Николай Хайтов
Троянските коне в България (104) (Книга първа)

Ботев беше оклеветен, Вапцаров — посечен, дойде ред на Яворов

— Вие, г-н Хайтов, не бяхте на пресконференцията, на която избухна скандалът, свързан с Музея на Яворов, но вероятно сте чули, че там главният редактор на „Литературен форум“ Марин Георгиев обяви, че вие като председател на СБП сте организирали заговор срещу оглавяваното от Любен Дилов Сдружение на български писатели. Има ли нещо вярно в това?

— Заговор има, но той не е на Съюза на писателите срещу „сдружението“ на Дилов и Марин Георгиев, а обратно. Доказателството за това е писмо с изх. № 2 от 6 юни 1994 г., отправено до Министерския съвет, с което регистрирането на 12 май същата година Сдружение на българските писатели на Дилов иска от правителството да изземе имотите на съюза (пет апартамента, пет къщи и една почивна станция във Варна) и да ги предаде във владение на неговото „сдружение“. Ще ви предоставя този документ черно на бяло, с подписа на Дилов. По същото време, когато се пише това писмо, Съюзът на писателите още не беше си уредил въпроса с регистрацията на сегашното ръководство и този именно „удобен“ момент те избраха, за да пипнат придобитото в продължение на осем десетилетия съюзно имущество и да ликвидират на практика Съюза на писателите. Що се отнася до калната история с опита на Диловото „сдружение“ да се вмести в Музея на Яворов, тук напразно се вплита Съюзът на писателите, като се има предвид, че никой от ръководството му не е бил в течение на тая тихомълком подготвена сделка.

— А защо нарекохте историята „кална“?

— Помислете върху едно обстоятелство: иска някой, все едно кой, да подари на Сдружение български писатели апартамент или два — за офис, за кафене, книжарница или каквото и да е. Толкова ли е трудно да се намери такава площ на друго място, вместо да се отцепват двата етажа на Музея на Яворов и на практика да се унищожава този музей. Та на него също са му необходими канцелария, хранилище и т.н. Сгърчат ли музея само в един (втория) етаж, рано или късно той ще изчезне. Това е скандалното в случая: че български уж писатели посягат на една национална литературна светиня.

А може пък тъкмо това да е целта. Орязването на Музея на Яворов не е проста случайност. Известие е, че Любен Дилов и Марин Георгиев доста се потрудиха — единият в отричането на Ботев, а другият — на Вапцаров, сега е дошъл редът на Яворов.

— Да, но, изглежда, не всички мислят така. Имам предвид възванието на някои интелектуалци, сред тях известни писателски имена, което обявиха в печата, че имат за цел да възкресят Музея на Яворов.

— Ако орязването на музея от предишните му два етажа означава „възкресение“, а и аз бих се подписал под това възвание, но в замислите на възкресителите не се включва възстановяването на музея в предишния му обем, т.е. в цялата къща, която през 1978 г. е била обявена и приспособена за музей на Яворов. И освен това третият етаж е бил награден с държавни средства. Да оставим настрана, че сред сегашните „спасители“ на музея са и същите онези лица, които навремето застанаха начело на кампанията за неговото закриване. Поровете се във вестниците и ще видите какво са писали и говорили някои от сегашните „елитни“ писатели за този същия музей. Така или иначе (все едно кой се е обвързал или ще се обвърже с готвеното посегателство върху Музея на Яворов), ако то успее, ще бъде срам за цялата ни културна общност.

— Инициаторите ли имате предвид — Л. Дилов и М. Георгиев?

— Те са изпълнители, а не инициатори. Инициаторите, които направляват процесите по размиването на родната култура и литература, са други. Те са, които организираха „новия прочит“ на цялата ни класика, а и на съвременната литература. Процесът е известен още като „демитологизация“, т.е. развенчаване. Развенчани бяха Вазов и Смирненски, отречена беше почти цялата създадена през последните четири десетилетни литература, нови идоли бяха въздигнати. На Маринчо Георгиев бе възложено отсичането на Вапцаров, Ботев се падна на Любен Дилов и ето че дойде редът на Яворов.

Неслучайно на Дилов бяха дадени пари да учреди литературна награда на свое име, за да се утвърди като светило в литературата. Това именно светило провъзгласи в едно свое есе, че ние, българите, не можем да се включим в общата история на планетата, ако не се освободим от „стародавното разбиране за това, що е нация, и от пречещите и днес съставки — език, вяра, конкретна история“. Ето къде била пречката, за да влезем в „историята на земята“ — езикът, вярата ни и историята, всъщност трите стълпа, на които се е крепяла и крепи нашата българска народност. Много писатели в различно време са изричали какви ли не дивотии, но зад подобна абсурдна родоотстъпническа позиция никой никога не е заставал.

— Какъв е всъщност статутът на „сдружението“, ръководено от г-н Дилов? Не е ли част от Съюза на българските писатели?

— То е част от съюза, каквито части са Дружеството на детските писатели, на писателите лекари, на писателите фантасти и пр., с тази разлика, че Диловото сдружение се регистрира като юридическо лице. И още една особеност: дейността на „сдружението“ е в пълно противоречие с целите, задачите и дейността на Съюза на българските писатели. Тези основни, уставни, да ги наречем, цели са на първо място „грижи за развитието на българската литература и българския език и за укрепване на националната ни самобитност“. Обявявайки българския език за „пречка“ в нашето развитие като народ, Дилов се противопоставя на една от основните цели на Съюза на писателите. Та литературата е свързана с езика. Няма български език — няма българска литература. Да не говорим, че няма и българска народност.

— Въпреки това, доколкото зная, никой не се е отписал от Съюза на писателите.

— За съжаление от ноември 1993 г. все още никой. Изразявам съжаление, защото, ако Дилов, Георгиев, Радой Ралин и компания не харесват основните цели и задачи на съюза, тогава те би трябвало да се оттеглят от него.

— А защо не го правят?

— Според мене не го правят, защото възнамеряват да превземат съюза отвътре, заедно с имуществото, разбира се.

— Смятате ли, че е възможно?

— В хаоса, който сега ни тресе, всичко е възможно.

— Как ще завърши според вас спорът за Музея на Яворов?

— Не смея да предричам. Всичко, с малки изключения, е свързано сега с парата. Дано сред тези изключения се окаже и Главна прокуратура, където е изпратено възражението на Министерството на културата срещу сделката с музея.

— Познавате ли всички, подписали възванието за „възкресяване“ на Музея на Яворов?

— Всички не, но писателите познавам. От тях зная, че Вера Мутафчиева, Георги Данаилов, Ивайло Петров и Любен Дилов са членове и на акционерното дружество „Литературен форум“. Те са пряко заинтересовани от придобиването на двата етажа на музея, защото вестникът им ще се намести именно там и по всяка вероятност без наем. Така че и техните дивиденти ще се увеличат. Що се отнася до другите подписали като Георги Мишев и особено Стефан Цанев и Станислав Стратиев, силно се съмнявам, че те биха положили подписите си, ако да знаеха какво начинание подкрепят. Ако пък са знаели и са подписали, това си остава за тяхна сметка.

— А за уреждането на писателските проблеми какво мислите?

— Циреят е много узрял, и, щем или не щем, рано или късно ще се пукне. Може би ще се наложи едно писателско събрание в края на годината, което да сложи някакъв порядък в отношенията между дружествата, сдруженията и съюза.