Николай Хайтов
Троянските коне в България (132) (Книга първа)

Животът премина в битки

— Днес какъв „див“ разказ бихте написал, г-н Хайтов?

— Времената днес се не по-малко мъжки, отколкото бяха някога. Много подлеци има, много паразити, но въпреки това мъжете не са се свършили и се вижда кой е баба и кой слагач.

— Виждате ли мъжкари в българската политика?

— Има, но по правило истинските мъже не достигат лесно до върховете. Сплотената посредственост не ги пропуска.

— На прага ли сме на някаква революция?

— Не. Но се опасявам сегашният основателен, законен протест на хората да не се пренасочи в погазване на установените парламентарни правила. Парламентът напълно си заслужава и упреците, и недоволството от него, но до произвол не бива да се стига.

— Прогнозирате ли диктатура в България?

— Диктатурата е за предпочитане пред хаоса. А той се създава от политиците ни, които в по-голямата си част обслужват „цехови“ и лични интереси. Има сред тях и свестни момчета. Но най-силно доверие ми вдъхва Добрев. Той е истински мъж и притежава най-рядкото качество — не робува на парата. Знае нещата в анатомията им и за кратко време би могъл да овладее нещата.

— Г-н Хайтов, не залагате ли на губеща кауза?

— Да, може би каузата на този човек да е обречена и във времето да не е перспективна. Но казвам онова, което мисля. Все едно как ще рефлектира върху мене, защото искам да съм на чисто със съвестта си. Много видях, много разбрах през живота си и съм много разочарован от бавното политическо развитие на българина.

— Какво ви подмина в живота?

— Нищо. Изживях пълноценно живота си в битка. Без бой не съм отстъпвал. Впускал съм се във всякакъв вид конфликти, когато съм вярвал, че мога нещо да направя. Било за оцеляването на природата, за българския език, за гроба на Левски. Не съм се церемонил с моите опоненти (Смее се). Но когато съм виждал подадена ръка, намирал съм и воля за помирение. С проф. Генчев се бяхме хванали гуша за гуша за гроба на Левски. Но накрая застанахме на обща, национална позиция. И сега — все едно, че нищо не е било.

— Ако трябва да застанете пред дявола, за какво бихте си говорили?

— Бих го питал — има ли Господ? Или е вярно това, което богомилите са твърдели, че всъщност сатаната е този, който управлява материалния свят? В човешката дума има семената и на злото, и на доброто и в зависимост от условията надделява едното или другото. Знам ли като ми мине тъмната сянка пред очите, какво мога да направя? Никой не познава себе си докрай, докато не се подложи на проверка!

— Все пак вие излъчвате житейско спокойствие. Откъде идва?

— От осъзнатата философия на фатализма. Вярвам, че нещата, които се случват с мен, или които върша, са предопределени. И аз, и всичко около мене е подвластно на провидението. Първият ми сблъсък с „Вселенската програма“ бе срещата ми с баба Ванга още на 16 февруари през 1950 година. Аз съм един от живите пишещи хора, който пръв отиде при нея. Бях още лесничей. Имах семейно-любовни проблеми. Като ме видя баба Ванга, направо ми цитира точни цифри от една свързана с работата ми криминална акция. Това ме попари, слиса ме. И като почна по имена — за баща ми, за майка ми, за кого ли не от моите близки. Но когато премина към това, което ще се случи с мен в бъдещето, направо ме изуми: „Не ти виждам пагоните другата година.“ „С какво ще се храня“, попитах. „С книги!“, ми каза тя. А до този момент не бях написал и ред. В началото на следващата година ме уволниха, сдадох и пагон, и длъжност… Всичко, което баба Ванга ми каза за бъдещето ми, се случи точно.

Така установих за себе си, че животът ни е програмиран. И вече съм спокоен, а вътрешното равновесие е безценно. Не ме е страх, че като изляза оттук, може да падне керемида на главата ми. Знам, че каквото е орисано, това ще стане.

— Коя е най-красивата жена за вас?

— Тази, в която съм влюбен.

— Защо?

— В повечето случаи красотата е за зло, а не за добро. Голямата красота е опасно нещо за самата жена. Много ръце посягат към нея. Такава жена придобива гигантско самочувствие, тя загубва ориентация за същината на нещата и става жертва на своето предимство. Има една страхотна еврейска поговорка: „Дай, Боже, късмета на грозната ми дъщеря“. Багряна беше привлекателна и на 80 години. Аз живея 37 години с една жена. Като че вчера съм се запознал с нея. Ето това е чар.

— От какви мъже човечеството е страдало най-много?

— От ниските, а ла Наполеон. Ниските мъже са нагнетени със страхотна вътрешна енергия. Не случайно, като изключим Де Гол, по-голяма част от диктаторите са под 1,65 м. В живота си аз съм патил най-много от късичките хора.

— Греховете ви какви са?

— Пропуснах да кажа на майка си и баща си, че ги обичам. Това ще ми тежи до края на живота.

— Мечтаете ли да имате Вазовата народна любов?

— Не. Задоволявам се с насладата от писането. Това е висша наслада на света, която може да се равнява само с упоението от любовта.

— За какво не ви стигна времето?

— Халосах голяма част от времето си в търсене на гроба на Левски и пожертвах най-зрелите си шест години, вместо да напиша два тома с разкази. Това няма да си го простя.

— Какво може да ви изкуши?

— Фасул със зеле, сготвен по майчината ми рецепта. С това човек може да ме купи. С две думи, обичам онова, което мама е готвила. За мен едно от най-великите изобретения на човечеството след електричеството е пастърмата.

— На коя философия се подчинявате?

— Попитах веднъж един кошничар в Котел: „Как си, какво правиш и колко получаваш за тази кошница?“ А той ми отвърна: „Колкото — толкова, докъдето е — дотам, каквото е — това е!“ В тези думи почувствах най-висшия израз на човешката мъдрост и смирение.