Николай Хайтов
Троянските коне в България (82) (Книга първа)

Световната банка — срещу образованието ни

— „Всеки си има по една орисница, моите трябва да са били две! Едната цял живот рови да ме закопава, другата ме възкресява“ — започва разказът ви „Засукан свят“. Продължава ли съперничеството между орисниците ви? Ето, вие вече година сте председател на СБП, позатихна канонадата в печата около вас…

— Няма гаранция, че канонадата утре няма да се поднови, но не това е основното, а проникналото в живота ни трайно напрежение и гигантско преместване на традиционните ценности и начини на преживяване.

Таман извадиш единия си крак от батака, в който газиш — и зарадваш добрата си орисница, стъпиш с другия и отново си до кръста в батака. С мнозина е така. Това е стил в нашия „пазарен“ живот на свободна конкуренция, свободно изнудване и почти свободна престъпност. На всичко отгоре — водата! Три четвърти от столичани не смеят да отидат по нужда.

— Чух по радиото ваше изказване за водата. Сериозно ли поддържате, че изсичането на горите във водосборния басейн на язовир „Искър“ е причина за бързото му изчерпване?

— Това е факт и той наистина влияе, но не е единствената причина за сегашното катастрофално състояние. Основното е по всяка вероятност в неконтролираното, умишлено източване на язовирните води, а след това и пропиляването им по скапаната водопроводна мрежа. Учил съм в университета хидрография, тъй че тези мои оценки не са просто журналистически догадки.

— Специалистите са на друго мнение…

— Специалистите не смеят да кажат истината. Особено непенсионираните. Аз имам впечатление, че водната криза в София бе народно предизвикана, за да доведе хората до отчаяние и да улесни поредната лудост — отдаването на водата в София на чужда компания. Представете си кранчето на софийската вода в ръцете на задгранична фирма… на чужда банка.

— Не проявявате ли мнителност?

— Пълно основание имам, дори да я проявявам, защото е всеизвестно, видял съм го с очите си, че най-бързите и талантливи водостроители в Либия сред двеста чужди фирми, в това число германски, бяха българските. И това го знае целият свят. Американски язовири са се срутвали, но наши — не!

— Може би нямаме достатъчно пари за инвестиции…

— Чиста лъжа е това (хайде да не казвам глупости). Та нали това, което чуждите фирми ще строят, трябва да го плащаме скъпо и прескъпо. С лихвите? Да не си помислите, че те ще го направят за Бог да прости? Доларче да вложат, ще ни го изкарат през носа… Цялата работа е в друго: този вид концесии у нас са свързани с проценти за влиятелните господа, които довеждат работите до отдаването на концесията; било на водата, било на енергията, било на пътните строежи. Припалва ме да говоря на тази тема все по-голямото унижение, което чувствам като българин, от факта, че идващите у нас задгранични съветници, специалисти и пр. се държат като в една „балканска Бушмения“, както един от тях шеговито уж се изрази.

— Може би няма друг изход…

— За некадърниците никога не е имало изход… Да не говорим за корумпираните, които очакват от задграничните сделки своя пай. Какво е това — да си продава България образованието срещу 460, ако не се лъжа, милиона долара? За какво й е на Световната банка нашето образование, та се е толкова загрижила за него? Скоро ще се гледа в Народното събрание законопроектът за тази наистина невероятна сделка, която слага целия контрол в духовната сфера в чужди ръце… И какво остава от нашия уж суверенитет? Остава ни кратката агония, докато някой закупи Народното събрание и го превърне в автосалон за „Крайслер“.

— Мислех, г-н. Хайтов, да водим весел разговор, за патилата ви, за литературната съдба на България, а то…

— Какво значение има моята личност, че да забавлявам хората със себе си, когато чергата под возете на целия български народ е вече подпалена и пуши. Сега ако има смисъл да се говори, то трябва да е за онова, за което другите мълчат.

Любовните романи и тънкострунни есета, пиеси и драми могат да почакат. Каква по-голяма драма от това — да лъжат и събличат едновременно и да ти втълпяват, че това е първо щастие и радост.

— Кои са най-критичните ви моменти в живота?

— Когато аз самият съм бил на прага на капитулацията. Да изменя на себе си, на убежденията си, за да си спестя някоя трудност, да избегна някои сблъсъци или за да придобия желано някакво благо. От хората можеш да СЕ скриеш, от съвестта (докато е цяла) — никога.

— Радвахте ли се на последните избори?

— Винаги се радвам на нещо, което ми вдъхва надежди. Нормалният човек е така устроен, че неуморимо вярва. Неуморимо си пати и неуморимо вярва.

— Какви са според вас изгледите новото правителство да оправдае тези надежди?

— Възможностите на сега очакваното правителство са безусловно по-добри. И не защото ще е ляво, дясно и т.н., а защото ще може да си позволи да действа, без да се кърта всеки миг, за да види как ще си повдигне веждите тоя или оня от лидерите, които са го избрали. Това е препънка. То е смърт за всяко правителство, когато се превърне в куклено театърче.

— Ако биха ви позволили да предявите едно-единствено изискване към това правителство, какво би било то…

— Бъдещият министър на образованието да е малко от малко българин и да спре промъкващото се в училищата космополитично, отровително по същината си възпитание. Веднага трябва да се възстанови първенството на българската история и българската литература. И, разбира се, българското образование да се държи далеч от диктата на Световната банка, от нея да зависи как и на какво да си учим децата. Да пишем ли за хан Аспарух, или да мълчим. Имало ли е Априлско въстание, или е било „свада“ между селата Розовед и Панагюрище?

— Очаквате ли нещо за културата от бъдещото правителство?

— Вярвам, че държавното участие в разгрома на националната ни култура ще спре. Не може в една страна, в която непрестанно се дърдори и говори за Европа, европейщина и пр., данъчното бреме върху детската литература да е същото, както върху порнографските издания. Достатъчно е да се задвижи „замразният“ засега закон за творческите фондове, всичко ще си дойде на мястото, а и хазната от това не само че няма да пострада, но ще спечели.