Николай Хайтов
Троянските коне в България (106) (Книга първа)

България сега се крепи само на тънката връвчица на културата

— Г-н Хайтов, навремето вашият филм „Капитан Петко войвода“ бе един от малкото художествени факти в българската култура, който бе приет безрезервно от всички. Както никога у нас тогава не се намери нито един човек, който да каже лоша дума за него. На какво отдавате това?

— Вярно, че серията, посветена на Петко войвода, се превърна навремето в телевизионен бестселър. Данните в това отношение са неоспорими, но критиката прие филма много резервирано. Всъщност някои водещи критици го отрекоха още на априлската дискусия на писателите през 1981 г., преди да беше се появил на екраните. Получи се най-големият във филмовата ни практика разлом в оценките на критика и публика, което предизвика навремето необикновено оживление. Това е един от куриозите, свързани с „Капитан Петко войвода“ — именно този разлом между публика и критика. Но най-хубавото е, че за него никой вече не си спомня.

— Защо днес, когато нацията ни е трагично разделена и когато толкова са ни необходими такива патриотични филми, никой друг български творец — писател, сценарист, режисьор — не може да създаде нещо подобно?

— Аз не мисля, че никой сега не би могъл да създаде филм с качествата на „Капитан Петко войвода“. Имаме и сценаристи, и режисьори, и блестящи актьори, но за създаването на подобен филм са необходими 150 милиона лева, а доколкото ми е известно, целият бюджет на Министерството на културата е 140 милиона. От пет години насам държавата вече не стои нито зад филмите, нито зад българската книга. Да не говорим за Българската телевизия, която от години насам не е произвела нито една филмова поредица с минимално макар патриотично въздействие. Доскоро никой въобще на смееше да спомене за нещо подобно, след като родолюбието, назовано още „национализъм“, се третира като ерес. Сегашното ръководство на БНТ се опитва да промени нещата в това отношение, но дали ще му стигнат времето и силите за това.

— При първото му излъчване „Капитан Петко войвода“ предизвика истински фурор. Какви са сега вашите впечатления? Как го приемат хората — охладнели ли са вече към мустакатия ви герой?

— Неоспоримо е, че превъплътилият се в ролята на капитана Васил Михайлов изгради истински, обаятелен художествен образ, който винаги ще си намира своята публика, защото е просто художествен. В това му е на „Петко“ магията.

— Какво си мислите, като гледате кратките беседи преди всяка серия — че времето лети или че ако можете да го върнете назад, бихте направили филма, а и самите беседи по друг начин?

— Дори да имах възможност, с нищо не бих променил встъпителните думи към сериите. Изтеклото време не ме е накарало да променя възгледите си нито за филма, нито за неговия сценарий. Освен това филмът не е просто художествен факт, а и документ за нашето (на българите) отношение към турците, изразено в абсолютното „равноправие“ на героите — българи и турци, което опровергана сегашните приказки за съществуващата у нас етническа дискриминация. Капитан Петко войвода е документ за толерантното отношение на българина към турчина, отразено и в творчеството на Й. Йовков, Захари Стоянов, Михалаки Георгиев и други български писатели.

— С какво по-различен от „Капитан Петко войвода“ ще бъде новият ви сценарий за филм „Чавдар войвода“, който се готвите да направите с режисьора Неделко Чернев в телевизионен вариант?

— Сценарият на „Чавдар войвода“ е за юношески приключенски филм, а не за биографичен като „Капитан Петко войвода“. В това е разликата.

— Коя е най-интересната случка около снимането на „Капитан Петко войвода“, която помните и до днес?

— Аз не ходя по снимачните площадки, но ми се случи нещо особено интересно, когато филмът започна да се прожектира в цялата страна буквално настъпи патриотична еуфория. По това време ми се случи да тръгна в командировка за Ивайловград. Някъде след Момчилград спираме в едно село да си вземем цигари. В това време бие звънецът на училището и от дворната врата отхвърчават навън едно петдесетина турнета, пеейки в пълно гърло известната мелодия от филма „Петко льо, капитанино“. Тогава за пръв път почувствах на какви „чудеса“ — (за лошо и добро) е способна телевизията. След това, когато започнаха срещи в този край, в Момчилград например, където преобладаващото население са турци, три четвърти от посрещачите на „Капитана“ (на Михайлов) бяха турци. Пълен площад. Претъпкан.

Определената със създателите на филма среща във Варна не можа да стане, защото никой от дошлите не успя да пробие навалицата.

— Не е ли трагично народ, който е раждал такива личности като Капитан Петко, днес да е обречен на глад, на мизерия, нравствена разруха и на изчезване?

— Тъжно е, че народът ни е така размачкан от немотията и вледеняващите го страхове за бъдещето, но не мисля да е така завинаги. Не му е за първи път на българина да пада и става, но от сегашното положение той ще излезе едва когато разбере докрай, че може да разчита само на себе си. Че няма в световната политика благотворителност, а само голи, жестоки интереси. Виждате как ни налегнаха за първи редактор в Козлодуй. Неслучайно Петко войвода възроптава навремето срещу оковите, които държавата си слага на врата чрез дълговете, които прави наляво и надясно.

— Не е ли наивно да се мисли, че филмите, литературата, изкуството могат да спрат процеса на разпадане на българската нация?

— Не. Ние трябва да възпитаваме подрастващото поколение в самоотбрана, а най-могъщо средство за това са прожектираните по телевизията филми, които ни обливат и промиват всяка вечер. Неслучайно най-голямата битка, която се води сега в света, е за телевизионно време.

— Защо днес българските писатели не пишат и българските режисьори не снимат филми?

— Българските писатели и да пишат сценарии за филми, нито има кой да ги попита какво пишат, нито кой да ги реализира. За да участваш във филм, трябва да си „продуцент“ с регистрация, едва тогава можеш да кандидатстваш пред филмовия център за субсидия, само че механизмите в този център за субсидия, са така нагласени, че да обслужват една комерсиална дейност, която няма нищо общо с коренните интереси на родното игрално кино. Така че съвременното кино вече не зависи от желанията и възможностите нито на писателите сценаристи, нито на режисьорите. Софрата на киното, както стана вече дума, е много малка и е изцяло окупирана.

— Не е ли прекалено мрачна описаната от вас картина?

— Светла-мрачна — такава е. И такава ще е, докато не се разбере, че нашата държавност в момента се крепи само на тънката връвчица на културата.