Николай Хайтов
Троянските коне в България (86) (Книга първа)

Защо не се самоубих

„Като млад войник аз служа в Трети дивизионен артилерийски на Нейно Височество княгиня Клементина полк.

Още млади войници сме в първите три месеца и ни викат на изпит за Школа запасни офицери. Аз служа войниклъка с хъс, на какъвто са способни само балканджиите. Въпреки че съм завършил висше образование, беше ми драго, че се намирам в строя. Аз не се притеснявам от това, че са ме турили в ботуши, че ми е широка яката, куртката не ми е по мярка. Знам, че служа на България, дето баща ми е служил, както брат ми и всички преди нас, в тази армия, идеалът на България.

Та обявиха, че трябва да се явят тези, които искат да служат в ШЗО. И аз се явявам. Проверки, устни изпити, разпити и прочие. След два дена окачиха списъка и аз съм първо място. Радостен, много радостен, просто щастлив бях.

Има и такова щастие — да го знаят сега младите, те бягат от казармата като от затвор. Макар че сега е къде-къде по-леко оттогава.

Аз се подготвям, събирам партакешите си да вървя утре в ШЗО. И току виждам на следващия ден ново обявление: анулира се изпитът и в ШЗО се пращат съвършено други хора. Беше дошъл нов помощник-командир на полка, който решил да прати политически по-сигурни хора. Това беше 1944, късно есента.

Въпреки че не бях с нищо провинен. Отделиха новите хора за ШЗО без изпит. Това беше първото сътресение след 9 септември.

Вечерта аз съм на караул. С карабина. Обикалям конюшните, имам патрони. И… реших да се гръмна! Не можех да понеса тази несправедливост — и то във войската. Аз идеализирам войската. Смятал съм, че там нередности не може да има, каквато и власт да е. Затова тегля си куршума и това е!

Отивам към конюшните. Беше една хубава звездна нощ, някъде към Нова година. Викам си, сега да захапя дулото! Но трябва да си събуя ботуша. А брише един страхотен вятър, студено ми е на крака. За да се гръмна, нужно е да дръпна спусъка с палеца на крака, няма как с ръката. Да, ама ако не улуча и си пробия само кратуната? Как ще изглеждам в ковчега? И това ме спря. Такава беше една от преживелиците ми в казармата.“