Николай Хайтов
Троянските коне в България (168) (Книга първа)

Ето ви истината

— Г-н Хайтов, на Общото събрание на 29 януари т.г. обявихте след изказването на Христо Ганов, че ще му отговорите в нашия вестник. След това съобщихте в неотколешното юбилейно интервю във в. „Български писател“, че въпросите на Хр. Ганов са били предоставени за обсъждане в УС и че сте възложили на Контролната комисия да направи съобщение пред следващото Общо събрание по този въпрос. Няма да скрия, че това се посрещна с разочарование от мнозина.

— Защо?

— Тълкува се като безсилие от ваша страна, че на други сте предоставили да ви мият лицето. Хората, които са ви дарили с доверието си, искат да чуят вашата дума.

— Искаше ми се да спестя време, но явно не става, затова нека първо да ви обясня, че на заседанието на УС на 4 август т.г., след като запознах колегите с тази папка тука, Ганов оттегли своите тъй наречени „въпроси“. Предоставям ви стенограмата от заседанието, можете да си я прочетете и да се убедите.

— Какво всъщност го застави да си промени отношението?

— Видя своите подписи под документите, свързани с неговите „питания“. Ще ви ги предоставя, както са в папката, подредени по реда на въпросите, след като ги прелистим един по един. Те доказват, че Христо Ганов се е опитал да измами общото събрание на 29 януари т.г., като е задал въпроси, на които сам е знаел отговорите и в решаването на които е участвал лично. Същевременно си поставя за цел да пробуди в писателската аудитория подозрение в нечестни действия от моя страна и да провали по този начин направените от мене предложения на събранието. На обикновен език това се нарича „инсинуация“. Хубавото й е, че не се преследва от закона. Питаш, не обвиняваш, а всъщност — риташ човека точно в слабините.

— Но ако му бяхте отговорили тогава, пред събранието?

— Ганов беше си добре пресметнал, че аз не нося със себе си архива на Съюза, пък и няма да има време за това — видяхте как набързо, припряно и нервно завърши събранието. Но може пък да е за добро, като се има предвид, че тези дни ще е новото общо събрание, случая с Ганов може да послужи за поука. Така че казвайте откъде да почнем.

— С първия въпрос, а именно, че сте обещали пред общо събрание, че ще осигурите от „спонсори огромни средства за Съюза“, а не сте внесли „нито стотинка“.

— Обърнете се, ако обичате, и погледнете шкафчето зад вас. Там са наредени протоколите на общите събрания, станете и проверете, ако искате още сега, има ли нещо такова казано, на което и да било събрание. Ако намерите — изобличете ме! Аз съм заявявал, че ще намеря извънбюджетни средства, за да възстановя съюзния вестник, което и направих. Това са всичките ми обещания! Останалото е тука, ето в тая справка. Справка за непредвидени в приходната част на бюджета на Съюза постъпления в резултат на лично мои усилия, сключени договори вън от регулярните ни сделки с имотите и пр, възлизащи на на обща сума 382 822 000 лева стари пари. В това число 15000 щатски долара, постъпили в издателство „Български писател“ по силата на сключен от мене договор с фонд „13 века България“ и реализиран от директора на издателството Петър Анастасов. Повечето от наличната в издателството техника за предпечатна подготовка е доставена с тези пари. Към справката съм приложил и копия от сключените договори. Нека да са на разположение и на читателите на вестника, които биха искали лично да се запознаят с тая същата документация. Разбира се, във ваше присъствие.

— Мислите, че някой нещо би могъл да вземе?

— Разбира се. Та нали навремето бившият председател на фонда Димитър Яръмов завлече със себе си, след като напусна поста си на 7 септември 1994 година, по-голяма част от договорите на Съюза, и то в оригинал. Включително проектодоговора с една сръбска фирма за образуване на акционерно дружество. Но четете втория въпрос.

— Вторият въпрос е питане, защо не била образувана писателската фондация за литература и култура, което предложил главния секретар Никола Инджов?

— На това Инджов би трябвало да отговори. Защо аз? Но ще отговоря на другото питане — защо било закрито сп. „Славейче“. Ето го списанието, излиза. А това е една от книжките, излезли след събранието на 29 януари т.г., само че изданието е съвместно. Едно списание бе закрито — „Летописи“. Но това стана по желание на ръководителите на фирмата, защото то бе обособено като фирма, „Съвременник“ е също съвместно издание, но излиза. „Пламък“ си е „Пламък“.

— Въпросите от трети до осми, както се вижда от стенограмата на събранието, се отнасят до продажбата на движимото съюзно имущество — в Смолян, „бунгалата“ в Ситняково, някакъв „Пикап“, инвентарни предмети от бившия съюзен ресторант и пр. Как стоят нещата по този въпрос?

— Обзавеждането на реституираните сгради, които Съюзът ползваше до излизането на „Закона Лучников“, не можеше да не бъде продадено. Оценено беше, както си му е редът, платено, както си му е редът, и — точка. Важното е, че това не стана по приумиците на тоя или оня, а по решение на УС и бюрото, с безрезервната подкрепа на Христо Ганов — първо като административен секретар, второ — като член на УС от ноември 1996 г. насам, и трето, в качеството му на член на изпълнителното бюро и протоколчик на заседанията на същото дори до 16 юни 1997 година, когато длъжността му беше съкратена и той бе прехвърлен в щата на вестника. Само че излезе в дългосрочен отпуск по болест и така дочака пенсионирането си като административен секретар. Ето ги протоколите с подписа на Ганов под съответните решения за разпродажба на движимо имущество, единия от 3 януари 1996 г., вторият от 19 март 1996 г., третият от 3 април 1996 г. Има и един от 4 май 1995 г.

— Потвърди ли подписите си Ганов?

— Разбира се. Ето и подписа му за продадения „Пикап“ (то беше всъщност „Баркас“). Датата е 10 март 1997 г. Също и решение за продажба на хладилна камера — и то с подписа на Ганов, датата е 7 април 1997 г. Имаше питане на Ганов и за продажба на имущество от ресторанта на „Ангел Кънчев“ 5 — ето го решението с участието на Ганов от 2 април 1998 г. Решението за продажба на двете „бунгала“ в Ситняково е от 4 май 1995 г., сложете го и него към останалите. Също и лиценза на оценителя, който е съставил ценоразписа на предназначените за продаване и изхвърляни от употреба вещи и предмети. То е под № 610 от 10 май 1993 г. и подписано лично от вицепремиера Божков. Тези подписи не означават само, че Христо Ганов е бил в течение на всички случаи на всички „случаи“, за които уж ме пита, но че той носи и пълна отговорност заедно с мене, ако в решенията, взети от УС или Бюрото, има нещо, което да не е в реда на нещата…

— За картините имаше въпрос, номериран в тука „девети“.

— Той е по-особен. Вижте как го е формулирал Ганев: „Моля, да се представят протоколите от продажбата и особено тези за продажбата на картини на Димитър Иванов, тогава служител на «Мултигруп»“. И пита по-нататък Хр. Ганов, обръщайки се към аудиторията: „Не се ли поражда съмнение в намаление цената на картините?“ Иска човекът протоколите — ето ги. Първият е с дата 13 февруари 1995 г. и се отнася до продажбата на 10 картини на обща стойност 5800 щ. долара. Вторият протокол е от същата дата, само че картините са 7, а цената им — 1880 щ. долара. Или общо по двата протокола са продадени 17 картини за 6780 щ. долара. А сега най-интересното: Продавачът на картините не съм аз, а административният по това време секретар — Христо Ганов, чийто подпис фигурира в края на двата протокола. Същият, който изразява съмнение, че цената на продадените картини може да е намалена, което — още една неприятна изненада, се оказва напълно вярно. В текстовете и на двата протокола е изрично написано, че продажбата е станала по ценоразписа, изготвен от Светлин Русев, а справката в същия ценоразпис удостоверява, че не е така: продажната цена на картините, пласирани от Ганов, е с 1330 щатски долара по-малко от цените, определени от Русев.

— Смятате, че тази разлика е останала у Ганов?

— Не съм и помислил подобно нещо. Докато не видя нещо с очите си или не пипна с ръката си, не го вярвам, каквито и улики да съществуват за подозрения. Мисля, че Ганов не е злоупотребил, но защо му е трябвало да ме кисне в тая мръсотийка.

— А за ваша картина, дето питаше Ганов, че била продадена за 800 долара между тези на „Мултигруп“? И въобще вярно ли е, че Димитър Иванов е купил от Съюза картини?

— Димитър Иванов не е купувал картини от Съюза — може да се провери в документацията на Съюза. Това е истината. А когато попитах Ганов за каква моя продадена картина става дума, той не успя да си спомни нищо и оттегли казаното пред Общото събрание. Има ли смисъл да вървим докрай с въпросите на Ганов?

— Е, нека поне за по-главните да кажете, за Застрахователната компания „Сила“ ли беше? И там имаше намеци за някакъв сговор със застрахователите.

— Ето ви протокола за сключване на договора със застрахователите — датата е 20 декември 1996 г., документът е протоколиран от Хр. Ганов, защото съдържа решението на бюрото. Ето и полицата № 2020536 — вижте на гърба — бодрия подпис на Хр. Ганов.

— Имаше обвинения за Варна, че не сте си свършили работата, пропуснали сте да преследвате наемателката, да вземете вещите, парите — да не чета точните думи, това е смисълът.

— Все едно какво ще прочетете за Варна. Аз имам веднъж Решение на УС на СБП, в което е участвал и Христо Ганов. С него са одобрени всичките ми действия, „свързани с прекъсването на договора с фирмата ЕТ «Коки тур» за почивната станция във Варна и нейното овладяване.“ Ето ви и — десет ли са, петнайсет ли са — изложения и писма до следствието във Варна и прокуратурата да бъде наемателката разследвана за липсващото в станцията имущество и пр., и пр. Да не ви цитирам изходящи номера и дати, ще напълним страница. Цялата връзка вземете. Само едно от писмата вижте.

— Защо?

— Защото е заварено от Хр. Ганов. Писмото до военна прокуратура изх. № 127 от 25 март 1997 г. Това пък е документът, който показва, че и водената в случая кореспонденция му е била напълно позната и въпреки това ме е обвинил в бездействие, което причинило на Съюза не знам колко щети. Карал е през просото. Мисля, че става ясно. Инак не би говорил за имота ни в Асеновград, че вече го нямало, или как беше там във въпросите… А всъщност успях да убедя общинарите в Асеновград да ни го подарят, а от 30 декември 1997 г. имаме и нотариален акт. За 30 милиона имот, който ни беше преди отказан. Че накрая Ганов ме обвини и за някакво загубено дело за имот на ул. „Шипка“, който всъщност е реституиран от съда, но нищо не казва за спечеленото дело за завещания ни апартамент на ул. „Цар Асен“ 59, което е принос на сегашното ръководство. Питайте Ганов кой започна издирването на завещанието за тоя забравен имот? Достатъчно е, мисля! Предавам ви папката и кажете имате ли други въпроси?

— Какво ви е заключението?

— Нали за това направихме преглед на цялата история и ви предоставих цялата документация. Приведох ви доказателства за класически опит на омаскаряване с точно определена задача — да бъде един председател на Съюза охулен, обезвреден, а Общото събрание — смутено и провалено, както и стана. Хр. Ганов има основен дял в тази подривна дейност на т.нар. „опозиция“.

— Защо туй ваше доверено лице се обърна срещу вас? Ако не искате, не отговаряйте…

— Ще ви отговоря, защото, ако замълча, някои ще си помислят, че съм го малтретирал, бил или с нещо ощетил, а това не е така. Аз изсипах върху Ганов цялото си доверие, на което бях способен, и той през първия мандат — да не си кривя душата — поработи сравнително добре. Ганов се провали, когато му нарасна славата и той си въобрази, че държи шперцовете за влизането в Съюза. Заваляха шишета, започнаха почерпки и работата залиня. Пропадне някоя кандидатка, отиде при Ганов за обяснение и той започва да се отрива с мене. Такъв беше случаят с Цветана Сестримска — една колежка от Пловдив, на която обяснил, че кандидатурата й пропаднала, защото аз съм я бил срязал на заседанието на съвета, нещо абсолютно невярно. Предупредих го да не ме злепоставя, той уж обеща, но повтори, потрети и тогава стана късото съединение — изваждането му от бюрото. Това Ганов не можа да ми прости и оттогава заветната му цел е да се върне в Съюза на бял кон.

— Смятате ли, че ще го изберат отново в УС?

— Това е божа работа. Общо взето, аз имам високо мнение за съюзния „електорат“.

— Кой сега върши работата на административен секретар?

— Един златен мъж — Петър Деспотов — изпълнителният директор, който си легна на мястото като дялан камък. Часовник, ама от тия — швейцарските!

— С кое от вашата работа през двата ви мандата на съюзен председател най-много се гордеете?

— Не става дума за гордост, а за удовлетворение от реално постигнати неща, които могат да се „пипнат“ или видят. Едното е изпреварването на съдебните постъпки на „Сдружението на български писатели“, за да ни вземат името и имотите. Второто е възстановяването на нашата легитимност, след като година, две, три проживяхме вън от „Правния мир“. И третото, което с удоволствие си спомням, е спасяването на територията около почивната ни станция във Варна, за която 12 стари „собственици“ бяха подали заявления да си я вземат и насмалко не си я получиха. Тъй както ви го казвам — нищо не казвам. Голямото, мъчното, деликатното нещо, което се крие зад тези думи, може да изпълни две цели повести от рода на Друмевата „Загубена Станка“. То беше ровене за документи, писане, тичане, издирване! Някои от тях открихме в един приготвен за вторични отпадъци чувал. Помагаше ми, разбира се, през всичкото време юрисконсултът Иван Гълъбов. Той е свидетел на онова, което стана, докато взехме нотариален акт за Варна, след 40-годишно дремане на предишните съюзни ръководство. Това е имот за два милиарда стари пари! Фактически съюзната собственост беше узаконена по мое време. Включително още три-четири други обекта — в Асеновград, в Сандански, в София и т.н. Аз и преди съм работил в Съюза, но „моето“ време е от 1993 до 1999, когато отново успяхме да изправим на крака СБП.

— След последните опити да ви охулят, не съжалявате ли за прахосаното време за възстановяването на Съюза?

— Много е досадно и неприятно да прочетеш статия, писана от съюзен член, когото не си дори виждал, за да му сториш лошо или хубаво (говоря за статията на Кралев „Български писател“). Цяла вестникарска страница напълнил с размишления, подозрения и що ли не, но се не сетил една дума да отрони за стореното през двата мандата на сегашното ръководство — подложено и то на глобално отричане, подозрение и обвинения за щяло и нещяло. Чудом се чудя каква е тая ненавист и злина? Стъписвам се понякога, но си давам сметка в кой свят живеем и че никой не ми е виновен, нито длъжен, задето съм се хванал на хорото. Каквото съм направил — то не е за хатъра на тоя или оня, а за институцията, наречена Съюз на българските писатели, където все още мъждука кандилцето на националната ни самобитност. Ей за това кандилце е всичкото. Искам да кажа, борбата да ни го духнат.

— Та нали самите „духачи“ ще загубят?

— Много се лъжете, ако си мислите, че трудовете на онези, които искат да разединят съюза и да го слеят със Соросовото „Сдружение“, ще останат незаплатени. Хората оттатък бариерата плащат, не се майтапят, не го и скриват. Затова е и оживлението около нашите избори и са толкова много кандидатите за председатели, въпреки че заплатата на съюзния шеф сега е само 140 лева, колкото на чистачката в писоара на пл. „Райко Даскалов“.

— Колко кандидатури има сега?

— Десетина ли, петнадесет ли — не. Не знам.

— Между тях има и сериозни, какво ще кажете за кандидатурата на Иван Динков.

— Той като поет може да е голям, но кандидатурата за председател на Съюза изисква и друго. За да разберете точно какво — ще ви разказа как Динков получи половината от Базовата награда. Комисията бе взела решение наградата да бъде присъдена на покойния Дамян Дамянов. Отивам в отпуск, неочаквано се връщам след няколко дни и разбирам, че е настъпила промяна: нова идея била предложена — наградата да се подели на две — едната половина на Дамян, другата на Стефан Цанев. Цанев отговаря веднага с писмо, че благодари за доверието, но не иска да дели с достойния Дамян. И тогава на сцената се явява Динков. Кой и как го е лансирал — не ми работа да знам, но Динков прие да вземе половината награда, както и стана. Така Дамянчо остана с половин награда точно когато беше в болницата и тези пари най му трябваха. Не съдя никого. Маркирам само случката и ще добавя това, че ръководството на Съюза овреме научи за дележа, можеше да го „стопира“, защото в правилника за даване на наградата никъде не се споменава за дележ, но хайде да не чупим хатъра на Динков — не се намесихме. Би трябвало да се очаква, че Динков ще оцени тази проявена към него добронамереност, но само няколко месеца подир това поетът се появи на едно от първите места в подписката на Гончев за преждевременното събаряне на „некадърното“ съюзно ръководство. И тогава казах на моите колеги, че сме миломайковци и че си заслужаваме… На една хуманна общност, каквато е Съюзът, е потребен по-различен председател.

— А за Димитър Яръмов какво ще кажете?

— И той ли е кандидат?

— Така се чува.

— Дано не сте чули добре. И Яръмов не е най-подходящият за водач на писателите, където има много по-именити, авторитетни и известни чрез словото си хора. Него ще го запомня с опита му през лятото на 1994 г. да получава наемите от съюзните имоти в Созопол на личния си адрес, докато беше председател на фонда. Лихвите на парите тогава бяха много високи и от преседяването на тези пари в спестовната каса можеше да падне никое и друго левче. Заради това левче той бе заставил наемателя на Творческата ни база в Созопол да му превежда наема лично. Яръмов си призна това пред УС на заседанието на 7 септември 1994 г., на което напусна длъжността председател на фонда. Отбелязано е в стенограмата, така че съмнение няма. Моето изумление не идва от факта на самото посягане, а от неговия размер, което говори, че този човек е без всякакъв замах. Той, ако би станал председател на Съюза, няма да му отсече главата с брадва, а ще го дупчи с карфица.

— Сред кандидатите е и литературният критик Янев?

— Кой Янев? От Пловдив? Софийският Янев, не пловдивският? — Ако е вярно — интересно…

— Кое ви е интересно?

— Интересно ми е, че е умен уж човек, а е изгубил мярката за себе си. Янев стана съучастник в съставянето на първия „демократичен“ учебник по българска литература, на който главен съставител е Йордан Василев. В този учебник с помощта на Янев се извърши „разстрелването“ на голяма част от живите и покойни български писатели като част от всеобщия поход срещу „иконите“, т.е. осветените ценности и личности в нашата национална литература. Мене ако пита, Симеон Янев не бива да доближава седалището на Съюза на писателите по-близо от 3000 метра, докато тая работа не бъде забравена. Най-силното ми впечатление от този учебник, в който имаше обширна студия от Янев за Талев, е че в нея никъде не се споменаваше за огромния художествен талант на автора на „Железният светилник“, а навсякъде се говореше най-вече за това колко старателно набирал своите „исторически“ материали. Не ми се вярва писателите да са забравили това, макар че много взе да излинява паметта и на млади, и на стари.

— А какво бихте казали за Александър Миланов?

— На него му стига, че повреди един съюз на времето — Съюза на преводачите… Да не говорим за дейността му във Фонд „13 века България“, една стотинка не отклони към закъсалия по онова време Съюз на писателите за неговите издателски инициативи.

— Много ми се искаше да ви попитам за кандидатурите откъм вашата страна.

— Още не са се откроили достатъчно. А и ще има време на събранието, надявам се… Освен ако на Диловци не скимне отново да го сринат.