Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les liaisons dangereuses, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Шодерло дьо Лакло. Опасни връзки

„Народна култура“, София, 1982

Редактор: Красимира Тодорова

Коректор: Ана Тодорова

История

  1. — Добавяне

Писмо XXV

Виконт дьо Валмон до маркиза дьо Мертьой

 

„Ето ви вчерашния бюлетин.

В единадесет часа отидох при госпожа дьо Розмонд и под нейна закрила бях въведен при мнимата болна, която още лежеше. Под очите си имаше дълбоки сенки; мисля, че и тя като мен не беше спала. Използувах един миг, в който госпожа дьо Розмонд беше настрана, за да й подам писмото си; тя отказа да го вземе; но аз го оставих на леглото и услужливо притеглих едно кресло, за да може старата ми леля да седне по-близко «до скъпото си дете»; болната трябваше да стисне в ръка писмото, за да избегне скандала. Тя глупавичко се оплака, че сигурно има малко температура. Госпожа дьо Розмонд ме помоли да проверя пулса й, като разхвали познанията ми по медицина. Така моята хубавица трябваше да изпита двойно неудобство — да ми подаде ръката си и да изживее страха, че малката й лъжа ще бъде открита. Разбира се, аз улових ръката й и я стиснах, докато с другата опипах свежата й заоблена ръка до лакътя. Хитрушата дори не помръдна, затова, като се отдръпнах, й казах: «Пулсът никак не е ускорен.» Предполагах, че очите й ме пронизват строго и за да я накажа, отбягвах погледа й; малко след това тя каза, че иска да стане и ние я оставихме сама. Тя дойде на обеда, който премина вяло; заяви, че не й се разхожда, с което искаше да ми каже, че няма да мога да й говоря. Почувствувах, че тук трябва да демонстрирам въздишка и страдалчески поглед. Тя несъмнено беше чакала точно това, защото за пръв и последен път този ден успях да срещна очите й. Колкото и да е свенлива, и тя е лукава като всички жени. Успях да се възползувам от момента, за да я запитам «дали ще благоволи да ме осведоми каква ще бъде съдбата ми» и се поучудих, като чух отговора й: «Да, господине, аз ви писах.» Изгарях от нетърпение да получа това писмо, но било пак от хитрост, от несръчност или от свенливост тя ми го даде чак вечерта, точно преди да се оттегли в стаята си. Пращам ви го заедно с черновката на моето писмо, четете и преценявайте! Вижте с какво забележително лицемерие твърди, че не изпитва никаква любов, след като аз съм сигурен в обратното; а после ще се оплаква, като я излъжа, макар да не се смущава първа да ме излъже! Моя прелестна приятелко, дори най-хитроумният мъж не може да се издигне над истинската жена! И тъй, ще трябва да се престоря, че вярвам на всички тези приказки и да се изтощавам да показвам отчаяние, понеже на дамата й е приятно да си играе на строгост. Как да не мечтае човек да си отмъсти за всичките тези козни… ах, търпение… А сега прощавайте. Имам още много да пиша.

Добре, че се сетих, върнете ми писмото на тая безчовечна жена. Може би по-късно пак ще я прихванат, тъй че всичко трябва да е наред.

Не ви казвам нищо за малката Воланж; при пръв случай ще си поговорим за нея.

Замъкът… 22 август 17…“