Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (70)

Писмо LXVII

Президентшата дьо Турвел до виконт дьо Валмон

 

„Не исках вече да ви отговарям, господине, и може би смущението, което изпитвам в този миг, е доказателство, че действително не би трябвало да ви пиша. Но не искам да ви дам дори най-малката възможност да се оплаквате от мен; искам да ви убедя, че съм направила за вас всичко, което съм могла.

Казвате, аз съм ви разрешила да пишете! Съгласна съм, но мислите ли, като ми напомняте за това разрешение, че съм забравила при какви условия ви го дадох? Ако аз бях спазвала тези условия, както вие ги нарушавате, щяхте ли да получите от мен дори едно писмо. А ето аз ви отговарям за трети път; и докато вие правите всичко възможно да ме принудите да прекъсна тази кореспонденция, аз търся начини да я продължа. Има само един начин; ако не го приемете, каквото и да ми казвате, това ще бъде доказателство колко малко държите на тази кореспонденция.

Престанете да ми говорите на език, който не мога и не желая да слушам; откажете се от едно чувство, което ме оскърбява и плаши и на което вие може би не бихте държали толкова, ако размислите, че то е пречката, която ни разделя. Нима сте способен да изпитвате само това чувство и нима на любовта ще трябва да вменя като още един грях, че пречи на приятелството? И няма ли самият вие да сметнете за грях, че не сте приели за приятелка тази, на която бихте желали да вдъхнете най-нежни чувства? Не искам да го повярвам: тази унизителна мисъл би ме възмутила и би ме отдалечила безвъзвратно от вас.

Като ви предлагам приятелството си, господине, аз ви давам всичко, което ми принадлежи, всичко, с което мога да разполагам. Какво повече желаете? За да се отдам на това нежно чувство, сякаш създадено за моето сърце, очаквам само вашето съгласие. И искам от вас дума, че това приятелство е достатъчно да ви дари щастие. Ще забравя всичко, което са ми говорили за вас, ще оставя вие да оправдаете моя избор.

Виждате колко съм откровена, нека това ви докаже, че ви се доверявам. Само от вас зависи моето доверие да стане още по-голямо, но ви предупреждавам, че при първата любовна дума то ще бъде разрушено завинаги и всичките ми страхове отново ще се върнат; а това ще бъде сигнал никога вече да не говоря с вас.

Ако, както твърдите, се отказвате от прегрешенията си, не е ли по-добре да приемете приятелството на една жена, отколкото да станете причина за угризенията на една грешница. Прощавайте, господине, вие разбирате, че след тези думи не мога да ви кажа нищо повече, докато не получа отговора ви.

9 септември 17…“