Николай Хайтов
Троянските коне в България (14) (Книга първа)

Да живее приказката

Нито един от тримата братя, които са ходили за златната ябълка, не е изяден от ламята. Нито веднъж Червената шапчица не е пострадала от Вълка. В приказките животът е страшен, патилата — нескончаеми, но в края на краищата всичко свършва с неизменната щастлива развръзка.

При народните песни е обратно: при тях няма щастлива развръзка, а винаги тъжен и печален край. Няма за влюбени, които да са се оженили и да са били щастливи. Всички пеят за несбъднати сватби, провалени годежи и неосъществени копнежи. Песента извира само от натръпнало с мъка сърце.

Единствено поговорките и пословиците отразяват горчивия народен опит — последователно и безпощадно. Там нещата са от ясни по-ясни: „Брат по брата — та и двата“, „Ако са ти мили рогата, не се бори с агата“, „Преклонена главица сабя не сече“ и т.н. Тече си времето, прелитат десетилетията, редуват се едно след друго столетията, единствено поговорките, изстраданата горчива истина, не се променят.

Всичко е фолклор: и приказките, и песните, и пословиците, в една глава са пръкнали, една уста ги е изрекла, но колко са те странно различни! Песента е нужна на човек да може сладко да си поплаче. Поговорката — да се размисли, а приказката… приказката става необходима, когато му се е стъмнило пред очите от тегобите на живота, за да му отвори едно прозорче към надеждата. В приказката всичко протича както в живота, с тая разлика, че не свършва както в живота, а както на човека му се иска — с щастлив край и приятно заключение: „И аз бях на сватбата, ядох, пих и се веселих.“ Навярно затова, докато борбата между кривдата и правдата продължава, литературата няма да изчезне, независимо кой министър с какви данъци ще я облага.

Да живее приказката!