Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (111)

Писмо CVIII

Президентшата дьо Турвел до госпожа дьо Розмонд

 

„О, моя снизходителна майко, дали някога ще мога да ви се отблагодаря! Колко необходимо ми беше вашето писмо! Четох го, препрочитах го безкрайно; не можех да откъсна поглед от него. Дължа му единствените не тъй мъчителни мигове след заминаването си. Колко сте добра! Значи, мъдростта и добродетелта могат да съчувствуват на слабостта! Вие ме пожалихте за моите страдания! Ах, ако знаехте какви са те!… Непоносими. Мислех, че съм изпила до дъно любовните горчилки, но само който е изживял терзанието да се раздели с любимия, и то завинаги, само той ще ме разбере!… Да, мъката, която ме притиска днес, ще ме терзае и утре, и вдругиден, цял живот! Боже мой, колко млада съм още! Колко дълго ще страдам!

Сама да изковеш нещастието си; да разкъсаш сърцето си със собствените си ръце; и да чувствуваш всеки миг сред тези непоносими страдания как с една-единствена дума можеш да ги прекратиш, а тази дума е престъпна!… Ах, приятелко моя!…

Когато взех мъчителното решение да се отделя от него, мислех, че раздялата ще ми възвърне смелостта и силите — колко съм се лъгала! Напротив, тя сякаш ще ги унищожи напълно. Вярно, трябваше повече да се боря, но дори защищавайки се, не бях лишена от всичко; поне го виждах от време на време; и често, без да смея да вдигна очи към него, усещах как той ме гледа. Да, приятелко моя, аз чувствувах погледите му и те сякаш сгряваха душата ми; дори без да се срещат с моите очи, достигаха до сърцето ми. Сега в моята мъчителна самота, отделена от всичко, което ми е скъпо, сама с безрадостната си съдба, цялото ми тъжно съществуване е белязано от сълзите ми и нищо не смекчава горчивината му; никаква утеха за моите жертви, а досегашните само правят още по-мъчителни жертвите, които ми предстои да принеса.

Вчера го почувствувах страшно силно! Сред писмата ми имаше писмо от него. Прислужникът, който донесе пощата, беше на две крачки от мен, когато познах писмото му сред другите. Неволно скочих разтреперана, опитах се да прикрия вълнението си и въпреки това ми беше приятно. Когато останах сама, тази измамна слабост изчезна — трябваше да принеса още една жертва. Изгарях от желание да прочета писмото, но трябваше ли да го отворя? Преследва ме зла съдба — това, което може да ми донесе утеха, ми причинява нови страдания и те стават още по-жестоки при мисълта, че и господин дьо Валмон ги споделя.

Ето най-сетне името, което владее непрестанно мислите ми и което с такава мъка написах; вие сякаш ме упрекнахте за това и аз наистина се разтревожих. Моля ви, вярвайте ми, лъжливият срам не намалява доверието ми във вас. Защо бих се страхувала да го назова? Ах, аз се червя от чувствата си, а не от този, който е причината за тях! Има ли друг, по-достоен от него, който би могъл да ги вдъхне? И дори и сега не знам защо това име не може да излезе естествено изпод перото ми; пак трябваше да размисля, преди да го напита. Връщам се към него.

Вие ми пишете, че ви се е сторил «силно развълнуван» след моето заминаване! Какво направи той? Какво каза? Спомена ли, че ще се върне в Париж? Моля ви, убедете го, доколкото можете, да не идва! Ако добре ме е преценил, не бива да ме ядосва с подобна постъпка; но трябва също да разбере, че решението ми е безвъзвратно. Много ми е мъчно, защото не зная какво мисли той. Писмото му е все още тук… но сигурно и вие сте на моето мнение — не бива да го отварям.

Само благодарение на вас, моя снизходителна приятелко, не съм напълно разделена с него! Не искам да злоупотребявам с вашата добрина, чудесно разбирам, че писмата ви не могат да бъдат дълги, но нали няма да откажете да драснете две думи на вашата дъщеря — за да поддържате смелостта й и за да я утешите. Довиждане, моя уважаема приятелко.

Париж, 5 октомври 17…“