Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les liaisons dangereuses, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Шодерло дьо Лакло. Опасни връзки

„Народна култура“, София, 1982

Редактор: Красимира Тодорова

Коректор: Ана Тодорова

История

  1. — Добавяне

Писмо C

Виконт дьо Валмон до маркиза дьо Мертьой

 

„Моя приятелко, аз съм изигран, измамен, погубен; в отчаяние съм — госпожа дьо Турвел заминала! Заминала, а аз да не знам! И не бях там, за да й попреча, да я упрекна за недостойната й измяна! Ах! Не мислете, че бих я пуснал да замине. Тя щеше да остане; да, щеше да остане дори ако трябваше да си послужа със сила! А какво стана? Доверчив и сигурен, аз си спях спокойно и докато си спях, ме порази мълния. Не, нищо не разбирам от това заминаване! Ще се откажа да опознавам жените!

Като си спомня какво беше вчера! Какво говоря? Не вчера, а снощи! Онзи ласкав поглед, онзи нежен глас! И стиснатата ръка! А през това време тя е крояла как да ми се изплъзне! О, жени, жени! И вие се оплаквате, когато ви измамят! Да, няма вероломство, което да не е откраднато от вас!

Какво удоволствие ще изпитам да си отмъстя! Ще намеря отново тази коварна жена, ще възвърна властта си над нея! Щом любовта съумя сама да ми подскаже средствата, какво ли няма да постигне любовта, подпомогната от отмъщението? Тя пак ще тръпне на колене пред мен, обляна в сълзи, пак ще моли за пощада с измамния си глас, но тогава аз ще бъда безжалостен!

Какво прави тя сега? За какво мисли? Може би се радва, че ме е излъгала; и вярна на своя пол, вкусва най-сладостни удоволствия. Това, което не можа да постигне прословутата добродетел, без всякакво усилие го извърши хитростта. Безумец! Аз се страхувах от целомъдрието й, вместо да се боя от коварството й!

И на всичко отгоре трябва да сподавям гнева си! Принуден съм да показвам тиха скръб, след като сърцето ми прелива от ярост! Добре се наредих — да умолявам отново една непокорна жена, която се е изплъзнала от властта ми! Как допуснах такова унижение! И то от кого? От една плаха жена, съвършено неопитна в борбата. За какво ми е, че заплених сърцето й, разпалих в нея пламъка на любовта, обърках до безумие чувствата й, след като, умиротворена в своето уединение, тя може днес да се гордее с бягството много повече, отколкото аз с победите си. Нима ще понеса това? Скъпа приятелко, не допускам да го мислите, не може да имате такова унизително мнение за мен!

Но каква съдба ме привърза към тази жена? Нима стотици други не жадуват за моето внимание? Нима няма да побързат да го удовлетворят? Дори никоя от тях да не струва колкото нея, привлекателността на разнообразието, чарът на новите победи, блясъкът на техния брой не ми ли предлагат най-сладки удоволствия?

Защо да тичаме след насладите, които ни убягват, и да пренебрегваме тези, които сами ни идват? Ах, защо?… Не зная, но го изпитвам на гърба си.

За мен вече няма щастие, покой, ако не притежавам тази жена, която мразя и обичам еднакво силно! Ще се примиря едва когато разполагам със съдбата й! Тогава, спокоен и удовлетворен, ще я видя отдадена на бурните чувства, които сега ме разтърсват, а ще предизвикам и хиляди други. Искам надеждата и страхът, недоверието и увереността, всички злини, измислени от омразата, всички блага, дарени от любовта, да изпълват сърцето й и да се сменят в него по моя воля. Това време ще дойде. Но колко още усилия!… Колко близо бях до целта вчера и колко далеч съм днес! Как да се доближа сега? Не смея да предприема нищо; чувствувам, трябва да се успокоя и тогава да взема решение, а кръвта кипи във вените ми!

Хладнокръвието, с което всички отговарят на въпросите ми за заминаването й, за причината, за необичайното избързване… удвояват мъчението ми. Никой не знае нищо, никой не желае да узнае нищо, едва биха споменали за това, ако ги оставя да говорят за друго. Госпожа дьо Розмонд, при която изтичах тази сутрин, като научих новината, ми отговори с невъзмутимото спокойствие на своята възраст, че нямало нищо чудно — чувствувайки се неразположена, госпожа дьо Турвел сигурно била уплашена да не се разболее и предпочела да си отиде в къщи. Това било съвсем естествено и тя щяла да постъпи така в подобен случай. Сякаш може да има нещо общо между тях двете! На нея й остава само смъртта, а другата, другата е чарът и терзанието на моя живот!

Госпожа дьо Воланж, която отначало заподозрях в съучастничество, не изглежда засегната, че не се е посъветвала с нея. Много ми е приятно, признавам, че не е имала удоволствието да ме злепостави. В същото време това ми доказва и друго — тя не се ползува с толкова голямо доверие при тази жена, както се страхувах; а винаги е по-добре да имаш един враг по-малко. Как би ликувала тя, че бягат от мен! Как би се надувала, ако това би било последица от съветите й. Каква важност би си придала! Боже мой! Колко я мразя! О, аз ще подновя връзката с дъщеря й; ще я обуча, както ми хрумне, затова смятам да остана тук още известно време. След като разсъдих, взех точно такова решение.

Не ви ли се струва, че след подобна демонстрация неблагодарницата трябва да се страхува от мен? Ако през ума й мине мисълта, че бих могъл да я последвам, тя сигурно би наредила да ми затворят вратата й; а аз не искам да я предизвиквам към такива мерки, нито пък да търпя подобно унижение. Предпочитам да й съобщя, че оставам тук и дори ще настоявам тя да се върне; когато бъде напълно сигурна, че няма да ида при нея, аз внезапно ще се появя — ще я видим как ще понесе тази среща! Но трябва да я отсроча, за да предизвикам по-голям ефект, а не знам ще се стърпя ли. По двадесет пъти на ден ми иде да поръчам колата си. Но ще се овладея; ще изчакам отговора ви тук, моля ви само, моя прелестна приятелко, не ме карайте да чакам дълго.

Най-много ме е яд, че не знам какво става, но моят егер, който сега е в Париж, има достъп до камериерката и ще може да ми помогне. Ще му изпратя указания и пари. Моля да ме извините, че ги прилагам към вашето писмо, и да се погрижите да му ги изпратите по някой от вашите хора със заповед да ги предаде лично на него. Това е предпазна мярка, защото онзи безделник вечно твърди, че не е получил писмата ми, когато в тях има нещо, което го затруднява; а в момента не ми се струва толкова увлечен в своята победа, както би ми се искало.

Прощавайте, моя прелестна приятелко, ако ви хрумне нещо умно, някакъв начин да ускоря действията, веднага ми съобщете. Неведнъж вече съм се уверявал колко полезно ми е вашето приятелство. Чувствувам го и в този миг, защото се поуспокоих, след като ви писах; поне си поговорих с човек, който ме разбира, а не с куклите, край които живуркам от сутринта. Наистина колкото по-далеч съм от вас, толкова повече се убеждавам, че само вие и аз струваме нещо на този свят.

Замъкът… 3 октомври 17…“