Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 4 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Канатица (2010 г.)
Корекция и форматиране
vasko_dikov (2013 г.)
Източник
voininatangra.org

Издание:

Николай Хайтов. Троянските коне в България. Книга първа

Издателство „Христо Ботев“, 2002

ISBN: 954–445–809–3

История

  1. — Добавяне

Държавният глава постави под въпрос отношението си към българщината

Печалната известност на д-р Желев с неконтролираните му изявления не е от вчера и е, кажи-речи, нещо, с което свикнахме. По време на предизвиканата от него самият обаче среща в Клуба на кинодейците със „старите“ му приятели на 24 февруари той направи някой смайващи саморазкрития, които предизвикаха тръпка на тревога и несигурност по цялата страна.

Думата е на първо място за „българската интелигенция“, която през 1984–85 „жива я заравят в земята, та не могла да се изправи и своевременно да протестира в защита на нашите съграждани българските турци“. Ето по този повод нека ми бъде позволено да попитам г-н президента: къде бе „заровена“ окайваната от него интелигенция, че да вдигнем на това историческо място паметник? Не ми е известно освен това нейният водач (за какъвто Желев очевидно се смята) да е бил някога заравян. Напротив, точно около 1984–85 година той обикаляше с група свои колеги на държавна сметка Смолянския окръг и сключи с Окръжния съвет контрактация за написването на книга. Взе и аванс, доколкото ми е известно, който все още не е издължен.

Аз разбирам, г-н президент, от художествени хиперболи, но Вие не тиражирахте твърденията си за „живо заравяне“ на интелигенцията ни като поет, а като отговорен държавник за отговорни неща. Освен това вие нарекохте в своето забранено за камерите изявление възродителния процес в България „едно от най-мръсните, най-гнусните и най-тъмните престъпления на комунистическия режим“, без да разграничите насилствените кръщавки на турците от 1984–85 година от действителния възродителен процес, започнал в Чепино през 1884 година с основаването на първото у нас българомохамеданско ученическо дружество „Просвета“ от даскал Стою Докумов.

Между 1937 и 1944 година този процес обхваща по-голямата част от Родопите. През 70-те години се разширява, но той не е имал никога нищо общо с кръщавката на турците през 1984–85 година. Как така Вие, г-н президент, слагате знак за равенство между истинския възродителен процес и насилствените кръщавки на турци през 1984—85-а? И което е много знаменателно: защо обявявате само турците за свои „съграждани“, а за българите мохамедани не изтървавате нито една дума? Освен ако не правите никаква разлика между българи мохамедани и турци, каквато е, голата в случая истина.

Също такава истина е, че отправените към възродителния процес ругателства („едно от най-гнусните и най-тъмните престъпления на комунистическия режим“) отнасяте преди всичко към драматичните опити на българите мохамедани да запазят своята национална принадлежност, след като именно комунистическият режим на два пъти посегна на възстановените им български имена.

Между другото, Вие не членувахте ли в същата тази Комунистическа партия, Вие, непоколебимият марксист? Защо не сигнализирахте обществото за нейните престъпления — тогава, а не сега?

Би трябвало да обясни Желев освен това, след като възродителният процес сред българите мохамедани бил толкова мръсен, гнусен, т.е. насилствен и пр., защо при преброяването по-миналата есен 143 120 души от тях, а това значи две трети от общия им брой, се вписаха в преброителните карти като „българи“, а не турци или китайци? Допустимо ли е, ако те са били тъй грозно насилвани през 7-те и предишните години — да се обявят за българи? Все едно, те го сториха, въпреки упражнявания върху тях натиск да се пишат „турци“ и въпреки положените от президентството усилия да бъдат обявени за „помашко малцинство“. Имам предвид пряко (персонално) положените в това отношение „изследователски“, организаторски, публицистични и всякакви други явни и тайни усилия на президентските съветници по етническите въпроси М. Иванов, А. Желязкова, Св. Иванова, завършили неотдавна с признаването на „помаците“ за етническо малцинство от Комисията по правата на човека при американския Конгрес.

Дълго съм се чудил знае ли президентът за неуморната отродителна дейност на своите сътрудници? Но все едно какво би казал той, една е истината: Отговорността за дейността на неговите съветници е безспорно негова, президентска отговорност. Та нали някои от същите съветници са и консултанти на фирма „Гори, гори огънче?“ Защо е трябвало при това положение да ни уверява господин Желев, че президентството нямало „отношение“ към този филм?

Ще завърша с другия съществен епизод от изказването на президента Желев на сбирката с неговите „стари приятели“ — думите му, отправени към отец Боян Саръев, че освен с чисто духовната работа, с която се занимавал, той имал и „някои други функции в случая“, които смущавали. Възниква въпросът: та нима президентът, под чието разпореждане е цялото контраразузнаване, не знае каква е истината за православния проповедник Саръев? Пита се: защо му е било необходимо, вместо да съобщи фактите, ако разполага с такива, да хвърля катранена сянка върху доброто име на този достоен свещенослужител и родолюбец?

Думите на президента излъчват ненавист към делото на отец Боян — защо? И щом веднъж сме започнали разискването на този въпрос, време е да узнае д-р Желев, че почти същото, каквото е казал за отец Боян, се говори и за него; че освен президентските си функции той изпълнявал и други. Още по-направо казано, че президентът ни бил сключил сговор с ДПС да им даде на тях „помаците“, а турците да гласуват за него и сега той прилежно изпълнявал даденото обещание.

Мнозина мислят така, но все още никой публично не го е изрекъл — защо? Защото за подобни сериозни, съдбоносни неща би трябвало да се говори само при наличието на твърди доказателства. Така че г-н президентът е длъжен докрай да изясни случая. Очакват се от него факти. Тъй или инак, последиците от изявленията на президента на 24 февруари в Клуба на кинодейците не могат лесно да бъдат заличени. Инак е поставено под съмнение най-важното у г-н президента — действителното му отношение към България и българщината.

в. „168 часа“, бр. 10 — 6–12.III.1995 г.