Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (119)

Писмо CXVI

Кавалерът Дансьони до Сесил Воланж

 

„Госпожа дьо Мертьой замина тази сутрин извън града. И сега, моя чаровна Сесил, аз съм лишен от единственото удоволствие, което имах във ваше отсъствие — да говоря за вас с вашата и с моята приятелка. От известно време тя ми позволи да я наричам така и аз веднага се възползувах, защото, струва ми се, това ме приближава до вас. Боже мой, колко мила е тази жена! И какво пленително очарование умее да придава на дружбата! Сякаш това нежно чувство става по-красиво и по-силно при нея от всичко, което тя отказва на любовта. Ако знаете колко ви обича, колко приятно й е да слуша, като й говоря за вас! Сигурно това ме привързва тъй силно към нея. Какво щастие да живея единствено за вас двете, да преминавам непрекъснато от упоението на любовта към нежността на приятелството, да им посвещавам цялото си съществуване, да бъда точката на пресичане на вашата взаимна привързаност; и винаги да чувствувам как, стремейки се да дам щастие на едната, всъщност правя нещо и за щастието на другата! Обичайте, обичайте много, моя чаровна приятелко, тази възхитителна жена! Споделяйки моята привързаност към нея, ще ми я направите още по-скъпа. Откакто вкусих чара на приятелството, копнея и вие да го изпитате. Несподелените с вас наслади ми се струват винаги половинчати. Да, моя Сесил, бих искал да обвия сърцето ви с всички най-нежни чувства; така при всеки негов трепет ще изпитвате щастие и дори тогава ще смятам, че ви дарявам само част от блаженството, което получавам от вас.

Защо тези възхитителни планове трябва да останат само вълшебна игра на въображението ми, а действителността да ми поднася мъчителни и безкрайни лишения? Виждам, трябва да се откажа от надеждата, която ми бяхте дали да ви видя в замъка! Остава ми единствено да ме утешите, убеждавайки ме, че това действително е невъзможно. А вие дори не искате да ми то кажете, да потъгувате заедно с мен! Вече два пъти моите жалби остават без отговор. Ах, Сесил, Сесил, все още вярвам, че ме обичате от цялата си душа, но вашата душа не гори като моята! Защо не зависи от мен да преодолея пречките? Защо не зависи от мен да жертвувам всичко вместо вас? Веднага бих ви показал, че за любовта няма нищо невъзможно.

Вие също така не ми пишете кога ще свърши тази жестока раздяла! Да се надявам ли, че ще ви видя тук. Вашите чаровни погледи може би ще съживят угнетената ми душа. Вълнуващият израз на очите ви ще успокои сърцето ми, което понякога толкова се нуждае от това! Простете ми, моя Сесил, моят страх не изразява подозрение. Аз вярвам в любовта ви, в постоянството ви. Ах, колко нещастен бих бил, ако се съмнявах! Но има толкова много пречки! И те стават все по-големи и по-големи! Приятелко моя, аз съм тъжен, много тъжен, сякаш отсъствието на госпожа дьо Мертьой поднови всичките ми мъки.

Довиждане, моя Сесил, довиждане, моя обична. Мислете колко страда вашият любим; само вие можете да му върнете щастието.

Париж, 17 октомври 17…“