Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (30)

Писмо XXVIII

Кавалерът Дансьони до Сесил Воланж

 

„Ах, госпожице, вие все още отказвате да ми отговорите! Нищо не може да ви умилостиви; и всеки нов ден отнася със себе си надеждата, която ми е донесъл! Що за приятелство е нашето, щом то няма достатъчно власт да ви накара да се трогнете от болката ми; щом ви оставя студена и спокойна, когато аз изгарям в мъчителен огън, който не мога да угася; щом като не само не ви вдъхва доверие, но не може дори и да събуди съжаление във вас? Как? Вашият приятел страда, а вие не правите нищо, за да му помогнете! Той ви моли само за една дума, а вие му я отказвате! И искате да се задоволи с такова слабо чувство, в което вие се страхувате дори да го уверите!

Вчера казахте, че не бихте желали да бъдете неблагодарна. Ах, повярвайте ми, госпожице, желанието да отвърнете на любовта с приятелство не означава, че се страхувате от неблагодарността, а само, че се боите да я покажете. Но аз не се решавам да ви говоря повече за чувство, което само би ви досаждало, щом не ви засяга. Ще трябва да го затворя в сърцето си, докато се науча как да го победя. Чувствувам колко мъчително ще бъде това; не крия, че ще ми бъдат необходими всичките ми сили; ще опитам всички средства: едно от тях ще изтерзае най-силно сърцето ми — да си повтарям непрекъснато, че вашето сърце е безчувствено. Ще се опитам дори да ви виждам по-рядко; вече се мъча да измисля подходящ предлог.

Как? Нима ще бъда принуден да се откажа от сладостния навик да ви виждам всеки ден! Ах, никога, никога няма да престана да съжалявам за това. Вечна мъка ще бъде наградата за най-нежната любов — това ще стане по ваше желание, ще бъде ваше дело! Чувствувам, че никога няма да намеря вече щастието, което загубвам днес! Вие единствена бяхте създадена за моето сърце! С каква наслада бих се заклел да живея само за вас. Но вие не искате клетвата ми; вашето мълчание ми показва, че в сърцето ви няма място за мен; то е най-доброто доказателство за вашето безразличие и в същото време най-жестокият начин да ми го съобщите. Прощавайте, госпожице.

Не се осмелявам вече да се надявам, че ще получа отговор. Любовта би го написала без забава, приятелството — с радост и дори съжалението — със съчувствие, но съжалението, приятелството и любовта са еднакво чужди на вашето сърце.

Париж, 23 август 17…“