Николай Хайтов
Троянските коне в България (149) (Книга първа)

Ум царува, ум — робува

— Г-н Хайтов, ако приемем, че годините са тухли, какво иззидахте досега?

— Тухлите са 79, но не са моя заслуга, а на времето, което слага и не пита. Иззиданото се вижда отпосле.

— Виждали ли сте толкова лъжлив и безсрамен свят?

— Не. Никога не съм допускал, че личната и обществената нравственост и морал, градени хилядолетия, могат да бъдат пометени пред очите ни за броени месеци.

— Как би се чувствал днес Капитан Петко войвода?

— В своето време Капитан Петко войвода се е борил с един Турчев, сега турчевците са на всяка крачка.

— Ние кроихме, а друг ши дрехите на обществото ни. Едно мислехме, когато обръщахме хастара на социализма, за да се получи нещо по-добро, а какво излезе: в края на XX век шетат армия от просяци, туберкулоза, детска проституция, наркомания…

— Едно кроихме, друго шихме, а ушитото след това така разпорихме, че оставихме народа без дреха. Тежката пазарна зима сега ще му види сметката. Не зная дали ви е известно, че всяка година България се топи с един град от 25 хиляди жители.

— Казвал ли ви е някой, че очите ви са чакърести, като на героя ви Ибрям Али: гледате ли някого, сякаш пъпа му с ножица подстригвате?

— Бяха ми чакърести очите и нещичко от тях има и сега, но вече не ги употребявам за „ножица“. Излишно е човек да си пилее нервите, да се хаби, защото душманите това и чакат.

— Вземате ли пари от сегашните чорбаджии книгите си за издавате?

— Просията не е в моята генетична програма. Дори ред повече да не напиша, няма да се редя на опашка за пари.

— От какво се боите?

— Единствено от съдбата. Уверил съм се, че ние, хората, сме изцяло в ръцете й. Фаталист съм и твърдя, че свободната воля не съществува.

— На какво ви прилича България днес?

— На крепост, която се е предала с обещание за милост и след това е предадена на щурмоваците за разграбване и избиване на обитателите й.

— Мнозина разбраха къде е на прасето гъделът и го гъделичкат неуморно, трупат, богатеят. Е, това ли е заветната цел на човека с преброените дни?

— Отговарям само за себе си. Моята заветна цел нито е имала някога, нито ще има сега нещо общо с гъдела за трупането на богатства. И това е дарба, но дадена другиму.

— Ако приемем, че сега светът пак си събува потурите, тогава какво обува?

— Обува джинси. Американските джинси. Това е новата световна мода.

— Веднъж изрекохте думи-присъда: българинът ненавижда онзи, който може. Не е ли тази причината все келяви бради да ни красят?

— Завистта на българина — това е национално бедствие. Тя е особен вид самоизяждане, което изсмуква половината ни творческа енергия и ни прави негодни за каквото и да е общо дело.

— Не прилича ли днешният творец на Влашо — онзи ваш обущар, който работел пътища без пари?

— Хората на изкуството с божа дарба се подчиняват на един творчески нагон независимо от материалните изгоди. Говоря за истински надарените; за които рисуването, писането, музицирането… е призвание.

— Имате ли угризения за нещо? Бедяха ви, че сте откраднали „Диви разкази“.

— Няма човек без угризения, но моите не са свързани с трети лица. Колкото до „краденето“ на „Диви разкази“, не си спомням някой да го е документирал. Както например беше документирано преписването на около 300 народни пословици от Радой Ралин. Взел ги Радой от сборника на П.Р. Славейков и ги турил в своите „Люти чушки“. Да не давам още примери за доказани черно на бяло литературни кражби.

— Защо се пръкват толкова много ваши неприятели сред пишещите братя?

— Не могат да ми простят, че съм успял в нещо. „Диви разкази“ освен 15-те издания у нас, има още 40 в чужбина. Издадена е на 22 езика. Такъв тиражен бум в кратката проза не е постигнал друг наш съвременен писател. Това е достатъчно, за да бъда мразен от амбициозните. Не могат да ми простят и успехите на „Козият рог“ и „Капитан Петко войвода“. Не ми прощават и неотклонните граждански позиции. Мразя безродниците, те ми го връщат. И количеството на „доброжелателите“ ми расте. Въпреки това бях избран за председател на СБП с повече от две трети от писателските гласове. Значи приятелите не са по-малко. Да са ми живи и здрави и враговете — те ми поддържат формата.

— С какво запомнихте Сиврията?

— Станислав Сивриев, лека му пръст, беше не само талантлив, но и доблестен писател. И човек с чиста съвест. Той изрече неща, които не се харесаха на тогавашното „висше общество“ и бе хвърлен на кучетата. Той загина от бронебойните патрони на клеветата. В своя дневник съм разказал точно кой и как го погуби.

— Будят ли ви още Калинкините сребърни чанове?

— Събуждам се най-често от нощни пукотевици. Току припука по някое време шмайзер. От новите… Отдавна не съм чувал гласа на сребърни чанове.

— Коя черта от характера си не харесвате?

— Доверчивостта си не харесвам. Тя най-често ме подвежда. Но човек не може да излезе от кожата си.

— Защо отбягвате телевизията?

— Имам чувството, че телевизията ме отбягва. Надявам се, че сте забелязали същото да се случва и с други автори „нон грата“. Чувам — имали списък кои са железни и кои не. Те спряха филм за мен, направен със средства на телевизията, филм по случай 70-годишнината ми. Дадоха му висока оценка и вече 10 години си стои във фризера на БНТ. Ако и това не е цензура — здраве му кажи!

— Може да го пуснат за 80-годишнината ви?

— Съмнявам се.

— Вие сте всепризнат майстор на художествения разказ, разказите ви са пълни с характерни, бих казал — неповторими думи, като глагола драговали, например. Защо ви няма в учебниците по литература? Децата биха се учили и на мъдрост, и на хубост от разказите ви.

— В някои учебници ме има, но не и в новите… И в тази област „селекционерите“ работят. Щом на Вазов, Йовков и Смирненски посегнаха, какво остава за такива като мен творили по време на социализма.

— Какво все не достиха на човека да е добър?

— Трябва да е някаква хромозома. Защото добрият човек вари го, печи го, все си е човек, а лошият и гюлова ракия да го изкъпеш все си е гадина. За щастие рядко се срещат само лоши хора. И доброто и лошото се е вмъкнало в човека. Възпитанието и условията на живот повикват едното или другото. Защо сега цъфти лошото, сам знаете.

— Споменахте думичката „възпитание“. Има ли я още?

— Сега възпитанието на младите у нас е предоверено на телевизията. Телевизията е своего рода школа за престъпници обаче. Критичен съм и към образованието през последните десетилетия, защото понятията добро и лошо яха превърнати в класово-партийни понятия. Ето печалните резултати от поведението на днешните държавници. Всичките са рожби на това класово-партийно възпитание.

— Има да им се радваме!… Г-н Хайтов ще се намери ли един български Влашо да изработи пътека към добруването или то ще си остане мираж?

— Рано или късно ще се разбере, че живот без добрини и човещина е безсмислен.

— Разказът „Козият рог“ завършва с думите на отец Аверки: „Много неправди, а една Мария! Затуй не се е оправил този свят!“ В българската история е пълно с героични хора и въпреки това все робски ярем ни надяват.

— Робският ярем не ни го надяват, а ние сами си го надяваме. Никога свободният човек не става роб, независимо с колко вериги го връзват. Този, който робува, си заслужава робията. Това е моята истина.