Николай Хайтов
Троянските коне в България (7) (Книга първа)

Задава се облак тъмен

Дълги години думата гора у нас се спрягаше най-често с думите „план“ и „дърводобив“. За гората като закрилница на човека, кърмилница на изворите и бариера срещу опустошителните порои само плахо се споменаваше на пролетните празници по залесяването. През останалото, време сечахме. Така сечахме, с такъв замах, че по-голямата част от българските гори се превърнаха в редини.

Да! Вече наистина можем да говорим за „редини“ вместо за гори след като от тях бяха извлечени през последните три десетилетия над 20 милиона кубически метра дървесина над естественият им прираст. Освен това съхнат та от дъбовите и иглолистните гори са почнали да съхнат и са реално застрашени от изчезване в близките 20 години. Остаряла техника в гората мачка подраста в насажденията и пречи за тяхното възобновяване. През където мине механизираният дърводобив трева не никне.

Установените напоследък фирмени похвати на стопанисване на горите води до бързо разстройство на насажденията с необратими последици. Ние сега сечем много по-хищнически от търговците през двадесетте години, но тогава те бяха под контрола на лесовъдите, а сега брадвата и контролът са в едни и същи ръце.

Забравихме, че почвите, водите и въздухът зависят от дърветата. Контрабандните сечи в горите са придобили невиждани размери. Анархията е в пълен ход, спекулата с дървени материали — също, но за всичко това почти никой нищо не продумва, нито в телевизията, нито в печата, а въоръжената охрана на горите бе ликвидирана.

Разтърсено от 16-те реорганизации досега, горското ведомство все още не може да стъпи на краката си и агонията му се удължава от всеобщия безпорядък в държавата. На всичко отгоре дърводобивът в Коми, който значително облекчаваше товара на нашите гори — е към ликвидация. Очите на търговци и потребители все повече а обръщат към изнемогващата родна гора. В едно време когато нуждите на държавата от суровини застрашително нарастват „зеленото злато“ е почти единственият непресъхващ още източник за добиване на твърда валута. Ще можем ли да устоим на изкушението отново да се нахвърлим на този източник?

Ще се намери ли кой да предотврати новите „свръхсечи“ в редините, които са ни останали? Та председателят на комитета по горите не е дори член на Министерския съвет и той може само през ключалката на високата порта да гледа кой какво крои на люто наранената гора, кой какво и мисли и какво й готви.

И ето, в този момент възниква и въпросът за „раздържавяване“ на бившите частни и общински гори. Аз няма да обсъждам дали трябва частните и общински гори да се върнат на бившите им стопани, но е напълно сигурно, че ако то се извърши в момента през тази или през следващите три четири години, в късо време и частните и общинските гори ще пострадат така жестоко, че едва ли някога отново ще се възстановят.

Това ще се случи поради настъпилото в държавата безвластие и напълно изчерпани стопански ресурси, което ще изложи горите на неподлежащо на контрол и пуническо разграбване. В Швейцария също има частни гори, но има и железни закони за тяхното стопанисване и там за отсичането на едно дърво се изтърпява наказание като за нараняването на човек. Да не говорим за това, че там страната е богата и на горска контрабанда никой не разчита.

Свидетели сме как с прогресивното осиромашаване и засилване на немотията у нас моралът се срути и корупцията стана масово явление — ето кое трябва да имат предвид ковачите на новите закони у нас. Тези закони поне в близките няколко години няма да се спазват, докато не се установи някакво по-трайно равновесие между враждуващите сега политически сили и не укрепне държавната власт, за да наложи спазването на законите и пресичане на пътя на разбушувалата се корупция.

Ето защо решаването на въпроса с частните и общинските гори трябва да се отложи поне с пет години, а когато се постави на разглеждане този проблем, да не се забравя, че дърветата произвеждат въздух независимо дали са частни и държавни. От тях зависи пълноводието на изворите и реките, така че не бива да се поставя на риск съдбата на тези от особена стойност „производствени мощности“. Една прибързана „приватизация“ по отношение на горите би могла да се превърне в чиста проба екологическа катастрофа.

Особено реална се очертава тази катастрофа, ако българските гори заиграят ролята на разменна монета в политическия маратон през следващите няколко години. Ако партийността се изроди — не дай си боже в добре познатата ни партизанщина.

Всеки ще си радва това да не стане. Горите не бива да бъдат подлагани на смъртен риск: това би застрашило цялата ни природа и, разбира се, бъдещото ни развитие и оцеляване.

Досадно звучат тези предупреждения — разбирам, те трябва да бъдат направени. Ако ще вървим към катастрофа, да е поне с отворени очи.