го учат на нещо, от което повечето от тях хабер си нямат.

— Как мислите, ще успее ли в съкратени срокове новото частно земеделие у нас да си стъпи на краката?

— Няма случай да се е родило живо дете под 7 месеца, защо очаквате от земеделието — един сложен организъм, който се ражда съвсем отново — да се пръкне за година-две? Всяко раждане е свързано с проклетите природни срокове. Имаше такъв случай, когато министър на земеделието беше Георги Трайков. Вика той началника на отдел „Животновъдство“ и му съобщава решението на политбюро за поредния „скок“ — увеличение на телетата с 50 на сто за следващата година. „Може, другарю Трайков, само че трябва през следващите две години биковете да заплождат и жените, защото наличните крави не стигат“ — бил отговорът на началника.

— Вярвате ли, че движението за развитие и защита на българското земеделие ще успее да осъществи намеренията си?

— Вярвам, не вярвам — трябва да опитаме. Ако можем — добре, ако не, няма поне утре да се вайкаме, че сме могли с нещо да помогнем, но не сме си мръднали пръста. На всичко отгоре това никому не струва нито пара. Искаме да се внесе яснота в земеделските проблеми и това да стигне до широката общественост. Да нарушим традиционната апатия, да се разбере, че без едно добре организирано земеделие ние сме загубени. Това е основното, а за подробностите имаме друга — „делнична“ програма. Повечко за нея друг път.

— Оптимист ли сте?

— Избор няма — както е казано, или сабя на две, или глава на четири.

в. „Континент“ — 31.III — 1.IV.1993 г.