Николай Хайтов
Троянските коне в България (103) (Книга първа)

Моята цел е юношески, приключенски български филм

— Г-н Хайтов, започва излъчването по Канал 1 на биографичната филмова поредица „Капитан Петко войвода“. Ще се различава ли това повторение по нещо от предишното?

— Разликата е в моето „встъпление“ пред всяка от 12-те серии, а ми се чини, че е органично свързано с филма.

— Спомняте ли си някои интересни моменти от снимачния период от филма, нещо, за което досега не сте разказвали?

— При снимането на филма аз въобще не стъпих на „терена“. След като веднъж отидох да гледам как ще се заснеме един от първите ми филми, „Гола съвест“, ако не се лъжа. Много се притесних от повторенията, връщанията пред камерата и въобще от „анатомията“ на този процес, който става понякога непоносимо изморителен и дотеглив. Заснемането на един филм е не само изкуство, но и жестока, мъчнопоносима технология. Зная само, че поредицата за Капитана бе реализирана за по-малко от две години и за доста по-малко от предвидените 3 милиона.

Имам обаче хубави спомени от лоялното отношение на режисьора Неделчо Чернев към сценария. Нито една дума от диалога той не промени. Освен това всички по-главни роли бяха подложени на съвместно обсъждане. Искам да кажа, че се работеше в пълно съзвучие, нещо особено рядко в моята филмова практика. Най-трудното беше да се откопчи Васко Михайлов от Военния театър, където се оказа „блокиран“ с участие в три постоянно сменящи се пиеси. Това не му попречи така да се вживее в ролята си, че да я превърне в своя съдба.

— Имали сте, като се казва, сполука.

— Докато свърши филма. След това настъпиха усложнения, когато започнаха процедурите по приемането му. Съдете сами: поредицата „Капитан Петко войвода“ се прие чак след пет художествени съвета. Първият се състоя между 25 и 30 юни 1980 година, вторият — на 20 октомври, третият на 27 октомври, но понеже на нито един от тези съвети не дойде представител на ЦК, насрочен бе четвърти съвет — на 12 декември. На него бяха препоръчани поправки в сцените с вдигането на знамето, на което бе написано „Те продадоха България“, както и сцената, посветена на срещата на Капитана със Стефан Стамболов в София. Чак на 18 и 19 февруари 1981 година се насрочи следващият пети по ред художествен съвет. На него също не дойде представител от ЦК и се стигна до последния — на 13 март 1981 година с участието на тогавашния генерален директор на телевизията Иван Славков. Той гледа филма и той го пуска…

— Какво значи „пусна“?

— Буквално. Стана от стола, на който бе седнал в залата без дума да каже, се отправя към кабинета на директора на студията в Киноцентъра, където се проведе художественият съвет. Останалите участници бяха смутени, не доловиха изведнъж доволен ли остана Славков от филма или не. Аз и трима-четирима го последвахме, когато влезе в стаята на директора, пипна телефона и нареди пускането на филма. Фиксира и датата Спокойно може да се каже че той стана гарант на филма. Явно в ЦК са имали известни задръжки поради факта, че Неделчо Чернев не направи исканите съкращения в сцените, за които стана вече дума. Удържа.

— Доколкото си спомням, филмът бе посрещнат ласкаво от пресата…

— Не и от „Работническо дело“. Не и от водещите по туй време критици. От по-известните плътно зад филма застана само Александър Александров, а един от противниците нарече филма „булеварден“. Беше направен дори документален филм „за и против“. Интересно е, мисля, да се излъчи сега този филм и тогава ще се убедите, че и Петко войвода не мина без опити да го препънат. Един много известен политически мъж се бе изказал тогава, че филмът е апология на „един руски шпионин“. Не бе му се харесала и трактовката ми на образа на Стамболов, въпреки че създаденият от мене (по сценарий) Стамболов бе изцяло положителен. Вгледайте се внимателно в сцената от срещата на Стамболов с Капитана в София и ще се убедите.

— Не бихте ли казали името на този човек?

— Вече не е между живите, да не нарушаваме покоя му. Ще ви припомня само, че участниците във филма „Капитан Петко войвода“ не бяха поканени на среща с „Първия“, както стана това с друг един произведен по същото време сериал.

— Мисля, че и турците приеха този филм.

— Това е единственият филм с доосвобожденска тематика, който не предизвика нота и дипломатически усложнения, като например „Записките…“. А и зрителите турци го приеха, както е известно, топло и радушно, колкото и българските.

— Как си го обяснявате?

— Обяснението е просто: „Капитан Петко войвода“ е първият исторически филм, направен в България, с положителни герои турци. Толкова положителни, колкото и героите българи. Освен това проблемите в драматургията в него са общочовешки, а не политически, още по-малко „расови“. Мисля, че това са качествата на филма, които го спасяват поне засега от ерозията на времето.

— В тежкото време, което изживяваме днес, не мислите ли, че именно историята е оня извор, от който трябва да черпим упование и сили, за да съхраним българското в себе си.

— Разбира се, че е така. Преосмислената в изкуство история, традициите и литературата са комай единствените извори за освежаване на силно притъпеното ни национално самочувствие.

— Не е тайна, че имате вече сценарий за друга легендарна личност — Чавдар войвода. С какво ви привлече тази историческа фигура и какво ново биха могли да научат телевизионните зрители за него?

— Чавдар войвода ме заинтригува с това, че е единственият в историята хайдутин, който след една фатална грешка, разочарован от себе си, отказва се от войводството и го предава на друг. Това е втори случай след цар Борис Първи, когато един водач се оттегля в полза на друг. Най-рядкото и трудно нещо на света е другиму да харижеш властта.

— Кой актьор виждате в лицето на Чавдар?

— Да не влизаме в подробности, за да не се урочаса начинанието, още повече засега заснемането на „Чавдар войвода“ е само проект.

— Неделчо Чернев в своето интервю, което даде наскоро, изповяда, че залог за добрия филм е добрата драматургия и че в случая с „Капитан Петко войвода“ големият му зрителски успех се дължи на драматургията.

— Това е необичайно признание за един режисьор, като се има предвид, че режисьорите не обичат особено да отдават успехите си и на драматургията. И не само режисьорите. В последно време почти непрекъснато има поводи да се говори за „Козият рог“ било от критици, било от актьори, които изиграха коронните си роли в този филм, но нито един от тях не се досети, че този филм е имал и сценарист. Що се отнася до изказването на Чернев, то говори повече за него, отколкото за мен. Освен това то потвърждава казаното от знаменития Жан Габен, че трите условия за хубав филм са: сценарий, хубав сценарии и пак сценарий. Към това аз ще добавя само едно: режисьор, който да носи усета за драматургия в кръвта си.

— Подценява ли според вас в момента българското кино историческата тема?

— По-скоро я опошлява. Опошлява я и я политизира. Имам предвид главно „Гори, гори огънче“.

— Как ще се предпазите вие от това?

— Моята цел е проста: юношески приключенски филм, плътно съобразен с историческата правда, каквато я откриване в документите от епохата, в която се е подвизавал Чавдар.