Николай Хайтов
Троянските коне в България (156) (Книга първа)

Желев е неискрен и опасен

— Господин Хайтов, тези дни бившият български президент Желю Желев написа в един вестник, че вие сте били домакин на първата среща на опозицията на 13 ноември 1989 г. с тогавашния член на Политбюро Андрей Луканов. Истина ли е?

— Срещата бе у нас, на ул. „Латинка“ 15 в София. Но аз не бях неин инициатор. Уговарянето й бе станало между съпругата ми Жени Божилова и Блага Димитрова, с която Жени бе в приятелски отношения. Мисля, че разговорът им е бил на 12 ноември. Тогава аз бях в Асеновград. Когато на следващия ден се върнах около 17 ч., Жени ми каза за насрочената за 19 часа среща с по-първите хора на тогавашната неформална опозиция. Каза ми още, че сред тези хора ще бъде и Желю Желев. Преди това ние с него имахме сблъскване по повод гроба на Левски. Обясних на жена ми, че е направила голяма грешка и че за нейната чистосърдечна инициатива рано или късно ще плащам аз.

— Защо реагирахте така?

— Сигурен бях, че срещата ще бъде протълкувана от Желев като личен мой опит да се набъркам в политиката. И че това ще предизвика ответна реакция в моя вреда.

— Оправдаха ли се опасенията ви?

— Стана точно така, както си мислех. Радой Ралин, съгласувано с Желев, организира подписка на 85 „интелектуалци“ (повечето набедени за такива), които отправиха изложение до Луканов като министър-председател, до Лилов, до Петър Младенов и прочие да не бъда допускан като бивш легионер до „ръководни държавни длъжности“ и т.н. За съжаление в 17 ч. на 13 ноември нямах възможност да отменя срещата. Още повече, аз съчувствах на чистосърдечното желание на Жени да свърже зародилата се тогава опозиция с властта. Тоест с нашия съсед от по-долния етаж на „Латинка“ 15 Андрей Луканов.

— Вие, както Желев, а и други твърдят, че сте били приятели…

— Андрей Луканов нямаше приятели. Жени обаче и съпругата на Андрей — Лили, бяха и си останаха близки. Затова общувахме. И до Света гора ходихме заедно, но довереник на Луканов не бях, нито съм се опитвал да бъда. Много различни бяхме, а и в някои отношения несъвместими. Той беше от главата до краката в политиката, а пък аз от политиката изпитвам непреодолимо отвращение.

— Значи отричате писмото от Желев, който твърди, че по думите на Йордан Василев вие много сте настоявали именно Желев да бъде поканен на срещата?

— Разбира се. Желю послъгва. Има си хас аз да го каня вкъщи, като го знаех колко е несигурен, неискрен и направо опасен. Ето го и сега, какви небивалици е изтърсил в публикацията си във в. „Труд“. Бил решил да не отиде на срещата у дома. Като е решил, защо все пак дойде? Да не го е някой заставил? Блага му била виновна като че той е непълнолетен. И какво значи това: поначало бил отказал да присъства на срещата, а идва с първите? Въобще не бях разговарял за т.нар. мемоари на Желев, но той го е подкарал през просото. Недоумявам как е могъл да съчини такава лъжа, че на срещата Луканов се появил по „анцуг и пантофи“. Луканов закъсня с около час, защото беше на заседание на Политбюро. И оттам направо влезе у нас. Само беше сменил сакото си с хубава плетена жилетка. Прекосил града по чехли? Та нали бяха 15 души на срещата. Как си позволява Желев да преиначава неща, които хора като Тончо Жечев, Валери Петров, Марко Ганчев, Блага Димитрова видяха с очите си? Луканов се появи при нас с черни обувки.

— Може би Желев е забравил?

— Не допускам да е толкова зле с паметта. Макар че прави и други очевидни грешки. Както например твърди, че на срещата у нас бил Чавдар Кюранов. Беше не той, а синът му Деян. Жилището не е на „Латинка“ 4, а на № 15. Жена ми се е обаждала само веднъж на неговата госпожа. И въобще не се е стигнало до кандърми, както Желю твърди. Защото Жени е имала предвид, че Желев е вече уведомен от Блага. Драматично описаното „проплакване“ на жена ми си е чисто Желюва измислица. Много по-неприятна обаче е лъжата, която сега Желев повтаря, че между него и Луканов никога не е имало тайна среща, както твърдял „исусоподобният шарлатанин“ Едвин Сугарев. Напротив, тайната среща на Луканов с Желю се състоя на другия ден. Това го знам толкова добре, колкото е истина, че сега разговаряме с вас. Сугарев може да е всякакъв, но не е лъжец. Той бе узнал за срещата по своя линия. Между другото час и половина след завършването на срещата у дома на 13 ноември, т.нар. органи вече са били уведомени. И то не от Луканов.

— За кого намеквате?

— Не намеквам. Направо ви казвам, че някои от присъстващите у дома се е погрижил за това. Най-вероятно това е бил самият Желев.

— Не отивате ли твърде далеч?

— Не, разбира се. Ако имате предвид отдалечаването ми от истината, голямата истина за Желев. През цялото време, докато играеше ролята си на опозиционен лидер и дисидент, Желев поддържаше необявени връзки с власт. Луканов също пазеше тези връзки в тайна. Той например скри от нашето семейство втората си необявена среща с Желев. А веднъж след като тръгна кампанията по въздигането на Желев за президент, аз му казах, че дъската, на която стъпват, е много гнила. Тогава Луканов отговори „Все пак Желев е за предпочитане, той е наш.“ И странно, същото заяви Желев. Веднага след избирането му за президент той каза по телевизията, че е и си остава марксист. Надявам се, че мнозина ще си спомнят за тази мигновена, но показателна Желюва изповед. Кандидатурата на Желев за президент бе вдигната внезапно след едно негово завръщане от Париж. Там бяха двамата с Луканов.

— Изненадан ли сме от поведението на Желев през годините?

— За мене не беше изненада, че Желев е човек на властта и че цялото му дисиденство е една най-обикновена рутинна игра. Иначе как може да си обясните, че прочутата компилация на Желев за фашизма беше издадена от комсомолското издателство по личното писмено нареждане на Людмила Живкова? Последвалите след излизането на книгата уволнения, наказания и пр. бяха чиста маскировка. Инак как да си обясним, че след всичките тия скандали Желев неочаквано се появи в Окръжния народен съвет в Смолян и сключи контракт за написването на някакъв си научен труд? Взе си аванса и повече не стъпи в Смолян. Нито изпълни подписания договор, нито пък върна добрата сумичка. Мисля, че преписката по този договор се намира в архивите на ОНС. Ако не са я смотали. Свидетелите обаче се живи — председателят и секретарят по онова време на отдел „Култура“ в ОНС Смолян. Тези неща не се правеха за враговете на властта правеха се за сигурните хора, за любимците. Да не изреждам други подобни факти… Сега ми идва наум как получи Желю „компромата“ за неговия най-талантлив съперник — Берон.

— Как?

— По една случайност зная, и то в подробности в най-съществената му част. А именно, че това беше съгласувана оперативка между тогавашните органи на сигурността, които бяха изцяло под контрола на БКП и на самия Желев. Действие за сломяването и елиминирането на Петър Берон.

— Защо Желев се е страхувал от него?

— Защото Берон е човек честен и е с опасно независим характер. Той, ако бе останал начело на държавата, никога нямаше да влезе в колаборация с партийната върхушка, която реши раздържавяването и разграбването на България. Затова Желю си нацапа ръцете с кръвта на Берон, и то на права Бога. Берон не бе осъществил сътрудничество с тайните служби. Хиляди хора имаха същите туристически досиета като него.

— Не сте ли прекалено озлобен към д-р Желев заради вашия отдавнашен спор за гроба на Васил Левски?

— Беше хубаво да е така, но не е. Първо, Желю никога не е играл роля в този спор. Той беше написал една статия, че не трябвало да се търси гроба на Левски, че това било „патриотарство“. С други думи, той беше на страната не само на „историческата гилдия“ (както се изразява в своя мемоар в „Труд“), но главно на страната на партийните идеолози — академиците Топенчаров и Д. Косев. За никаква наука тук не може да става дума Познанията на Желев по история са по-малко от скромни.

— Той ви обвинява в кощунство с делото на Левски…

— Какво кощунство може да има в това, че аз съм решил да изясня за себе си и за българската общественост въпроса с гроба на Левски? След като самият Левски е мечтал да има гроб и това негово желание и завет, които са черно на бяло документирани? Самият Левски е искал да му се знае гробът. Топенчаров, Косев и Желю не искат.

— И Николай Генчев.

— Генчев искаше да угоди на Косев, да му помогне в прикриването на най-позорното в нашата история посегателство върху гроб — унищожаване по идеологически съображения костите на Левски. След като са били намерени на 30 май 1956 г., по време на разкопките в олтара на църквичката „Света Петка Самарджийска“ в подлеза при софийския ЦУМ. Този позор прие върху себе си и Желев, оттам се породиха враждебни настоения към търсачите на гроба. Затова ги нарича патриотари. А като стана президент, сложи оловен похлупак върху решението на БАН от 26 април 1986 г. За обявяване гроба на Левски. Така Апостола остава и досега без гроб. За съжаление не е това най-големия грях на Желев.

— А кой е?

— Докато Желев беше президент на България, у нас бяха положени основите на голямата разруха. Тогава минаха законите за обяваването на народната банка за „самостойна“ и бе открит пътят на банковия грабеж. Да не мислите, че той не е знаел какво се крои? Разузнаването беше в негови ръце, преди да го разруши. Защо не върна закона след като имаше това право? Защо не гъкна? Не излезе в печата, а си мълча като бълха в гащи. Та нали по негово време бе извършено второто родопско „потурчване“ с помощта на самото Президентство. Тогава се положиха предпоставките за обявяване на помаците за малцинство. Хубаво е, че експрезидента започна да си печата мемоарите. Да видим как ще ги довърши с това високо самочувствие за непогрешимост и като че ли вродената неговата склонност да подстригва истината. Забравя, че между бакенбардите и истината има голяма разлика.

— Може би има още кой да го помни?

— И още как. Спомням си едно негово изказване, политиката се прави с пари. А той, представете си, нямал. Може и защото даваше по едно време президентската си заплата на сираците. И изведнъж след това — бам, прави си партия за милиони. И продължава да я поддържа с много повече милиони. Откъде паднаха тия пари у скромния до неотдавна трогателно бедния философ?

— Помните ли какво точно се е говорило на срещата у вас през ноември 1989-а? За възродителния процес или за друго?

— Въобще не си спомням да се е говорило за „възродителния процес“. Но съвсем точно си спомням, че бе поставен на едно от първите места въпросът за възстановяването в партията на първите изключени от нея дисидентстващи членове на БКП. И докато траеше разговорът, телевизията предаде новината, че заличаването на партийните наказания е факт. Настъпи оживление. След това се чете възванието, предназначено за първия разрешен от властите митинг. Мина подписка и, горе-долу това беше. Берон повече говореше, Желев бе олицетворение на хрисимо дълбокомислие. Това, което той пише сега в мемоарите си, е опит за късна героизация на едно управленско поведение с много тежки въпросителни.