Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 4 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Канатица (2010 г.)
Корекция и форматиране
vasko_dikov (2013 г.)
Източник
voininatangra.org

Издание:

Николай Хайтов. Троянските коне в България. Книга първа

Издателство „Христо Ботев“, 2002

ISBN: 954–445–809–3

История

  1. — Добавяне

Писателят е глас в пустиня

— Господин Хайтов, на вас се падна нелеката орис да сте председател на Съюза на българските писатели през най-тежките години от създаването му до сега, с какво се характеризира този период?

— Аз смятам, че в общи линии всичко, което обещахме при избирането ни заедно с ръководството на съюза, според мен е изпълнено. Ще си послужа с някои цифри за яснота по въпроса, ето например — заварихме бюджет от 2 милиона и 200 хиляди през 1993 година, само през следващата година той стана над 20 милиона лева, или се увеличи 10 пъти, което позволи за социални разходи да заделим 184 хиляди и 200 лева. Служа си с тези цифри, за да се разбере, че Съюзът на българските писатели беше в катастрофално положение, оспорвана беше и неговата легитимност, която сега е законно потвърдена и доказана. Това значи, че успяхме да изправим съюза, както се казва, на крака. През тази 1996 година съюзът е изразходвал за добавки към пенсиите на писателите, за лекарства на болните, за добавки към почивките въз Варна, за стипендии на децата на отишли си от нас колеги и за материални помощи над 2 милиона и 80 хиляди лева, или пак над 10 пъти. Освен това успяхме да укрепим финансово и съюзните издания — фирми като „Летописи“, „Пламък“ и „Славейче“. Излиза вестник „Български писател“, а нашето издателство от губещо сега има печалба четири милиона лева. Мисля, че такива придобивки досега не е имало.

— Писателят е „душа Божия“, но и той се храни, за да може да пише. Какво му липсва сега за тази му дейност?

— Разбира се, със сегашното си финансово състояние съюзът не може да нахрани българския писател. При днешните разходи в книгоиздаването и оскъдни хонорари писателят е поставен на най-тежко изпитание от 1914 година, та до днес. Сега въпросът е за физическото му оцеляване с тези мизерни пенсии. Добре е, че има жилище, че благодарение на далновидността на съюза през 1985–1986 година бяха раздадени 113 жилища, за да имат сега почти всички покрив над главата си. Сега писателят е собственик на тези жилища.

— И все пак — тези материални блага достатъчни ли са, за да бъде писателят духовен водач на народа си?

— Как може да бъде духовен водач на народа си, когато сега има други водачи, които забатачиха държавата. Сред този хаос, в който не се знае кой пие, кой плаща — духовното водачество има друго измерение. Обществените катаклизми стават сега, защото не се взема мнението на духовните водачи. Ето — като се каже само България, аз си представям Иван Вазов и книгите, които е писал: „Под игото“, „Чичовци“… А сега така наречените „инженери на човешката душа“, охранени от българския народ, преминаха на служба на разни „отворени общества“, които работят против българщината и държавността ни. Тези писачи не са български духовни водачи, защото те се стремят да подменят оригиналната ни култура с вносни сурогати. Истинските български писатели са глас и коректив на обществото и само като такива народът ги приема за свои духовни водачи. Това е.

— Българското общество трябвали да очаква от това събрание на писателите някаква промяна в статуса му на творческа или синдикална организация?

— Съюзът на българските писатели винаги е бил синдикален, още от основаването си, защото в устава му е залегнал стремежът да защитава материалната и духовната собственост на членовете му, а така също и да ги подпомага. Така е, щом се занимаваме и със строителство на жилища, с добавки към пенсиите и така нататък. Напоследък енергията ни се хаби да защитаваме пред правителството интелектуалните интереси и собственост на писателите, да търсим намаляване на данъците за книгоиздаване. Това ще бъде основното в дебатите на това събрание.

— Успокоиха ли се размирните духове на писателите и идва ли час за творчество?

— Духовете на писателите не могат да бъдат усмирени. Тези, които наистина имат какво да кажат, си пишат книгите, а тези които няма се оплакват и държат речи… Днес всеки постъпва както си иска, но има и хора, които продължават да твърдят, че им било забранявано да творят и им зачерквали творчеството. Добре, но минаха седем години и аз ги питам — къде са ви книгите господа? Да дойде някой и да каже например, че Симеон Султанов не му е издал книгата… И на Радой Ралин и на Стефан Цанев книгите бяха издавани, и то в немалки тиражи. Същото се отнася и за Ивайло Петров, и за Георги Мишев, те нямат страница неотпечатана. Но май да се пишеш дисидент преди писател е за тях по-приемливо сега.

Чудя им се на ума!

Що се отнася до т.нар. „разцепление“, то стана не по наша вина… Една група писатели заграби съюзното имущество още от 1991 година и го предостави с вестника в съдружие на „Отворено общство“, но защо трябва да занимаваме читетелите с това? Достойно ли е от тяхна страна да пише, че Иван Вазов дялал стихове на килограм и какво ли не срещу класици и съвременни писатели? Но както и да е…

— Може ли да се каже, че съюзът на българските писатели държи вратите си отворени за всеки талантлив творец?

— Наистина ние отворихме вратите на съюза за младите и не само за младите български талантливи творци. Та само напоследък членският състав е увеличен с една трета, но и за това ни упрекват. Аз не знам каква политика ще води новоизбраното съюзно ръководство, но ако пипате мен — член на Съюза може и трябва да бъде всеки истински талантлив български творец, защото — ще повторя — мисията на българския писател е да бъде глас и коректив на обществото ни.

— Благодаря ви, господин Хайтов, и успех!

в. „Българска армия“ — 28.XI.1996 г.