Николай Хайтов
Троянските коне в България (148) (Книга първа)

Няма читатели, има потребители на криминалета

— Г-н Хайтов, неотдавна Христо Калчев заяви пред в. „Монитор“, че поради крайното русофилство на Вазов книгите му трябва да бъдат забранени за изучаване в училищата. Вашият коментар?

— Според мен Калчев би трябвало да помисли не е ли по-добре книгите на Вазов да бъдат просто изгорени. Сетне можем и гроба му да заличим, че да няма никакви пречки по пътя ни към Европа.

— Питам ви сериозно.

— Сериозно се е говорило за забрана на книги по времето на инквизицията, на Хитлер и пр., но сериозно да разискваме този въпрос сега е наистина несериозно.

— Не сте съвсем прав, защото е факт, че в училищата романът на Вазов „Под игото“ е на практика забранена книга.

— Това е друго — един изтърван министър на образованието би могъл всичко да забрани, но писател да настоява за инкриминиране на друг негов събрат, това не е в реда на нещата.

— Какво друго?

— Е-е, да речем: „Срало пате на лед, вдигнало се парица“ — има една такава народна поговорка. Друг е въпросът, ако Калчев се беше включил овреме в известната кампания по разстрелването на иконите, която откри през 1992 година Любен Дилов-старши. Спомняте си, надявам се, че за „икони“ бяха нарочени тогава и Вазов, Ботев, Вапцаров, щипнаха и Смирненски, Елин Пелин и особено Левски — най-голямата икона. Ботев беше обвинен, че си зарязал стиховете и фукнал да отървава България от непобедимата Османска империя. Министерството на вътрешните работи плати на Марин Георгиев да изобличи Вапцаров, че му били криви краката, а Рашко Сугарев обвиним Вазов, че пишел поезия „на килограм“. Радой пък написа сценарий за Левски и го замеси в три убийства. На Захари Стоянов отрязаха тогава от учебната програма „Записките“. Ако г-н Калчев се беше обадил по време разстрелването, можеше да поспорим, но, сега станалото — станало.

— Искате да кажете, че Ботев, Вазов. Елин Пелин, Вапцаров, Смирненски вече са заличени от нашата култура?

— Един момент — сложете и Йовков, той пък е в немилост заради разказа му „Шибил“, че документирал робството и хайдутството в нашата литература. А то не било робство, а „присъствие“ — и ето че дивният разказ „Шибил“ е бракуван. Понеже хайдутите не се таксуват сега за дисиденти, а за разбойници, сами разбирате, че е вече неуместно да се изучава такъв разказ в сегашното българско училище. В края на краищата става дума за един кръстоносен поход срещу българската литературна класика, която е общо взето, издърпана от училищата.

— Класиците са си класици. Но произведенията ви все пак остават.

— Остават, но къде? Едно произведение, което не се чете, не се изучава, печата, разпространява и продава, е погребано. Като изхвърлиш една книга от училищата, кой ще се сети да я купи при сегашната вкусова безпътица?

— Може би възрастните?

— Възрастните са я чели, остарели, умрели и край на столетната литературна приемственост, на „маята“, която правеше от децата — българчета.

— Ще кажат. Хайтов пак проповядва крайния си национализъм и песимизъм.

— Песимистично или не — това е. Документирана е въпросната картинка в последното, социологическо изследване на „Галъп“: шест пъти са повече читателите на криминална литература от „потребителите“ на литературната ни класиха. Да не говорим за съвременната българска литература.

— Всъщност има ли я, или не?

— Отделете един-два часа, прегледайте какво се продава на сергиите дори само на площад „Славейков“ и ще се убедите, че само около три и половина процента са художествена литература от български автори. Останалото е потоп от преводна порно- и криминална книжнина, в който се дави нашего брата писателят, с изключение на автори като Калчев, които бързо се харчат и не остават по сергиите. По-добре е, разбира се, Калчев да се харчи, вместо Стивън Кинг и подобните му рапани на българския книжен пазар, които изпоядоха мидите. Лошото е, че рапаните са проникнали и в драматургията, в театъра и къде ли не.

— Смятате, че Стефан Цанев и Недялко Йорданов са прави е това отношение?

— Прави са и още как. Това, което става в литературата, театъра, и киното е в рамките на един всеобщ културен катаклизъм на традиционните ценности, на предизвестената смърт, на националната ни култура, на която са се крепели досега и остатъчната ни духовна самоличност.

— Защо „предизвестена“?

— Нека да не почваме от „а“ и „б“. Та нали още през 1992 година един мастит наш колега обяви, че с нашия български език, култура, история и православие, ние никога няма да влезем в Европа. Прочетете го черно на бяло този текст. В органа на „Отворено общество“ „Литературен форум“ от юни или юли 1993 година и ми кажете: смятате ли, че въпросното „гледище“ е чиста случайност. Смятате ли, че случайно 92% от витрините в София са на чужди езици? Че над 52% от думите, с които си служат вестникарите сега са напълно заменяеми чуждици. А са били някога само около 8% във в. „Марица“ от преди 120 години!

— Все пак, съгласете се, сега не можем да говорим, както сме говорили преди 120 г.

— Но като станат чуждиците 90%, няма ли да означава този прогрес подмяна на целия български език? Пълно скъсване със създадената на този език художествена словесност? На всичко по-ценно, свързано с българската литературна класика, „маята“ на българщината? Не ви ли мирише това на предизвестена смърт?

— Това ли ви тревожи най-много в момента?

— Разбира се.

— Повече от корупцията? От приватизацията? От Косово?

— Точно така, защото пораженията в духовната сфера на един народ са невъзвратими, за разлика от тези в материалната. Изчезнем ли от духовната карта на света — това може да се смята за окончателно. Не е забелязано досега в историята възкресението на нито един народ, изчезнал поради духовна недостатъчност. Затова болестните процеси в културата ни са нашето Косово.

— Какво мислите за Косово?

— Възхищавам се на братята сърби и много съжалявам, че нашият парламент не успя да се разграничи от НАТО в намеренията му да бомбардират. Чудя се и на европейците, че пред очите на света се канят да участват в един произвол. Напук на каквито и да било международни норми. Как може, така де, да обявиш една държава за „виновна“ и, дето се вика, без съд и присъда — да пусне авиацията да я срине.

— Като председател на СБП как бяхте коментирали думите на Калчев, че най-много мизерници имало в Съюза на писателите и в Светия синод?

— За Светия синод не знам дали е коректно да се говори за мизерници. Що се отнася до Съюза на писателите, може да се помисли. Но нека се има предвид, че Калчев е също приет за писател в този съюз.