Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (61)

Писмо LVIII

Виконт дьо Валмон до президентшата дьо Турвел

 

„С какво съм заслужил, госпожо, упреците, които ми отправяте, и гнева, с който се обръщате към мен? Най-пламенната, но най-почтителна привързаност, пълното подчинение и на най-малките ви желания — ето с две думи цялата история на моите чувства и моето държане. Изтерзан от мъките на несподелената любов, имах само едно утешение — да ви виждам; вие ми заповядахте да се лиша от него и аз се покорих, без да си позволя нито един укор! Като награда за тази жертва вие ми позволихте да ви пиша, а днес искате да ми отнемете и това едничко удоволствие! Ще се оставя ли да ми го грабнете, без да се опитам да го защитя? Не, разбира се. Ах, нима то не е скъпо на моето сърце? То е единственото, което ми остава, и аз го дължа на вас.

Казвате, че ви пиша много често! Но помислете, моля ви се, моето изгнание трае вече десет дни, аз нито за миг не съм преставал да мисля за вас, а през това време сте получили само две писма. «Говорел съм в тях само за любовта си!» А какво бих могъл да ви кажа, ако не това, което мисля? Можех да се изразя по-слабо, но вярвайте ми, казал съм единствено това, което ми е било невъзможно да скрия. Заплашвате ме, че няма вече да ми отговаряте. Значи, не ви стига, че се отнасяте така сурово към човека, за когото вие стоите над всичко и който ви уважава много повече, отколкото ви обича, та искате да прибавите и презрението! Защо са всичките тези заплахи, този гняв? Нима имате нужда от тях? Не сте ли сигурна, след като се покорявам дори на несправедливите ви заповеди? Мога ли да се противя на някое от вашите желания и не доказах ли, че никога не съм и помислял за това? Но ще злоупотребите ли вие с властта си над мен? След като ме направихте нещастен с несправедливото си държане, лесно ли ще ви бъде да се наслаждавате на спокойствието, което толкова много искате да си осигурите? Никога ли няма да си кажете: «Той ме направи господарка на съдбата си, а аз го направих нещастен? Той се молеше за помощ, аз го гледах безмилостно?»

Знаете ли вие докъде може да ме отведе отчаянието? Не, не знаете.

За да претеглите мъките ми, би трябвало да ви е известно колко много ви обичам, а вие не познавате сърцето ми.

За какво ме пренасяте в жертва? За призрачни страхове. И кой ви ги вдъхва? Човек, който ви обожава. Човек, върху когото вие винаги ще имате безгранична власт. От какво се плашите? Можете ли да се страхувате от чувство, на което вие винаги ще бъдете господарка и ще можете да го управлявате по свое желание? Но вашето въображение си създава чудовища и вие приписвате ужаса, който те ви вдъхват, на любовта. Малко повече доверие и тези призраци ще изчезнат.

Един мъдрец е казал, че за да се разсеят страховете, почти винаги е достатъчно да се осъзнае тяхната причина^[1]. Тази истина може да бъде приложена особено за любовта. Обикнете и страховете ви ще изчезнат. На мястото на нещата, които ви плашат, ще намерите сладостно чувство, нежен и покорен любим и през всичките дни, белязани от щастието, ще съжалявате само за тези, които сте изживели в равнодушие. И аз, откакто се разкаях за прегрешенията си, живея само за любовта и съжалявам за времето, което си въобразявах, че преживявам в наслади. Чувствувам, че само вие можете да ме направите щастлив. Но, моля ви, нека удоволствието, което изпитвам, като ви пиша, не бъде смутено от страха, че ще ви разгневя! Искам да ви се подчинявам, но моля ви на колене, не ми отнемайте щастието, единственото, което ми бяхте оставили! Аз ви зова: чуйте молбите ми, погледнете сълзите ми, ах, госпожо, ще ми откажете ли?

7 септември 17…“