Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (178)

Писмо CLXXV

Госпожа дьо Воланж до госпожа дьо Розмонд

 

„Госпожа дьо Мертьой сякаш най-сетне получи, каквото заслужаваше, моя скъпа и достойна приятелко! Постигна, я такава съдба, че дори най-злите й врагове се възмущават от нея, но в същото време не могат да не я съжаляват. Права бях, като казвах, че може би ще е щастие тя да умре от шарката. Оздравяла е, вярно, но е ужасно обезобразена и е ослепяла с едното око. Естествено, не съм я виждала, но ми казаха, че е наистина уродлива.

Маркиз дьо…, който не пропуска случая да подхвърли нещо злобно, каза вчера, че болестта я е обърнала наопаки и сега душата й била изписана на лицето. За съжаление всички се съгласиха с него.

И не е само това наказанието й — тя загубила завчера делото, което водеше. Издръжка, разноски, разходи, възстановяване на приходите, всичко е било присъдено в полза на малолетните наследници; това е погълнало цялото й неголямо състояние.

Въпреки че не била оздравяла още, щом научила тази новина, тя станала и заминала сама през нощта с пощенската кола. Никой от прислужниците й не пожелал да я последва. Казват, че заминала за Холандия.

Това отпътуване предизвика голям шум, тъй като тя отнесла диамантите си, представляващи голяма сума, която трябвало да върне на наследниците на съпруга си; отнесла също среброто и накитите си, с една дума, всичко, което можела да отнесе; освен това оставила близо петдесет хиляди ливри неизплатени дългове. Това е истинско разорение.

Семейството трябва да се събере утре, за да се разправи с кредиторите. Макар и далечна родственица, аз също предложих да участвувам, но няма да отида лично, защото съм длъжна да присъствувам на много по-тъжна церемония. Утре дъщеря ми ще даде обет за послушница. Вярвам, не сте забравили, скъпа приятелко, че към тази голяма жертва ме подтикна мълчанието, с което отговорихте на последното ми писмо.

Господин Дансьони напусна Париж преди около две седмици. Отишъл в Малта, както разправят, и смята да остане там. Може би все още има време да го възпрат?… Приятелко… нима дъщеря ми действително е толкова виновна?… Разбира се, вие ще простите на една майка, че така трудно се примирява с тази страшна мисъл.

Каква зла съдба ме преследва и нанася страшни удари на най-скъпите ми същества — дъщеря ми и приятелката ми!

Кой не би потръпнал, като си представи до какви злини е в състояние да ни доведе една-единствена опасна връзка? И колко нещастия биха могли да се избягнат, ако обмисляме по-сериозно всичко! Коя жена не би избягала още при първото предложение на съблазнителя? Коя майка би могла да не потръпне, ако дъщеря й не споделя с нея мислите си, а с другиго? Но тези закъснели мисли ни идват наум едва когато всичко е свършило; така една от най-важните, най-общите истини остава задушена, без да намери приложение във вихрушката на нашите безразсъдни нрави.

Прощавайте, моя скъпа и достойна приятелко, сега разбирам, че с разума си не само не можем винаги да предотвратим нещастията, но не сме в състояние и да се утешим.

Париж, 14 януари 17…“