Николай Хайтов
Троянските коне в България (131) (Книга първа)

България — нашето отечество, нашето бъдеще

Бих добавил още: България — нашата тревога. Тревога е за голяма част от съвременните българи, защото отечеството ни е не само в икономически, но и в цялостен упадък. Обезценено е и самото понятие „отечество“, както и „България“. Не случайно в парламентарната ни практика това понятие все повече се замества с безличния израз „тая страна“. Така е, защото от крайният интернационализъм, който се развиваше у нас от 1947 година дори до края на 1989-та, преминахме през последните 6 години в краен космополитизъм. Между другото, това бе обявено в едно изказване по радиото от бившия министър на образованието Николай Василев, който заяви, че основната цел на нашето (българското) образование е „да възпитава граждани на света“, т.е. космополити. Веднага след това започна и пренагласяването на образователните „механизми“ в хуманитарната сфера на образованието ни (история, езикознание, литература и т.н.) в съответствие с обявената основна цел. Преди да се свра на тези отродителни по същината си, и не само в училището, но и в цялостната ни духовна сфера процеси, налага се да проследим в исторически план основните характеристики на понятията „национализъм“, „интернационализъм“, „космополитизъм.“

Най-изчерпателното определение на българска почва на понятието „национализъм“ намираме в енциклопедичния речник, обнародван от Л. Касъров през, 1905 година. В него френската дума „патриотизъм“, която сега е поголовно заместена от „национализъм“, е преведена. Като „отечестволюбие“, и по-нататък — „гореща любов към Отечеството“, не само любов към земята и народа, в която един човек се е родил, а в стремление да се пожертват частните интереси за обща полза. Това определение ляга в основите на ценностната система на българина от „Третото царство“ (1878—1947).

Отечеството през този период e идеал номер едно на всички българи, а дългът към него — основен дълг на всеки гражданин, както е, между впрочем, и сега, в момента, в почти всички цивилизовани държави по света. На този граждански дълг се крепи както сигурността, така и благоденствието на държавата, а измяната на отечеството се таксува като най-тежко престъпление. Цялата наша, а в още по-голяма степен — цялата римска история, както и историята на Света, са категорично доказателство, че върховенството на националните интереси е първо условие за оцеляването, силата и благоденствието, дълголетието и добруването на която и да било държава. Идеалното съотношение между граждани и държава се постига при пълното сливане, „идентифициране“ на гражданина с държавата, което е намерило израз у римляните в думата „виртус“.

Веднага ще си позволя един отскок към нашата съвременност и по-точно към всеизвестния печален факт, че родната казарма сега е страшилище за новобранците, а „войниклъкът“ — непоносима тегоба. Защо? Това е така, защото идеалът „отечество“ след установяване на социализма в България през 1947 г. беше отречен и повален. Сигналът за това беше даден през 1948 година в Програмна реч на Вълко Червенков, най-влиятелният през това време държавен ръководител у нас. Именно той обяви, че „национализмът е най-големият враг на социализма“ и заедно с това беше обявен и новият ни национален идеал — „пролетарският интернационализъм“. Следващите години от 1948 до 1988 протекоха в превъзпитанието на целия народи особено на училищната младеж в дебългаризирането на страната ни и претопяването й в международната социалистическа общност, начело със Съветския съюз.

Веднага, още през 1948 г., беше преформулирано в речниците и понятието национализъм като „реакционна буржоазна идеология и политика“, която се проявява в проповядване приоритет на интересите на собствената нация, породени от самото развитие на капитализма (Виж Речник на чуждите думи в българския език, издание на БАН, 1982 г.!). Пак там понятието „интернационализъм“ е определено като „доброволно обединяване на нациите, борба против национализма, шовинизма и расизма, против силите на империалистическата агресия“, а усилията за постигането му — най-висша гражданска добродетел.

Онова, което последва, е известно: пренаписана беше историята на България от маркс-ленински позиции, всички средновековни войни бяха обявени за „грабителски“, а не „обединителни“, заедно с всички водени от българските войни по времето на Третото царство, включително Балканската. Царете и болярите бяха разжалвани, а националните кумири — развенчани. Намерените през 40-те години в Търново кости на цар Иван Александър бяха изхвърлени в Янтра. Разкритите по време на разкопки през 1956 г. кости на Васил Левски в олтара на софийската църквичка „Света Петка Самарджийска“ — унищожени, а гробът заравнен. Всички хуманитарни науки, всяка по своему, бяха приспособени към възложената им основна задача — подмяната на националното самосъзнание на българина с интернационално. Базовият патриотизъм бе обявен за „опълченски“, всичко, което намирисваше на национализъм в литературата, бе прогонено от читанки и учебници.

Крайните резултати от действието на интернационалната претопителна машина през четирите социалистически десетилетия се проявиха по време на първите всеобщи парламентарни избори след 10 ноември 1989 г., когато зад националните политически формирования застанаха едва процент и половина от всички гласоподаватели (в Румъния националистите взеха още в първите избори над 12%, в Унгария — над 15% и т.н.). Тези резултати при по-следващите избори не се промениха съществено, което означава, че извършената в България де национализация се беше дълбоко укоренила заедно с всички съпътстващи този разложителен процес промени в етиката, морала, в разпалването на консумативните нагони и в пълното разхлабване на връзката между държавата и нейните поданици.

Само така можем да си обясним, че след 10 ноември 1989 г. държавата рухна изведнъж и към разграбването й посегнаха без задръжки стотици хиляди ръце. И това бе съвсем естествено, след като за „дълг“ към държавата не беше се говорило, току-речи, цяло едно половин столетие. Говореше се за дълг, но само към Партията, а „отечествовото“ се превърна в една остаряла, забравена дума, в един, едва ли не, срамен анахронизъм. Откъде да дойдат задръжките, когато целият традиционен морал беше сринат, а личното добруване или по-точно високият стандарт на гражданите — обявен за идеал номер едно на мястото на стария — отечествения. Това е Главната причина за текущата в момента национална катастрофа — нихилизма, безродието, възприело сега нова маска — космополитизма.

В Речника на Л. Касъров от 1905 г. космополитизъм е отбелязан с мъглявото понятие „междудържавие“, В Енциклопедията на братя Данчови от 1936 г. „космополитът“ е „лице, което смята цялата вселена за свое отечество, което прекарва живота си в пътуване из различни страни“. Много по-точно е определено това понятие в Речника за чуждите думи в българския език, издание на БАН от 1982 г.: „Космополитизмът провъзгласява човека за гражданин на целия свят, насажда безразлично отношение към отечеството, националната култура и традиция и служи на империалистите като оръдие за политическо и икономическо поробване на свободните народи“.

Като изключим думите „империалисти“, която засега у нас не е прието да се употребява, току-що цитираното определение на космополитизма е твърде изчерпателно. Истината е, че космополитизмът замести „пролетарския интернационализъм“ след разпадането на международната социалистическа общност и то без никаква пауза, и пое неговата асимилаторска роля. Това е така, защото крайната цел и на двете „изми“ е претопяването на малките в по-големите държавни общности, в крайна сметка — в една от тях. Ето защо пролетарският интернационализъм и космополитизъм са еднакво враждебни към родолюбието, или все едно, към национализма, който е всъщност единствената пречка към размиването и поглъщането на малките народи. Излишно е да обясняваме защо космополитизмът, превъплътен напоследък в т.нар. „Отворено общество“, се бори почти навсякъде, където е проникнал, за разграждането на съществуващите по-малки държави. Той се стреми още към изместването на цялата национална култура — музика, литература, кино, театър, история и т.н., от т.нар. „попкултура“. Заедно с това всичките ни традиционни ценности, идеали и т.н. да бъдат подменени с едноличния просперитет, върховенството на отделния гражданин, на индивида. Държавата е единствената материална сила, която би могла да се противопостави на претопителната политика на по-големите, затова „Отвореното общество“ е за разграждането в максимална степен на държавата. И още една разлика: интернационализмът имаше, все пак, някакви скрупули, като маскираше своите крайни цели със „социалистически патриотизъм“ и пр. Космополитизмът не се препъва в никакви скрупули. Пролетарският интернационализъм говореше за отделните култури като за „социалистически по форма, а национални по съдържание“. Космополитизмът изтиква националните култури без каквито и да било уговорки.

Сега отродителните процеси у нас текат открито, незавоалирано, във всички обществени държавни институции и звена, в това число и в образователната ни система. Опитите (за съжаление успешни) по намаляване часовете за изучаване на родната история, както и опитите за внедряване на нови програми за литературно обучение, преследват затриването на самобитната национална традиция в духовната сфера като прелюдия към установяване бъдещото „отворено общество“. Остава да обсъдим още само един момент: дали пък промените, които внася в живота ни космополитизмът и онези, към които ни води в перспектива, са въобще опасни и осъдителни. Какво лошо има в това да се претопим в една европейска, на първо време, а защо не и американска — в по-далечно бъдеще богата общност? Лошо ли им е на поляците, албанците, ирландците и т.н., живеещи в Щатите, в Германия, в Англия и Франция?

Нужно е първо едно уточнение, когато се поставят на разискване подобни въпроси: че едно е да си се приобщим една чужда народностна общност като равноправен по пътя на емиграцията или по рождение, а съвсем друго — като бивш гражданин на една изчезнала държава или държава под чужд суверенитет.

Вероятно пропагандаторите на космополитизма ще намерят какво да отговорят на тези въпроса — пропагандната ни машина е в това отношение безкрайно изобретателна, а и коварна. Едно, обаче, остава неоспоримо: никъде, освен в България, космополитизмът не намери почва за развитие, а отвореното общество не пусна корен. В нито една от съседните балкански държави! В нито една от предишните социалистически общност като Унгария, Чехия. Полша и т.н. Да не говорим, че няма страна в Света, която да е възприела космополитизма на сериозно и да се е „отворила“ поне отчасти. Напротив, на практика богатите, високоразвитите държави се затварят в своя все по-недостъпна общност. Шенгенските споразумения са един убедителен пример. Този факт би могъл да се тълкува двузначно: или че всички политици по света са политически неграмотни и не си разбират от интереса, или че всички държавници са наясно с т.нар. „Отворено общество“ и непоколебимо бранят своята национална самоличност, и все едно — своето свободно развитие, съобразно с проверените исторически традиции, природни дадености и обичаи.

След като човечеството оцеля в началото на века от филоксерата на анархизма, трудно ще е размиването му да се постигне чрез утопичното „отворено общество“. Много е още прясно сгромолясването на комунистическата утопия, за да бъде почти веднага заместена с една друга, все така призрачна и противна на елементарното у човека чувство за самобитност и самосъхранение.

Тук би трябвало да отбележим и нещо твърде интересно във философски план. Наистина светът, поради усъвършенстваните комуникации, върви към уеднаквяване, към все по-уедрени, по-панелни структури — на първо място в материалната, а след това и в духовната сфера. Уеднаквяват се в някаква степен вкусовете, идеите, езиците и всичко това във взаимовръзка с текущата в момента техническа революция и установяващата се с бързи крачки от края на миналия век, редом с нея, индустриална цивилизация.

Означава ли, че пълното уеднаквяване на света (идеалът на космополитизма) е неизбежно? Едва ли. Индустриалната цивилизация ще префучи и заедно със свършването на запасите от нефт, ще премине към своя залез, зарязвайки човечеството да се дави сред купищата отровни боклуци, които ще му остави. Природата е изразила убедително своята „воля“ и по въпроса за уеднаквяването, създала е огромното разнообразие на живота върху планетата с една почти необозрима разточителност. 713 вида паяци вместо един, хиляди племена и племенни общности вместо една, милиони хора без нито едно повторение един с друг. Защо? Защото само при многообразието на формите е възможно състезателното начало в живота и това е гигантската пружина, която тласка този живот към съвършенство. Затова е и многообразието на племена и народи. Историческото развитие на света говори, че в състезанието между малки и големи народи най-малките са стигнали най-далече (пример с римляните, гърците и т.н.). Сливането на света в една безлична маса е противоприродно — това е основният недостатък на утопията, наречена „Отворено общество“. Силата на света е в неговия „клетъчен“ строеж. Силата на всеки организъм — също. И в материалният свят има нещо подобно. Залезът на тая вселена са черните дупки, натъпкани с безлично, безформено вещество. Зората, изгревът на Вселената, е освобождаването на това вещество с помощта на големия взрив в един пищно разнообразен, млад и кипящ всемир. Всъщност уеднаквяването на света е болестен признак, това е белег за неговото остаряване, но понеже човекът е уникален с това, че притежава най-развития мозък на тази планета, той би могъл да отсрочи своята старост, а защо не и смърт, ако надвие етическите окови и си осигури вечен живот в междузвездното пространство. Но сигурен съм, че и тогава човек от човека ще се различава може би доста повече, дори, отколкото сега; че той ще има род, семейство и родината.

Възродената идея за род, семейство и родина и ние, българите трябва да осъществим, и то не когато се пренесем в космоса, т.е. в небитието, а сега, инак водовъртежът на стопанския катаклизъм, който ни е завихрил, ще ни глътне. Един пример ще направи нещата по-ясни: след военната катастрофа на Германия в края на Втората световна война тази могъща страна бе само в дрипи, в кърви, рани развалини. Но забележете, германските младежи не напуснаха страната си. Не емигрираха. В периода 1948–1968 г., когато в опепелена Германия кипеше възстановителната епопея бягството на млади хора от страната е под 0,06%. Затова пък, победена Германия за две-три десетилетия отново зае мястото си на най-могъща в Европа държава. У нас само през последните четири години числото на напусналите страната младежи е над 580 000. Но това е почти една трета от младостта на България! В Австрия има закон, който не позволява млади хора да излизат от страната със стипендии на чужди държави. Явно защо. Но около 4000 деца от Родопите вече се учат и отглеждат в арабските страни и в Турция.

В крайна сметка примерът с Германия от петдесетте години е класически пример, че силата на една държава е в единението, в сцеплението на нейните граждани, и че няма засега по-добър цимент, измислен за тая работа от родолюбието, от национализма. Но — веднага ще добавим — в България никога национализмът не е прекрачвал здравословните граници на позволеното. Той никога не се е израждал в нетърпимост към етническите групи, с които е в съжителство от векове (евреи, арменци, цигани, турци и т.н.). Никога не е прераствал в агресия към съседни държави, а в последните 50 години държавата ни публично се отказа от каквито и да било териториални претенции към нашите съседи — гърци, турци, сърби и румънци.

Трябва да се дава отпор на спекулациите в тази област, в опитите благородният, бих го нарекъл, български национализъм да бъде смесван с агресивния шовинизъм, както се беше превърнало това в учебникарска практика от функционерите на пролетарския интернационализъм до 10 ноември 1989 година. А след това от застъпниците на космополитизма. Две думи и по „инструментариума“, който би могъл да бъде приложен за укрепване националното самосъзнание на младото поколение у нас. Първо на първо, оздравителният процес в това отношение не би могъл да протече нормално, ако българското семейство не помогне, ако родителите не вдъхват у децата си обич към баща и майка, към родното място, а заедно с това и към поваленото, а и опозорено Отечество. През последните три десетилетия съвсем целенасочено се изсипаха какви ли не упреци към българите и България. Набивано беше в главите на младите, че народът ни е предал Левски, че сме предателска нация, че ние сме посегнали върху живота на папата, че ние сме най-активните наркотрафиканти на света, че сме агресори „балканци“ и т.н., и то преди разразяването на икономическата криза, която предизвика сегашния хаос и деградацията в морала.

Повалени бяха почти всичките ни светини, Ботев беше обвинен, че не си писал стиховете, а тръгнал да освобождава България, страниците за Левски в учебниците прогресивно намаляват, в една история на България не беше дори споменато в един ред името на Георги Бенковски. В учебниците по литература присъствието на класици като Вазов, Йовков, Елин Пелин и др. беше чувствително намалено. Захари Стоянов беше отстранен. В много от учебниците живецът на българщината, обичта към нея, бе незабелязано отстранен.

Под формата на академизъм някои от учебниците по история бяха така прекроени, че ако има чувство, което да вдъхват със сигурност, то е подозрението, че ние въобще не сме нация и че не съществуваме от 13 века, а едва от няколко десетилетия. Никога драговното отношение на младите хора към държавата, родината, Отечеството, не би могло да бъде възстановено, ако скритият в учебниците нихилизъм не бъде отстранен.

Онова, което е във възможностите на учителя, е да кърпи тези „дупки“ в учебниците, докато учебните програми бъдат пренагласени в един по-градивен план, каквито бяха например учебниците по история и литература до Девети септември 1944 г., когато средната им дълготрайност бе 15–20 години. А колко необозрими възможности има за създаване на самочувствие у учениците, колко поводи да се гордеят, че са българи — като започнем от природните ни красоти и посочим въплътените в исторически факти добродетели на българина.

Трябва да се възстанови и нащърбеният, помраченият престиж на нашите национални герои. Ненормално е 10-годишни деца да знаят кой е Христо Стоичков или Иво Карамански (въпреки че са две противоположности), но да не знаят кои са Левски, Каравелов и Бенковски.

Изходът е сплотяването ни около идеала Отечество. Нашето Отечество, което е и наше бъдеще, ако пък щете — наше единствено спасение. Няма друга по-надеждна рецепта за оцеляване в нашия за дълго време объркан свят.