Николай Хайтов
Троянските коне в България (172) (Книга първа)

Ще предвардим ли заличаването ни като държава и претопяването ни като народ?

— Г-н Хайтов, бяха ли по-различни тези общински избори от предишните и как ще коментирате резултатите?

— Най-интересното при тези избори, на което никой не обърна внимание, е, че среднородопските българи мохамедани в бившия Смолянски окръг не дадоха нито една община на кмет на протурското Движение за права и свободи (ДПС). Това означава, че след усилените опити през последните десет години за турцизирането и арабизирането им не бяха претопени. Без шум и препирни те дадоха един мълчалив, но категоричен отпор на кампанията за тяхното отцепване от българския им корен. Това за мене е най-знаменателният и радостен извод от току-що завършилите общински извори. И първият знак, че у нас започват да се появяват признаци за сцепление на национална почва.

— А защо това беше премълчано от социолозите и коментаторите?

— Защото повечето от тях са политически неграмотни и без чувство за национална принадлежност, а е възможно и да не им изнасят получените от вота резултати.

— Смятате ли, че вотът е Кърджали е етнически?

— Какво значи етнически вот? Преведено на български, той означава народностен вот — чисто недомислие, да не казвам глупост. Хората в Кърджали не са гласували по ротно, а поединично, защо се търси под вола теле?

— Очаквате ли сепарастични действия от страна от ДПС?

— На кърджалийския електорат поне в момента не му е до сепаратизъм, на всичко отгоре този вид действия у нас се дирижират от по-отвисоко и по-отдалече.

— Според вас има ли цензура в българския печат?

— У нас и децата вече го знаят, че цензурата върху печата е далече по-стегната и страшна отколкото при т.нар. тоталитаризъм. Разликата е само във формата. Сега никой никому не е забранил да пише книги, но печатането им на практика е невъзможно, защото е губещо. Особено за сериозната книжнина. Този вид цензура е практически неотразима: тя запуши гърлата на почти всички поети, писатели, публицисти и журналисти. С вестниците кройката е друга: с две-три изключения всички са пряко зависими от властовата върхушка, както и националната телевизия, и така се получава един поток от строго подбрана еднопосочна информация. Малкото независими и по правило малотиражни вестници не могат ефективно и резултатно да бъдат изкупувани, когато потрябва, какъвто беше случаят с в. „Монитор“ във Варна.

— Да, но ще има следствие…

— За всички е ясно, че то никога няма да достигне до действителния автор на поръчката точно както е при поръчковите убийци. Пък и да стигне, цензорите не могат да бъдат кой знае колко уязвени, докато телевизията е под пълен държавен контрол, която се превърна в една истинска адска машина за дезинфекция.

— Надявам се не мислите, че цялата журналистика у нас е манипулирана?

— Журналистиката с чатал на врата не е журналистика, това мога само да ви кажа, защото почти цялата е купена, спонсорирана или дирижирана от властта.

— Не смятате ли, че създаващото се у нас гражданско общество би могло да се противопостави, да отслаби държавната или по-точно партизанската намеса в направляването на информационния поток?

— Тъй нареченото гражданско общество е една от най-подлите измами у нас. Ако чуете, че някой е успял да го пипне и види, нека да ми се обади.

— А стотиците фондации у нас не са ли клетки на гражданското общество?

— Три четвърти от фондациите са бандитски формирования, надявам се в това поне да не се съмнявате.

— А останалата четвърт?

— Там са разузнаванията, сектите и остават само няколко добронамерени фондации, за които може да се предполага, че се занимават със своите идеални цели. Но те пък нямат почти никакво влияние върху текущите събития, още по-малко върху народностната ни съдба. Да ми посочите една фондация, която да е помогнала на някого да си намери правото? Или да се защити от поголовния рекет в живота на обикновените хора?

— Г-н Хайтов, върна ли се страхът у хората днес и ако отговорът е да — защо и за какво?

— Много са страховете на българина, но най-смазващият е страхът за хляба при голямата и увеличаваща се безработица. След това идват страховете за здравето. От десет години говорихме за здравната реформа, без да се придвижим напред нито на милиметър, а побързахме да срутим старата система на здравеопазване? И защо?

— И защо според вас?

— Да ме прости Господ, но не мога да гарантирам, че това не е един от способите да се облекчи без друго изнемогващият пенсионен фонд. Нравственото израждане, на което сме свидетели, е така напреднало, че никаква гадост не би ме изненадала. Народът ни се намира всъщност в една безшумна гражданска война, която пролича най-вече по време на изборите и тази тиха, несекваща война е всъщност голямото бедствие на българина. Тя сблъсква хората, разединява ги, смразява ги и изсмуква последните им защитни сили за взаимодействие.

— Не забелязвате ли в последните избори някакво окопитване?

— Всичко го забелязваха. Изпадналият и ошашавен българин започна лека по лека какво става с него и около него. Целият въпрос е сега дали окопитването ще предотврати заличаването ни като държава и претопяването ни като народ.

— Тъй и тъй говорим за икономика, не бихте ли казали какво разбирате по думата реформа, безспорно най-употребяваната дума на десетилетието?

— Под тази дума аз разбирам безредното разграбване на страната ни, наричано още приватизация и което се върши под носа на цялата ни общественост, без никой да може да гъкне.

— А какво бихте казали за нашумелия въпрос за закриването на АЕЦ „Козлодуй“?

— Без да съм Ванга или друг пророк, мога да ви кажа: единственият начин на министър-председателя Костов да остане със знак плюс в историята на България е да не харизва АЕЦ на Европейския съюз. Това е неговият Рубикон. Редкият му шанс да се докосне до званието държавник. Пропусне ли го, втори шанс няма да има. Знаете ли какво крепеше досега относително високата оценка в съзнанието на незасегнатите от партизанската зараза българи? Крепеше се главно на отказа му да увеличи броя на косовските бежанци в България, което се опитваше да наложи Талбот. Тогава той отскочи с две глави над заобикалящата го парламентарна сбирщина. С АЕЦ случаят, разбира се, е по-драматичен, но ако добре го отиграе, макар и с глава в торбата, той ще остане в политическото битие на българина и през следващото десетилетие. Това е големият му шанс да се прояви като спасител на последното скъпо непродадено нещо, което има за България непреходна, икономическа и стратегическа стойност. Като махнем АЕЦ, остават ни двеста хиляди орала с 250 000 селяни. С това ли ще влизаме в „Европейския съюз“?

— Но тогава пък няма да ни приемат, ако откажем ликвидирането на атомната централа…

— А кой може да гарантира, че ликвидирането на атомната ни централа не е прелюдия към ликвидирането ни като държава — прастарата мечта на някои от нашите съседи, а и на протежиращите ги „велики сили“, които ни размотават напоследък както си искат. Що се отнася до приемането ни в ЕС, дори панталоните си да смъкнем до петите, това няма да стане по-рано от 2010 г., ако въобще някога стане, т.е. задоволим ли най-сетне европейските стандарти, знае ли някой какви още стандарти ще измислят? Колкото и цивилизована да е съвременна атлантизирана Европа, тя си един хищник. Да не говоря за световните заемодавци, които ни зашиха джобовете.

— Интересно кое ви дава основание да говорите с такава увереност по въпроси, които не спадат към обичайната ви литературна сфера?

— Аз имам колосален жизнен опит и на това отгоре една проклета интуиция, която никога не ме е лъгала. Стреляно птиче съм. Осемдесет години са ме дупчили сачмите на живота. На решето са ме направили. Това е създало у мене необходимите защитни рефлекси.

— Искал ли е някой някога мнението ви на държавно равнище, все едно по какъв въпрос?

— Толкова прозорливи хора у нас не забелязвам — нито е имало, нито ще ги има.

— Пишете ли нещо ново в момента?

— В момента подготвям за печат и допълвам книгата ми „През сито и решето“, която представлява равносметка на живота ми.

— Благодаря за това интервю!