Николай Хайтов
Троянските коне в България (88) (Книга първа)

Поезията на вапцаров — корен в живота ни

Слово, произнесено пред националното честване на 85-годишнината от рождението на поета

Госпожи и господа,

На 85 години щеше да бъде сега големият български поет Никола Йонков Вапцаров, ако смъртта не беше го предивременно слетяла в разцвета на неизживяната му житейска и творческа младост.

Тази годишнина съвпада с едно трудно за народа ни време, когато в страната ни се разгръща глобален процес на духовна стерилизация, съпроводен с редуващи се тежки удари върху литературата, културата и духовната ни самоличност. Подложени бяха на нов прочит и преоценка дори най-утвърдените ни имена от класиката, в прозата и в поезията, какъвто е случаят и с Вапцаров.

Неколцина литературни золумджии се опитаха да го развенчаят, но, разбира се, не успяха, защото истинското изкуство, каквото е и поезията на Вапцаров, е нетленно и неуязвимо.

Тази поезия е самобитна рожба на изключителен талант, неувяхваща, каквато е поезията на Ботев, на Вазов и Яворов, на Дебелянов и тем подобните от първа ръка български поети. Поезията на Вапцаров е забила корен в живота ни, защото е съдбовно свързана с народа и дърпа соковете си от родния Пирин и родната на поета България, която винаги е носил той в сърцето си.

Стиховете на Вапцаров като всяко истинско изкуство не се поддават на изчисления, анализи и определения. И все пак има елементи в тях, които се виждат с просто око: думите, с които поетът си служи, са простонародни, но излъчват огромен не само изобразителен и философски заряд, но и една неотразимо привлекателна и пленителна, ярко вапцаровска и ярко национална романтика.

Изследователите на Вапцаров ще откриват още много допълнителни значения и внушения в неговите стихове, но едно е безспорно: в своето творчество той не само онаследява най-доброто като тоналност, мисъл и дух в българската литература, но създава собствено неповторимо вапцаровско поетическо изкуство, което винаги ще ни очарова, когато човещината ни се поколебае, и побългарява — когато националното ни чувство се разклати.

Длъжност е истинските изследователи, които тепърва ще се занимават с него, да ни разкрият докрай непреходните му стойности, а мародерите нека да се петлаят в краката му и да ги мерят навътре ли са извити или навънка! Без друго те никога няма да видят, а и не искат ботевското му чело.

Ще ми се да завърша с думите на Вапцаров от стихотворението „Доклад“:

Вятъра пее в зелените листи:

Слушай

и само записвай!

Записвай го просто и честно,

тъй както

просто го пее народа —

„Заплакала е гората

все зарад Индже войвода.“

Ако Вапцаров сега ни слуша от седмото или друго някое небе, нека да знае: плаче и сега гората, майстор Никола, особено откакто са я подхванали с резачките. Горко плаче! Кански плаче — за воеводи и воеводки, които да поведат народа по изпречилите се пред него нови, стръмни исторически пътечки. Но чуй и друго: осенените от твоята поезия вярват, както ти вярваше, че и този път воеводи ще се намерят! И за тази вяра наистина няма бронебойни патрони.

Тази вяра само да ни беше оставил, стигаше, за да ти сторим поклон.

От името на Съюза на българските писатели пожелавам на участниците в научната сесия, посветена на творческото дело на Никола Йонков Вапцаров, успех и ползотворни резултати!